Лиса Смит-Батчен: Бегачката на дълги разстояния

 
0

Тя е от онези хора, които ако си поставят цел, ще направят всичко, за да я изпълнят. Ще си намерят кауза и ще заразят и други хора с идеята си. Тя от онези хора, които влизат в стаята и те заразяват с ентусиазъм. Лиса Смит-Батчен е от онези хора, открили какво обичат да правят най-много и използващи го, за да вдъхновяват всички останали. Тя е ултрабегач. От онези, които сякаш никога не спират.

Lisa Smith

„Аз съм напълно обикновен човек!”, казва Лиса. „Не съм нищо повече от теб, нито от който и да е по света, аз съм най-обикновен човек.”

Как да ѝ повярваме, когато знаем какви ултра постижения стоят зад гърба ѝ? Може ли един напълно обикновен човек да пробяга разстоянието от 217 км в Долината на смъртта четири последователни пъти? Точно така, през 2014 г. Лиса Смит пробягва цялото трасе на ултрамаратона Badwater четири пъти (преминава финалната линия два пъти) последователно като част от кампанията Badwater4GoodWater, която набира средства за осигуряване на чиста питейна вода за хора, които нямат достъп до такава. До този пробег в горещата долина се нареждат още девет участия на Badwater (две от които завършват с победа за Лиса), победа на Marathon des Sables, който се провежда в пустинята Сахара и рекорд на САЩ за най-дълги разстояния, пробягани във всеки от 50-те щата на страната за най-кратко време. През 2010 г. тя пробягва по 80 км във всеки щат за 62 дни.

Lisa Smith
Лиса Смит/ Снимка: marathontrainingacademy

Освен, че сте напълно обикновен човек, в което ни е трудно да повярваме, как бихте се представили?

Казвам се Лиса Смит-Батчен и съм на 55 години. Имам две деца и страхотен съпруг – Джей Батчен. Започнах да бягам ултрамаратони през 1995 и първият, на който участвах, беше всъщност Badwater 135. Като че ли започнах от върха на ултрамаратоните и после слизах надолу, после отново нагоре и надолу, и нагоре… Но това, което осъзнах, е, че просто обичам натоварването, усамотението и честта, които идват с бягането на дълги разстояния.

Защо започнахте с Badwater, това е едно от най-трудните състезания в света?

Така е. Идеята всъщност беше „хвърлена” върху мен. Участвах на едно предизвикателно състезание, в което имаше не само бягане, но и колоездене, скално катерене. Тогава покрихме около 50 мили за 10 дни в Юта. Когато свършихме, при мен дойде приятелят ми и съотборник Маршал, който вече беше участвал в Badwater (общо 20 пъти) и ми каза: „Трябва да се пробваш на Badwater. Мисля, че ще се представиш страхотно”. Аз не знаех какво е Badwater и когато той ми каза, че трябва да избягам 135 мили в пустинята на Долината на смъртта, си помислих: „Няма начин, няма как някой да пробяга 135 мили”. Два месеца по-късно се оказах на стартовата линия.

Кога беше това?

През 1995 г. Оттогава съм влюбена в предизвикателствата на ултрамаратоните, в усамотението, което ти носят, в цялото пътуване, през което минаваш.

Как изобщо някой се подготвя за толкова трудно изпитание?

Първият път стана някак естествено при мен. Аз не бях чувала за такъв ултрамаратон през 1995 и си държах на моето: „Няма как някой да пробяга толкова, няма как”. Маршал обаче отвръщаше: ”Естествено, че има. Ти можеш”. И как да тренирам тогава, питах, а той казваше: „Нали знаеш, просто бягаш няколко мили повече, обличаш се така, че да ти е горещо, докато тренираш”. Не изглеждаше толкова тежко, защото информацията, която имахме тогава, беше толкова малко. Сега всичко е различно, храната е различна, обувките са различни, собствената ми физиология е различна, но тогава за мен всичко се сведе до това, че щом Маршал смята, че мога да го направя, значи мога да го направя. Но, заклевам се, когато застанах на стартовата линия си помислих, че това е, което ще ме убие.

