Силвия Аздреева: “За да успееш, трябва да преминеш отвъд всички свои граници”

Силвия Аздреева за вярата в себе си и способността да пренареждаш обстоятелствата в своя полза

 
0

Сподели

Shares

Силвия Аздреева стана първата българка, осъществила последователно изкачване на Еверест и Лхотце (за 27 часа), втората българска жена, изкачила Еверест, и първата достигнала върха на Лхотце. Тя изкачи осемхилядниците като част от комерсиална експедиция, начело с Нирмал “Нимс” Пурджа – по-малко от година след като предприема първото си сериозно изкачване и стъпи на върха на Ама Даблам.

Срещнахме се със Силвия, за да получим отговор на въпроса каква е нейната мотивация и как стигна от Петрич до Еверест.

Представи се – от къде си, на колко си години, с какво се занимаваш?

На 36 години съм, родом съм от град Петрич, но от 16 години вече „базовият ми лагер“ е в София. От няколко години имам собствен бизнес, който е далеч от сферата на планинарството и алпинизма. Преди това съм работила около четири години в рекламния отдел на национална медия, която вече не е в ефир. 

Силвия Аздреева
Тренировка по скално катерене в България / Снимка: личен архив

Какво дете беше?

Много послушно дете, от отличниците на класа, но пък винаги намирах начин да стане на моето. Много обичах да рисувам, по стените на училището често слагаха мои рисунки. Занимавала съм се и с танци. Детството тогава беше доста различно, всичко се случваше много свободно. Имам спомени как като деца обикаляхме по разни горички и полета, събирахме цветя, боровинки, билки. Често прибирах животинки вкъщи, нашите направо полудяваха като ме видеха да влача поредното куче или коте (смее се). До ден днешен много обичам животните, имам си котка. Често съм ходила в селото на моята майка, обичах да храня животните там. Ходех и за кестени в гората, даже допреди няколко години продължавах да ходя – това ми е от любимите занимания есента.

Тоест от дете си свързана с природата?

Да, определям се като земен човек, човек на природата. Често се шегувам, че бих предпочела да живея някъде, където няма хора, само животни и планини. 

Силвия Аздреева
Тренировка по ледено катерене в България / Снимка: личен архив

Като малка на кого искаше да приличаш, имаше ли кумири?

Не съм имала кумири и на никого не съм искала да подражавам. Просто винаги съм усещала, че съм необикновено дете, вътрешно се чувствах различна. Знаех, че един ден в моя живот ще се случи нещо голямо, с годините мисля, че не съм спирала да търся това „нещо“ – съзнателно или несъзнателно. Може би го открих с Еверест и Лхотце, а може би то все още предстои. Никога не съм могла да си намеря мястото и съм пробвала много неща.

Силвия Аздреева
Изкачване на Вихрен/ Снимка: личен архив

А къде си се разхождала като малка в района около Петрич?

В Беласица и Огражден. В Огражден има една местност, Махмутица, близо до нея е връх Маркови кладенци. Там ходехме често на хижа или на бунгала, това ми е най-щастливото място на света. Направо плачех, когато ваканцията свършеше и трябваше да се приберем в града. В интерес на истината не съм градски човек – макар че външният ми вид може да подведе някого. Не обичам да ходя по магазините  – имам рокли и токчета, но в последните години човек може да ме види само в магазини за спортна екипировка. Може да обичам съвременните удобства, все пак съм съвременен човек, но винаги съм търсела природата. Някакво хълмче да изкатеря, на някаква полянка да легна…

Море или планина?

Обичам и морето – но ако може да бъде комбинирано с планина. Например, много обичам Хърватия, там има и от двете. 

Човек на адреналина ли си или обичаш повече спокойствието?

На двете крайности съм – по средата не ми харесва. Или трябва да е много спокойно, за да си почина, или трябва да има голям адреналин, за да усетя, че съм жива. Нормалното ежедневие би ме убило, затова по мой начин намирам баланс между крайностите. 

Силвия Аздреева
Силвия в Тибет : “Зад мен-Еверест и Чо Ойо – Първият и 6-тият най-високи върхове на Планетата. Това е единственото място в света, от което могат да се видят 5 от 14-те най-високи върхове на Земята-Макалу, Лхотце, Еверест, Чо Ойо, Шиша Пангма”
Снимка: личен архив

Тоест в катеренето са те грабнали адреналина и предизвикателството? 

