“Човек се чувства щастлив, когато му се случват целите”, казва Боян Петров. “Tова не са мечти, думата “мечта” според мен не е много точна, продължава той – тя е нещо летящо. Мечтата е абстракция – мечтаеш си, добре, ама мечтата трябва да стане таблица, а таблицата – график, графикът трябва да има точки, задачи, конкретика.”
Накратко и пак по неговите думи най-страховитите върхове на планетата се изкачват приблизително така: “Туп, туп, туп, едно желание те обзема да ги минеш всичките”, но всъщност историята е много по-интересна.
Точно след експедицията, в която изкачи шестия (Анапурна) и седмия (Макалу) осемхилядник от проекта “Българин на 14х8000”, Боян Петров се отзовава на поканата ни в редакцията на 360º, за да ни накара да се чувстваме по-върховно, отколкото някога сме си представяли, че е възможно. И по-горди, защото последните му успехи реално означават, че той е първият български височинен алпинист с най-много изкачени върхове над осем хиляди метра.
Как?
Вече се убедих, че се изкачва не толкова с физика, колкото с търпение. Търпение – да изчакаш, да изчакаш… Видях как хора си тръгват – един, втори, трети и то от опитните, от старите кучета. Викам: “Не, ще седя и ще чакам.” Казах им и на останалите: “Ей, седим и чакаме, и този връх ще се отвори, няма начин да седи закрит целия сезон!” Анапурна… И взе, че се отвори.
Досега колко най-дълго си чакал да се отвори прозорец нагоре?
В сегашния случай, колко? Две седмици. Знаеш ли какво е 15 дни да не излизаш никъде?! Само шеташ в базовия лагер и си казваш [шепнешком]: “ще дойде, ще дойде, ще дойде”. И така, отвори се и дойде, а аз изхвърчах като тапа нагоре.
Да проявиш достатъчно търпение – това ли е най-трудното в изкачването на един връх?
Точно така – да изчакаш чакането. Просто да си го преживееш, кротичко да си четеш книжка, или да пишеш… Тази експедиция беше малко по-дълга от другите. Някак си накрая, особено на Макалу (8485 м) като отидох, си мислех: “Да се отваря тука времето, да го качвам този връх, да свършва целия студ и тази драма и да ходя да си хапвам черешите”. (не се смее) Върнах се, за да си направя компоти, между другото. (смеем се)
Горе (в Княжево, бел. а.) имам пет череши и те стават горе-долу по едно и също време. Аз знам точно кога е това време и си викам “еей, сега ще го изчисля така, че да се прибера, да си направя компотите, да си подсигуря зимата и после ще си ходя в Пакистан спокоен”.
Да, как си поставяш целите, как решаваш каква е следващата стъпка?
Мъчителна е цялата тази колекция – някои хора катерят четиринайсетте осемхилядника по десет, 15, 20 години и накрая ти писва отвсякъде, не искаш да си го причиняваш повече, обаче аз съм твърд в момента, че докато не ги направя, няма да ми се успокои духа. А като не ти се успокои духа, ти не се чувстваш добре и затова съм си казал, че трябва да си успокоя духа, за да спра да… Не, че няма да мисля за върхове, обаче тези трябва да ги разкарам, да тегля чертата.
Удовлетворението на степени ли идва? Какво е усещането да си на върха? Олеква ли ти, когато “отметнеш” поредния?
Да, но виждаш, че те са седем, цифрата никак не е малка и още не съм спокоен. Решил съм, че трябва да ги свърша – това е такава нестихваща мотивация, разбираш ли? Дори не е мотивация. Това е просто чувството за недовършеност – като го имаш и то те тормози, а като ме тормози, аз съм в едно такова състояние, в което нямам нужда от мотивация… Изгаряш отвътре. Аз изгарям отвътре. И колкото ти е по-сериозна целта, толкова по-изгарящо става, следователно човек трябва да си поставя такива цели, които да са готини, сериозни, да имаш тръпката да ги гониш… На мен ми е интересно, когато е трудно, а когато е лесно, някак си не ми е толкова сладко.
А какво е усещането да си без кислород?
Някои го могат, други – не, но за да го разбереш, трябва да отидеш на високото и да усетиш. Моя организъм го провокирам много често – хоп, хоп, хоп, два пъти в годината поне се качвам на осем хиляди и той вече е свикнал как да се адаптира бързо.
Донякъде зависи от сърцето и от белодробния капацитет, но ако ми гледаш данните, можеш да си кажеш: “Този може и да може, но може и да не може.” Обаче в един момент се оказа, че явно съм по-ефективен с използването на кислорода и просто се чувствам добре в тази среда. На мен просто ми е добре там.
Това ли е ключът за добрата тренировка – да се провокираш редовно?
Да, провокацията на организма до степен “какво още мога да направя”. Като ми дойде вдъхновението, крачката и всичко, а и като знам, че върхът още ми е горе и ме чака, изпадам в едно състояние, в което забравяш за всичко и туп, туп, едно особено чувство те обзема на желание да ги минеш всичките. Аз обичам пред мен да има хора, защото те са ми като цели и ги преодолявам един след друг – туп, туп, туп. Чувствам ги като краткосрочни цели.
А когато катериш самотен връх, там даже понякога е по-трудно, защото виждаш върха, но нямаш близките цели. Изкачванията са дълги – 16, 18, 20 часа катериш и трябва постоянно да си поставяш жива цел.
До момента си изкачил седемте най-опасни върхове на планетата. Какъв е маршрутът нататък?
Точно така, имам най-тежките Кангчендзьонга (8586м) и К2 (8611м), най-смъртоносния Анапурна (8091м) и сега някак си си мисля, че няма да имам проблем с останалите. Те са си просто върхове. Еверест (8848м) също ще дойде, но още не искам нищо да обявявам, защото в алпинизма връщанията не са сигурни на 100%. Това не е игра, която се развива на стадион, или в зала и затова – едно по едно. Първо Нанга Парбат (8125м), после ако всичко съм си направил, нататък.
Интервюто с Боян Петров е част от брой ЛЯТО 2016 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. Или просто се абонирайте, толкова е лесно.