Лиса Смит-Батчен

Какво видяхте отвъд старта?

Дотогава не бях осъзнала какво е трасето. То се изкачваше и спускаше, и изкачваше, и спускаше… Тогава нямаше уебсайтове, в които да проучиш маршрута… Сега имаме интернет, имаме информация, имаме всичко. Имаме толкова много причини да бъдем още по-успешни (и сме). А помислете за Маршал, който беше правил това толкова много години преди мен – това е като еволюция. Ето, сега сме тук в България и забелязвам, че хората се запалват по такива събития. Това е, защото са предизвикателни, забавни, епични и може да научиш толкова много от тях, което е страхотно. Не можеш да научиш всичко от живота, но можеш да научиш много от бяганията на дълги разстояния.

А кога започнахте да бягате изобщо?

Всъщност, аз се опитвах да вляза в отбора по бягане в гимназията, но треньорът ми каза, че не ставам, защото съм прекалено бавна. Бях толкова убедена, че не ставам, че не бягах нито в гимназията, нито след това в колежа. В последната година от колежа всъщност се включих в първото си състезание – победителят печелеше пуйка, а таксата за състезанието отиваше за благотворителност, така че участвах. Спечелих. Спечелих пуйката и разбрах, че всъщност мога да тичам. После никога не спрях.

Казвате обаче, че колкото и състезания да сте печелили след това, никога не сте била истински щастлива. За да промените това ли започнахте да тичате с каузи?

Да, мина известно време, в което аз тичах, и тичах, и тичах, но в каквото и събитие да се включех, никога не се чувствах напълно щастлива. Тогава моята кръстница и наставник в живота, сестра Мерибет Лойд, ми каза: „Намери причина. Може да помагаш на хората, бягайки”, а аз ѝ отвърнах: „Да помагам на хора? На кого бих могла да помогна?”, „На мен” – отвърна, „можеш да помогнеш на мен да построя училища там, където няма, да набавя вода на онези, които нямат, да помогна на болници, които имат нужда от средства”. Бях в края на 20-те си години и това беше много повратен момент в живота ми. Тогава реших, че зад всяко бягане, което правя, трябва да поставям причина, кауза и откакто го правя, открих, че съм истински щастлива. Невероятно е как, когато помагаме на другите, помагаме и на себе си!

Лиса Смит-Батчен

Какви мисли минават през главата ви, когато, да кажем, сте на стотния километър от бягането?

Знаете ли, различно е всеки път. Но това, което мисля, е, че колкото повече остарявам, толкова повече започвам да обожавам усамотението, вече дори не слушам музика, докато тичам. Обичам природата, обичам да слушам птиците, обичам да слушам собственото си дишане, за да влизам по-лесно в ритъм… По време на дългите бягания виждам и намирам разрешение за всичките тревоги по света, тогава планирам следващото си приключение, тогава „пиша” книгата си, умът ми прескача от едно на друго. Това е времето, когато съм говорила с приятели, които са си отишли, времето, когато съм говорила на Бог, понякога си пея, а понякога изобщо не мисля. Понякога просто се движа, и движа…

Но не може да няма моменти, в които да е просто адски трудно. Или да се обади някоя болка…

Ако нещо започне да боли, да речем кракът ми, просто се опитвам да мисля за нещо друго, или обръщам внимание именно на болката в крака ми и се опитвам да измисля какво мога да направя, за да се отърва от нея – например да походя за известно време, вместо да тичам. Ако нещо обаче наистина много, много боли, може би е време да взема решение дали да не спра и да се върна обратно вкъщи. Мисля, че когато се появи болка, трябва да се процедира така: „Добре, нещо се случва, има проблем, този проблем обаче може да доведе до по-сериозна травма, травмата пък може да ме отдалечи от това, което обичам да правя, за месеци”.

Лиса Смит-Батчен

Случвало ли ви се е това? Да искате да се откажете, да спрете и да се върнете обратно?