Аз винаги съм търсела местата, където няма път, където е стръмно и каменисто – не ми харесва да ходя по пътечки. Предпочитам да съм сред скалите, леда, снега – това е типът природа, който ме привлича. 

Кой е най-високият връх, който си изкачвала преди Ама Даблам?

Като връх – Мусала. Изкачвала съм и върхове в Австрия, до 3000 м. Ходила съм на трекинг в Тибет, там е по-високо, но не с цел изкачване на определен връх. Трекинга беше около свещената планина Кайлаш – тя е забранена за изкачване, но съм правила обиколка. Най-високата точка, която достигаш там е 5630 м.

По време на същия този трекинг ходих до базовия лагер на Еверест от тибетска страна. За мен Тибет и до ден днешен е много мистична страна – още преди да отида бях влюбена в културата. Бях запленена от духовността и красотата на тази част на света. Имам толкова ярки спомени от Тибет все едно съм била там вчера – макар че са минали 10 години. Още тогава знаех, че един ден ще се върна в Хималаите. 

Силвия Аздреева
Базов лагер на Еверест в Тибет през 2012 г. / Снимка: личен архив

А зимата ходиш ли в планината?

Да, предпочитам да ходя зимата, лятото, когато няма сняг и лед не ми е интересно. Не карам ски обаче – страх ме е.

Какви спортове си практикувала?

Винаги съм била много активна, макар и непрофесионално. Ходя на фитнес, макар че не обичам – просто за изкачванията трябва добра физическа подготовка. Пробвала съм и различни спортове – тенис на корт, бягане, плуване, карате – но нищо преди катеренето не ме е грабнало достатъчно, за да го практикувам редовно.

Какъв опит имаш с катеренето?

Изкарах курсове по скално и ледено катерене. Катерих на скала на Витоша и Лакатник, а на ледено катерене ходих на Злия зъб. Миналото лято се готвех за Гросглокнер – бях решила да започна с по-сериозни върхове. Към този момент идеята за Ама Даблам вече съществуваше в главата ми, но исках да натрупам няколко години опит преди това. Исках да започна с Гросглокнер, после може би Монблан, нещо, което да ме подготви за Ама Даблам. Но точно в последния момент ми се наложи да отменя изкачването на Гросглокнер. 

Силвия Аздреева
Зимно изкачване на Мальовица/ Снимка: личен архив

Как се навързаха нещата с изкачването на Ама Даблам?

Към Ама Даблам тръгнах само на трекинг. Чрез общи приятели се бях запознала с Нирмал Пурджа – запознанството ни нямаше общо с планинарството, не беше във връзка с експедиция. Беше ми предлагал участие в някоя от комерсиалните му експедиции, но тогава той катереше основно осемхилядници – само Аконкагуа и Ама Даблам бяха по-ниски. Казах си, че ако ще катеря с него, трябва да започна с тези върхове – първо Аконкагуа, защото там е по-скоро хайкинг, а после Ама Даблам.

Бяхме говорили с Нимс, че за изкачване на Ама Даблам трябва да изчакам 2-3 години, защото ми трябва подготовка – все пак това е един много техничен връх. Казах обаче, че ако има трекинг до базовия лагер на Ама Даблам бих дошла да видя върха отблизо, това беше мечтата на живота ми. Към този момент трекинг нямаше. Нимс обаче разбра, че имам огромно желание за нещо такова – в един момент ми се обади и каза, че има възможност за трекинг до Ама Даблам. Те така и така щяха да правят експедиция до върха, аз можеше да се включа в трекинга до базовия лагер. За такъв трекинг се записах само аз – щях да поседя няколко дни в базовия лагер, да усетя атмосферата на планината, да присъствам на Пуджа церемонията. Това е церемония, която се прави в Хималаите – местните отправят молитва към боговете на планината да допуснат хора към върха.

