Преди повече от 5 години от щанда на Вакон на Панаира на Книгата попаднах на книгата „Стени“ на Марчело ди Чинтио. Зачетох се във въведението и реших, че този пътепис-репортаж може да се окаже интересно четиво, без изобщо да предполагам, че един ден ще се озова на едно от местата, описани в книгата.
Исках да разбера защо има стени и какво означават те за хората, които живеят зад тях. Исках да разбера какви страдания им причиняват те и така през февруари 2008 г. пристигнах в пустинята Сахара…
Въведение на книгата „Стени“ от Марчело ди Чинтио
Книгата разказва за пътувания покрай загражденията на окупирани територии и започва със Стената на Срама, разделяща контролираната от Мароко част на Западна Сахара и отвоюваната от фронта Полисарио територия, официално провъзгласена от фронта за Сахарската арабска демократична република (SADR) на 27.02.1976 г. В периода 1885 до 1975 страната е наричана Испанска Сахара, защото е била испанска колония.
На територията на Алжир има 5 бежански лагера, кръстени на основните градове в оригиналната територия на Западна Сахара. Маратонът минава през 3 от тях – стартира в El Ayoun, преминава през Auserd и завършва в Smara, където бяхме отседнали.
Другите 2 лагера са Буждур, който посетихме деня след маратона и Дахла, който не посетихме. Той е най-отдалеченият от останалите 4.
ПЪТУВАНЕТО
Така и аз след 5 години опити да организирам пътуването си, в края на месец февруари се озовах на Терминал 4 на летището в Мадрид в търсене на гише за чекиране 966/970.
Първоначално полетът беше обявен за 19:45, но след няколко часа престой на летището и запознаване с останалите участници на таблата излезе нов час на полета 00:35. Участниците от предните години не бяха никак изненадани, защото това се случвало редовно. Е, този път закъснението било доста по-голямо, но никой не се оплакваше. Прекарах голяма част от времето на летището в разговори със Сандра, която посещава маратона от 2015 г. Тя е италианка, която понастоящем живее в Брюксел и работи за неправителствена организация в подкрепа на Западна Сахара.
Кацнахме на летище Тиндуф в Алжир 3 часа след излитането от Мадрид. По същото време пристигна и група от Франция. Сандра ми разказа, че съпругът на жената, която ги е организирала е западносахарец, който от години е в марокански затвор заради участие в мирни демонстрации срещу мароканския контрол.
В лагера пристигнахме още няколко часа по-късно малко преди изгрева при планирано пристигане късно през нощта. До семейството, в което мина престоят ни ни закараха с полицейска кола. Това се разбира само по номер 102, изписан на колата и то с малки цифри. Твърди се, че в бежанските лагери не е никак безопасно, но аз нямах такова усещане. Само на едно сутрешно бягане ми се случи полицейска кола да ме пита в кое семейство съм отседнала, но като цяло полицейските коли патрулират доста ненатрапчиво.
ДРУГИТЕ УЧАСТНИЦИ
Настаниха ме в едно семейство с още 4 участници:
Адриана – родена и израснала в Уругвай. Понастоящем живее в Испания. Пенсиониран преподавател по английски на деца. Тя беше определена за преводач на групата, защото вторият основен език след арабския е испански.
Каори – японка, живяла в САЩ и към момента преподавател но Американска политика в Токио. Пътува редовно. Миналата година също е била в Алжир, но в така да се каже хубавата част. До последно не е знаела дали ще получи виза за Алжир. Държавата има развита икономика, разчитаща основно на природни ресурси, а не на приходи от туризъм, затова има вероятност да откажат виза на някого, особено ако не пътува с организирана група.
Джак – канадец, преподавател и голям любител на пътуванията в страните от Западна Африка. Може би най-впечатляващото за него беше като разказа как след 10 дни в Мавритания в началото на 2024 се е разболял от малария, защото е спрял хапчетата против малария понеже след по-дълъг прием натоварват черния дроб. Спомена го все едно е прекарал един най-безобиден грип. Това беше първият му маратон.
Александър – швейцарец, който преди няколко години е решил да избяга маратон във всяка държава. В редките моменти, в които е в Швейцария, работи като спортен психолог.
Мисля, че бяхме в едно от по-състоятелните семейства, защото имаха wi-fi. Домакинята в семейството се казва Шрифе или Силвия. На други места местните по същия начин имат и европейско име, за да е по-лесно за запомняне от туристите. Силвия живее с възрастните си родители и малкия син на сестра й Абдала. Останала е с възрастните си родители си, защото те не искат да се местят. Вероятно това ще се промени, защото след Рамадан тя ще се омъжва. Приятелят й живее на Канарските острови. Скоро Абдала също ще отиде да живее с родителите си на Канарските острови.