Всъщност, не много пъти. Но определено е имало такива моменти, когато нещо е боляло, когато е имало контузия или просто не съм откривала причина в себе си, за да завърша бягането. Понякога трябва да се отпуснеш и да си зададеш въпроса защо искаш да завършиш състезанието и има моменти, в които е ОК да не завършиш.

Наистина ли?

Да, абсолютно. Ти се учиш от тези неща. Но има такива, които не съм успяла да завърша и към които съм се връщала след това. Чувствала съм се сякаш имам недовършена работа, за която просто трябва да се върна. Когато не успееш да завършиш нещо, се появява онова чувство, което те кара да се върнеш и да направиш нещото различно, за да успееш. Защо хората се връщат към нещо изобщо? За да го направят по друг начин, за да опитат нещо ново, за да бъдат по-добри, по-силни, по-бързи… Има обаче случаи, в които хората, които не са завършили нещо, започват да си мислят, че не стават за нищо, че са смотаняци. За мен, преди да се откажеш, трябва да направиш правилното решение. Ако за теб правилното решение е било да се откажеш, после трябва да можеш да живееш с него, защото то наистина вероятно е било най-здравословното решение. Но не трябва да съжаляваш.

Ами ако все пак съжалиш?

Ако все пак съжалиш, че не си довършил нещо, аз бих ти казала да се върнеш и да го направиш пак. Аз казвам така на моите ученици: „Ако мислите да не завършите състезанието, което сте започнали, или каквото и да е, което сте започнали, значи имате нужда да седнете за малко и да си починете. Сядате и си почивате за 5, 10, 15 минути, час, два и ако след това време можете да си отговорите на въпросите защо искате да спрете състезанието, защо не можете да завършите, какво ви боли, какъв е проблемът, и ако можете да си припомните жертвите, които сте направили във времето, в което сте тренирали, лишенията и инвестициите, които сте направили, за да се намирате там, където се намирате и защо сте започнали да го правите изобщо, най-често всъщност ще финиширате”. Недейте да решавате така спонтанно: „Край! Спирам, не мога повече”, починете си, отпуснете се и помислете, медитирайте и ще се почувствате по-добре и почти със сигурност ще се завърнете в играта. Или просто походете през следващата миля. Просто ходете. Това, което разберете от тази миля ходене, използвайте, за да ви държи през следващата и през следващата, и следващата…

Имам един приятел, който винаги ми казва: „Хайде, хайде, до следващото дърво”…
Да, именно, аз също правех това – до следващото дърво, до следващия стълб, до следващото нещо. Винаги можеш да продължаваш да се движиш „до следващото”! И после може и да походиш, голяма работа! В ултрамаратоните има толкова много ходене. Но ние самите спускаме бариери в умовете си. Като „о, аз не мога да пробягам 4 км или 5 км, мога само 3”. Сами си слагаме спирачки.

Лиса Смит-Батчен

Как да вдигнем бариерата обаче?

Знаете ли, ако днес кажа: „ОК, имаме само един час днес, ще тичаш и ще ходиш. Да се срещнем пак тук след час.” И, ако после погледнем часовника, за да видим как сте се справили, съм сигурна, че ще реагирате с „ехаа”, защото разстоянието ще бъде много по-голямо от това, което си мислите, че е лимитът ви и плюс това ще сте го покрили без никакви проблеми. Но ако ви дам дистанцията, ще си кажете: „Ох, тя ми даде дистанция, каза ми, че трябва да избягам 5 км… аз не мога да избягам 5 км!” Дистанцията кара мозъка да се съпротивлява. Аз обичам да работя с време – ако имам два часа днес, искам да видя какво мога да постигна за два часа.

Можете ли да дадете някакъв съвет на начинаещите бегачи или на бегачите, които не знаят как да подобрят възможностите си?

Задавайте въпроси. Задавайте въпроси, пишете ми във фейсбук, пишете на някой друг, разберете какъв е въпросът, на който искате отговор. Макар да има толкова много книги и информация сега, задавайте въпросите си към хора – книгата не ви познава, но човекът може да ви опознае.

Кое е най-голямото предизвикателство, с което ви се е налагало да се справите по време на бягане?