Силвия Аздреева
Базов лагер на Ама Даблам с Нирмал Пурджа / Снимка: личен архив

Пристигнах в Катманду пет дни преди началото на експедицията – да се потопя в обстановката, да си набавя последни липсващи неща. Запознах се с членовете на експедицията, всички бяха страшно развълнувани. Повечето от тях бяха професионални алпинисти с опит, но пък всички бяха хора с подготовка. Започнах да осъзнавам, че не мога да си тръгна от Непал без да кача Ама Даблам. Не можех да спя, мислех само за върха, бях се вманиачила. Осъзнавам, че изглежда несериозно да искаш просто така да тръгнеш към такъв връх. Аз обаче като си наумя нещо, не го пускам. Никога не се е случвало да не успея да получа с усилията си нещо, което много искам – няма значение какво. Когато искаш нещо много силно, вътрешно се настройваш, че ще успееш, че ще бъдеш там, където искаш. Беше ме страх естествено – но в такива моменти гледаш да не допускаш в главата си страх и съмнения. В много моменти съм имала слабости – самата неизвестност, да не знаеш какво предстои, действа така. Но ако искаш нещо силно, влагаш всичката си сила и способности – ако веднъж повярваш, всичко около теб се пренарежда. Хората имаме огромен потенциал.

С Нимс много спорихме преди изкачването, той видя, че имам огромно желание, но не беше съгласен да ме допусне. Попита ме дали осъзнавам, че това не е връх като който и да е друг, който съм катерила, че е един от най-опасните върхове в света. Аз бях готова да поема риска, но като агенция и те поемат риск. Той не можеше да рискува нито живота ми, нито кариерата и името си. В крайна сметка ме допусна до експедицията с уговорката, че в момента, в който усети, че нещата не вървят добре в моето представяне – включително на тренировките ни –  веднага се връщам. Все пак става въпрос за живота ти. Беше изключително трудно, имах слаби моменти – но се радвам, че се появи човек като Нимс, който повярва в мен. Когато човек като Нирмал Пурджа ти каже, че се гордее с теб и вярва в теб – това ти дава сила. 

Силвия Аздреева
Тренировка в подножието на Ама Даблам / Снимка: личен архив

Имаш ли някаква тайна за превъзмогване на страха и съмненията?

Трябва да си представиш нещата в завършен вид – че живееш вече от другата страна на това върховно усилие. Представях си се на върха на Ама Даблам, изживявах емоциите, които изпитваш там. Аз живея по този начин. Не трябва да вземаш текущите обстоятелства под внимание – те са резултат на предишните ти мисли и действия. Нищо не е последно и всичко подлежи на промяна. 

А това, че всичко с Ама Даблам стана така в последния момент, помогна ли ти по някакъв начин?

Помогна ми още повече да се стегна. Там трябва да си като войник, постоянно в бойна готовност. Ставаш, когато ти кажат, правиш каквото ти кажат – всичко е разграфено по часове. 

И Лхотце реши да изкачиш пак в последния момент?

Да, щях да изкачвам само Еверест. Но в един момент си помислих – така и така съм там, ако изкача Еверест и видя, че се чувствам добре, мога да изкача и Лхотце. Така си представях нещата, аз не съм професионален алпинист, не разбирам административната страна. Споделих идеята си с Мингма Давид – един от другите водачи от групата на Нимс –  два дни преди експедицията. Попитах “Може ли, когато съм слязла вече в четвърти лагер на Еверест и ако се чувствам добре физически и психически, да преценя дали бих могла да изкача и Лхотце.” Той ме зяпна. Те никога няма да ти се изсмеят, разбират, че хората не са длъжни да знаят всичко. Каза ми: „Нещата не стават както си мислиш, за Лхотце ти трябва предварително отделно разрешително. То се вади за цялата група, самостоятелните разрешителни са много по-скъпи, не можеш в четвърти лагер да решиш дали ще се качваш и на Лхотце, или не. Това разрешително го вадим в последния момент – но ти трябва да знаеш до утре следобед дали ще изкачваш. Няма как да решиш там – на тази височина комуникацията е трудна и ние много трудно ще се свържем с теб, за да разберем дали ще изкачваш и дали трябва да ти извадим разрешително.” Трябваше много бързо да взема решение. Реших, че е по-добре да имам разрешително и да се откажа, отколкото да се чувствам добре, да съм там и да нямам разрешително. Кога ще се върна пак там специално за Лхотце – нека рискувам.

Силвия Аздреева
Силвия на Ама Даблам / Снимка: личен архив

А докато слизаше от Еверест как ти се стори мисълта да изкачваш и Лхотце?