Силвия готви много вкусно и бързо. Никога не приготвяше храната преди да се върнем, за да е прясно сготвена. Винаги имаше по няколко ястия – супа, паста, тортиля, пържени картофи, ориз, месо със зеленчуци, много хляб. Винаги имаше бутилка плодово кисело мляко за пиене и бутилка Кока-Кола, само веднъж фанта Ябълка. Не помня някога в България да е имало Фанта Ябълка, но се оказа, че в района е много разпространена. На закуска имаше винаги хляб, яйца, сладко, прясно мляко, в което можеше да се направи нес-кафе. Първите дни на обяд имаше и плодове – банани, ябълки и портокали. Понеже всичко се доставяше централизирано от организаторите на маратона, в един момент запасите от плодове се изчерпаха.
Адриана се беше запасила с близалки, които раздаваше на децата. Едва след връщането си, обърнах внимание, че това го пише в сайта – децата, които питат за сладки. Тази част е обновявана преди 6 години, когато са писали за 42-та годишнина от обявяването на САДР. Бяха пропуснали обаче да предупредят, че ако не дадеш сладки, децата започват да хвърлят камъни по теб. Както Каори каза: „Не трябва да даваш на децата нищо даром, защото това ги превръща в просяци.“ Колко истина има в това и то важи не само за децата!
Направи ми впечатление, че местните нямат навик да гасят лампите през нощта, освен в помещенията, където спят.
Видяхме как местните хранят козите с картон с обяснението, че те ядат всичко. Загражденията с козите са из цялото село наред с хаймата. През деня някои от козите се движат свободно, а имам чувството, че други постоянно бяха в кошарите си.
Границите между голяма част от африканските страни са затворени. Въпреки, че са съседни сътрани, за да отидеш от Алжир в Мароко или обратно, е необходимо да се върнеш в Европа.
ТРАДИЦИИ
Западносахарските жени много ценят светлия тен на кожата. Затова са винаги максимално увити и дори носят ръкавици, колкото и да е горещо.
Няколко пъти видях как местните деца се хранят директно от земята. Като цяло хигиената не е на никак високо ниво.
Каори и Джак бяха излезли, за да отидат до магазина. Върнаха се след 3 часа. Оказа се, че са ги поканили на чаена церемония, която продължава различно дълго. Казват, че чаят е бил донесен от шотландец в края на 19 век. Докато приготвят чай, играят сиг – игра, приличаща на „Не се сърди човече“. Вместо зарчета се хвърлят пръчки. За да започнеш трябва да хвърлиш „едно“ от осемте пръчки.
Джак беше голяма атракция за децата, които често искаха да се катерят по него.
ПРОГРАМАТА
Всяка част от обявената програма започваше с минимум час закъснение, с изключение на маратона, което все пак е добре, защото стартът беше прекалено късен така или иначе – 10 часа сутринта, точно когато слънцето започва да нагрява. Някои части от програмата пък съвсем отпаднаха като например прожекцията на филм (който ни бяха дали на DVD) и официално представяне на знамената на страните, от които са участниците.
Ден 1 – посетихме Историческия Музей. Всички експонати са свързани с войната – военна екипировка, мини, оръжия, танкове.
В Музея има списък на страните, признали САДР. Впоследствие прочетох, че една голяма част от тях понастоящем са спрели дипломатическите си отношение със САДР.
Център за изчезналите хора – към днешна дата над 300 западносахарци са в неизвестност.
След това посетихме болницата, в която се лекуват хората от лагерите. Много се изненадах, че ни пуснаха да видим дори операционната зала. Пациенти нямаше.
Ден 2 – големият празник – 27 февруари. Шествие и прочувствена благодарствена реч на президента, дълга цели 4 страници! Раздадоха ни я преведена на няколко езика.
Имаше изложение на традиционни хайма за всеки лагер. Не забелязахме голяма разлика. По-късно имаше награждаване за най-хубава хайма.
Ден 3 – маратона, за който съм писала по-долу.
Ден 4 – посещения на бежанския лагер Буждур, където има библиотека, училище до 5ти клас и филмово училище, в което са снимани няколко филма.
В периода 29 април – 5 май 2024 предстои 18-ти поред филмов фестивал FiSahara, който ще се проведе в бежанския лагер Auuserd (лагерите се редуват различните години). Западносахарците са много горди с посещението на фестивала от Хавиер Бардем през 2008, след което събитието придобива макар и незначителна известност във филмовите среди.
Вечерта на същия ден беше награждаването за най-хубавата хайма и за победителите от 4те дистанции – 5км, 10км, полумаратон и маратон.
Ден 5 – посещение на близки дюни.
МАРАТОНЪТ
Денят преди маратона разбрахме, че един от фаворитите за първо място при мъжете е с диария. По-късно и останалите англичани в същата хайма изпаднаха в същото положение.
Самият маратон за мен премина съвсем стандартно. Спомних си, че в книгата се споменваше, че маратонът стартира по изгрев, но при нас стартът беше в 10 часа сутринта. С оглед на ежедневните закъснения се опитвах да си представя как преди 17 години в началото на организирането на маратона са успявали да стартират по изгрев, ако това наистина е било така.