О, има няколко. Когато правих „50 miles in 50 states” буквално си счупих крака. Случи се в Тексас, имах да измина още 1200 мили. Просто тичах с цяла група хора около мен, когато нещо изхрущя и кракът ми просто се счупи. Беше подут, болеше, беше станал на черни и лилави петна… Всички ми казваха, че може би трябва да спра, но аз отвръщах, че имам нужда да чуя от тях какво мога да направя, а не какво не мога. Нищо в мен не искаше да спирам да тичам, исках да завърша това, което съм започнала. Това не е състезание от 100 мили, на което можеш да се върнеш догодина… Знаех, че ако спра и се прибера обратно вкъщи, никога повече няма да имам възможността да го направя. Беше наистина много, много трудно бягане. Когато след няколко месеца приключих и се прибрах вкъщи, се наложи да претърпя цялостна операция. Беше болезнено, трудно, ужасяващо бягане, но не бих го заменила за нищо на света! Никога не бих посъветвала някого да тича със счупен крак, но това беше нещо, което беше важно за мен и което имах нужда да направя.

Имате ли любими места за бягане? Такива, които са специални за вас?

Много обичам да тичам в Долината на смъртта. Може да прозвучи странно, но вярвам, че в минал живот съм живяла там. Може би съм била индиански воин или нещо такова… Толкова много ми харесва. Затова и се връщам там. Чувствам се толкова жива и толкова смирена, когато съм там, в пустинята.

Това е толкова странно. Мястото е доста враждебно, горещо е…

Знам, странно е. Знам, но го обичам. Това е едно от онези места, с които сякаш усещаш някаква свързаност. Бягала съм и съм се наслаждавала на толкова много състезания, на които обаче никога не съм се връщала. Но има места, с които просто си свързан.

Това ли е най-специалното състезание – Badwater?

Това е. Най-специалното. Нямам търпение да се върна.

Лиса Смит-Батчен

Кое е това, което ви бута напред? Това, заради което продължавате да влагате цялата енергия в нещата, които правите?

Аз просто задължавам себе си. В секундата, в която спра алармата си в четири сутринта, аз се договарям със себе си. Задълженията, които си обещавам, че ще изпълня за себе си са най-важните, които някога изобщо ще изпълня. Това е твоето време, когато и в денонощието да е то. Моята аларма звъни в четири сутринта и аз просто ставам. Не трябва да натискаш бутона за отлагане, не трябва да си казваш: „оо, не мога да го направя”, защото ти самият си най-важният си приоритет.

В началото можеш да започнеш само с ходене и постепенно да започнеш да тичаш. Ходене и тичане, ходене и тичане, докато надграждаш себе си. Започни винаги с нещо малко, с 5 км или каквото и да е… „Вкарай” и някой приятел, приобщавай се към групи. Ние имаме един шанс в живота, един живот и едно тяло. Ние сме тези, които трябва да се грижим за телата си. Така че просто започни нещо, направи нещо. Невероятно е колко страхотно те кара да се чувстваш. Не се сравнявай с никой друг, защото ти правиш това за себе си и единствената граница е в небето!

Защо започваме да се чувстваме толкова добре, когато започнем да се движим? Сякаш всичко започва да върви в правилната посока.

Защото ни дава време. Казах ви, разреших всеки проблем на света, написах книга… Ако просто седя в един стол цял ден, мозъкът ми не е стимулиран. Но когато се движим, мозъците ни се стимулират различно заради всички ендорфини и просто се чувстваме много по-добре. Като някакво чудо е понякога. А е толкова лесно за постигане. Трябват ти просто чифт маратонки и да прекрачиш прага на вратата. Не е нужно да тичаш, може да ходиш или да караш колело, или да плуваш. Не всеки е създаден, за да тича (особено бързо). Всеки обаче е създаден, за да се движи!

Интервюто ни с Лиса е част от брой ПРОЛЕТ 2016 на Списанието. Ако искате да си набавите стари броеве, които сте пропуснали – свържете се с нас и ще ги получите на преференциална цена. А за в бъдеще – най-добре се абонирайте, толкова е лесно.

Пролет 2016

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.