Там трябва да се фокусираш върху целите една по една, да не мислиш за нищо друго. Тръгнах само с мисълта за Еверест. Имах някакви съмнения, че ще стигна до Лхотце. Дори журналисти от България се свързаха с мен, бяха извадили информация за разрешителните. На тях не ти пише името, пише само, че българка има издадено разрешително за Лхотце. Искаха да знаят дали съм аз и аз до последно отричах. Накрая се притесних, че с това отричане ще предизвикам нещо лошо – и спрях изобщо да говоря за Лхотце. Искаха да ми вземат интервюта още преди да съм качила Еверест. Казах: „Слушайте какво, дори не знам дали ще кача Еверест, а вие вече ми искате интервюта. Не е ли малко преждевременно – а ако не го кача?“ И спрях да отговарям. До последния момент бях фокусирана само върху Еверест – след Еверест дойде мисълта за Лхотце. Там трябва да си концентриран върху едно нещо – иначе губиш баланс и рискуваш живота си.

Силвия Аздреева
Силвия към Еверест / Снимка: личен архив

Когато изкачваш Еверест, Лхотце е зад теб. На слизане вече е пред теб и го виждаш постоянно – ужасно стръмната стена отсреща. През цялото време, докато слизах, си гледах в краката – една седмица не можех да си движа главата заради голяма болка от гледането надолу – но междувременно не спирах да се настройвам за Лхотце.

Разкажи малко за самото изкачване на Лхотце?

Слязох до четвърти лагер на Еверест, умората беше неописуема, все едно те е прегазил влак. Даже до палатката не можеш да стигнеш, толкова си зле. В лагера останах няколко часа, през които трябаше да взема решение. Направо ме беше страх да погледна към Лхотце. Започнах да се възстановявам – пиеш вода, дишаш кислород, но на тази височина е усилие да дишаш, а вода не ти се пие. Най-добре веднага да заспиш, но самото ти тяло не ти позволява – спала съм най-много два часа. 

Разпитваха ме дали ще продължа към Лхотце. Аз казвах да, но започнаха да ми минават някакви мисли – това все пак е още един осемхилядник. Там трябва да си малко луд, да не мислиш като нормален човек – иначе край, ще се откажеш. И всъщност се оказа, че всички останали, които щяха да качват Лхотце в този ден, са се отказали. Петима мъже и една жена. Нимс имаше и частен клиент, който се движеше с него – но самият Нимс беше на косъм да се откаже, защото беше много болен, а освен това качваше и без кислород. Аз бях също болна през цялата експедиция с много тежка кашлица, която ме държа повече от 2 месеца.

Силвия Аздреева
Четвърти лагер на Еверест/ Снимка: личен архив

Обаче не се отказвам току-така. Излязох от палатката и тръгнах да търся останалите от групата. Това да останеш сам в такова начинание започва да ти влияе на психиката – реших да се опитам да убедя останалите все пак да тръгнат, защото ще съжаляват, че не са пробвали. Мъжете не можеха да повярват, че все още мисля да изкачвам Лхотце. Само момичето каза, че ще си помисли. Този разговор отне страшно много време и енергия, реших да не си хабя последните сили. Върнах се в в палатката и веднага съм заспала. Сънувах, че се задушвам. Отворих очи и се оказа, че наистина ми е свършил кислородът докато спя – много хора са умирали в съня си така. Веднага събудих моя водач, той ми смени бутилката, но повече не заспах. Нимс и водачът ми продължиха да ме питат – „Ще ходиш ли?“ Отговорих: „Само кажи, когато трябва да тръгваме.“

Когато водача ми ме събуди в първия момент изобщо не можех да осъзная къде съм. Не можех да изляза от спалния чувал и да си обуя обувките и котките, а щях да качвам осемхилядник. Там даже да си обуеш обувките е все едно да преплуваш басейн с олимпийски размери. Тръгнахме – в лагера нищо не свети, бяхме само аз и водачът. Оказа се обаче, че Нимс с клиента и другото момиче също са решили да тръгнат след нас. 

Силвия Аздреева
Силвия към Еверест / Снимка: личен архив

В момента, в който тръгнах, краката ми изтръпнаха – нямах никаква чувствителност от кръста надолу. Уплаших  се, но реших да походя малко, да се раздвижа, и тогава да преценя. Едвам стоях права, никога не съм изпитвала такава болка. 