На конференцията бяха обяснили, че първата половина е почти равна и по твърд пясък, а втората половина е по-трудна, защото има дюни, по-дълбок пясък и остри бели камъни. Честно казано аз не забелязах разлика в терена. Първите 17-18 км духаше умерен насрещен вятър, който повдигаше твърдия пясък. Нямах нужда от бъф, но определено имах нужда от слънчеви очила. На 8-9 км. настигнах Габриел от Барселона. Той развяваше западносахарското знаме и викаше Hora Sahara (free Sahara) винаги, когато срещне местни. Така стигнехме до средата на трасето – бежанския лагер Ausserd. Оттук стартира полумаратонът. Часовникът ми показваше малко над 20 км и започнах да се притеснявам, че маратонът ще излезе по-къс. Габи започна да изостава и след мъчителни опити да намаля темпото, за да имам компания до финала, продължих сама до края. Километрите се нижеха еднообразно с пунктове през 2,5 – 3 км.
Първоначално пунктовете бяха на 5-ия км и после през 2.5 км, но с напредването на трасето разстоянието започна да варира. След 30 км настигнах един от двама алжирци, с които се бяхме запознали предните дни. Първият, който изпреварих беше този, който твърдеше, че ще избяга маратона за 2:45 ч. След няколкостотин метра задминах и втория, който си беше поставил по-реалистичната цел от 3 ч. Така или иначе и двамата финишираха с плюс 2 часа от предвиденото. Малко след това, на 10-тина километра от финала имаше малко изкачване през по-дълбок пясък, но определено не бих нарекла този кратък участък труден. Последните 5 км са в лагера. Беше малко преди 14 ч. и се виждаше, че хората по пунктовете вече са отегчени и им се иска маратона скоро да свършва. Оставаше ми още около километър, когато започнах да се чудя в коя посока точно трябва да продължа. Трябваше да се движа по най-широкия път, но не можех да определя кой точно е той. След кратко оглеждане видях, че зад мен идва кола, която кара след мен до финала.
За щастие на финала часовникът ми отчете класически маратон от 42,41 км. (малко повече, както е нормално). Класирах се първа при жените с време от 4:05:25ч. – победа, на която не можах да се зарадвам, защото от самото начало видях, че няма много хора пред мен. Оказа се, че втората и третата жена са финиширали съответно за 6:18:09 и 6:26:40. Съвсем спокойно можех междувременно да избягам един полумаратон.
Адриана Лопез
Едно от най-хубавите неща в неприветливата алжирска Сахара бяха сутрешните бягания с Алекс преди и след маратона. Единия ден объркахме леко маршрута и минахме през бунище. Широкият коларски път минава точно през него. Имаше и трупове на кози, напълно недокостнати и оставени да се разлагат. Всъщност колкото и щедро да изглежда как Алжир е предоставил територия, на която западносахарците бежанци да живеят, тази територия е била необитаема преди тяхното идване поради неблагоприятните условия за живот. Въздухът беше доста мръсен, чак преди заминаването ни наобратно се видя малко синьо небе.
ПЪТЯТ НАОБРАТНО
За полетите с Air Algerie нямаше информация нито във Flightradar, нито на сайтовете на летищата в Мадрид и Тиндуф. За пореден път се убедих, че в мюсюлманските страни не е удачно да се планира пътуване в петък или събота. След завръщането си препоръчах на организаторите на маратона да променят дните на пътуване. Надявам се да ме послушат и това да намали забавянето на полетите. На моменти се чудя дали умишлено не бяха организирали полетите, така че винаги да се придвижваме по тъмно извън лагерите. Така не можах да видя нищо от истинския Алжир.
Както се опасявах и на отиване, полетът се забави и на връщане и то с много повече, така че при положение, че имах 8 часа между двата полета и резервирана нощувка в Мадрид, накрая изпуснах полета си на 3 март в 6:10 сутринта. Направих отчаян опит да хвана полета, но на паспортната проверка не ме пуснаха да мина най-отпред на опашката. Всъщност точно в този момент вратите затваряха и все си мисля, че ако ме бяха пуснали, нямаше да се наложи да прекарам следващите 12 часа на летището в Мадрид. Винаги пътувам с възможно най-малко багаж, но този път бях натоварена и с наградите от маратона – 2 медала – за финиширал и първо място жени, купа, огромна глинена чиния за първото място и грамота от Министерството на Младежта и Спорта с доста тежка рамка. Не ми се ходеше до града изобщо. Така установих, че купата може да се разглоби за по-лесно пренасяне.
Равносметката ми за пътуването е, че се радвам, че успях да го осъществя с всички плюсове и минуси. Ориенталският начин на живот е голямо изпитание за търпението на човек, свикнал постоянно да спазва срокове.
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