Трябваше първо да стигнем до четвърти лагер на Лхотце и оттам да качваме. Отне сигурно два часа – през цялото време краката ми бяха изтръпнали. Не ми се мислеше какво ще правим, ако падна и си счупя нещо  – спасителните операции на такава височина са страшно трудни и рисковани, на границата на невъзможното. Някак продължих, но през цялото време треперех. За изкачването имахме предвидени 10 часа – за толкова щеше да стигне кислородът. Ако не качиш Лхотце за това време, и на метри да си, трябва да се върнеш. Нямаше как цял ден да се влача или да се самосъжалявам, но се притеснявах – това беше първият момент, когато сериозно се замислих дали да не се откажа.

Силвия Аздреева
На Еверест/ Снимка: личен архив

След четвърти лагер на Лхотце останах сама – моят водач трябваше да занесе някакъв багаж до лагера. Далеч напред имаше хора от друга експедиция, от нашата никой не ни настигаше. Седях сама в тъмното на въжето – но в този момент започнах да си усещам краката. Въпреки това нямах идея как ще кача Лхотце – той е адски стръмен, една стена, която не свършва. 

Водачът ми ми викна да тръгвам сама, той щял да ме настигне. Тръгнах бавно-бавно, правя две крачки напред и една назад – тялото ми даже не можеше да седи изправено на този наклон. В този момент си мислех, че трябва да се откажа – но се опитвах да не обръщам внимание на такива мисли. В главата ми започна борба  – аз срещу себе си. Една част от мен се опитваше да вкара логика в цялото начинание – да не си рискувам живота, защо изобщо ми трябва да качвам Лхотце, че това изкачване не е на всяка цена. Не бих причинила на семейството си болка заради едното лично постижение. Другата част от мен просто го желаеше, за такова желание причина не ти трябва – затова реших да продължа малко нагоре и тогава, евентуално да се върна. 

В един момент моят водач ме настигна. Първо си казах– хайде, ще се кача до средата. После си помислих – няма сила, която да ме накара да отида до средата и да се върна. По едно време видях зад мен светлини – идваше другото момиче от нашата група. И както вървеше зад мен – настигна ме и ме изпревари. Това хич не беше добре – не защото се състезаваме, а защото означаваше, че съм много бавна. Имаше шанс просто да ми свърши кислородът и да ме върнат. Пробвах да се стегна, но там всичките ти сили вече са впрегнати. Няма как да се забързаш дори да искаш. После видях зад мен да идва и Нимс – това ме амбицира. Продължих бавно нагоре – имаше постоянен каменопад. Един камък ми удари лакътя, болката беше ужасно силна, нямах сили да се набирам известно време.

Силвия Аздреева
На Лхотце/ Снимка: личен архив

Почувства ли някакво облекчение, когато стигна върха?

Не, изобщо. Върхът е толкова тесен, че няма къде да застанеш. Оглеждаш се набързо, снимаш и веднага тръгваш надолу. А пътят на връщане е страшно опасен, вече си изморен, а ти остават два дни слизане до базовия лагер. Надолу виждах само стръмна стена. Имах слаби моменти, до втори лагер плачех. Слизах с Нирмал и неговия частен клиент и шерпи. Казвах им да ме оставят, защото ги бавя. Те естествено се опитваха да ме насърчат – казваха ми, че сме екип, че сме заедно във всичко, че съм силна.

В един момент, за да успееш, трябва да се пречупиш, да преминеш всички свои граници – аз преминах своята на Лхотце. Там видях, че човекът е способен на неща, за които дори не подозираме. Има моменти, в които трябва да преминеш отвъд себе си. На такива места психиката надделява над тялото.

Силвия Аздреева
На Лхотце/ Снимка: личен архив

И след всичко това искаш отново да се върнеш в Хималаите?

Определено. Бих пробвала и в Алпите или в Доломитите, там има интересни върхове, а аз съм човек, който обича нови неща.

Според Силвия човек трябва да се бори за това, което иска и да не губи вяра в собствените си способности. Само като тестваш границите си можеш да достигнеш пълния си потенциал.

Благодарим за споделената емоция и мотивацията, която ни предаде с разказа си.

Силвия Аздреева
Зимна тренировка до Черни връх / Снимка: личен архив

Сподели

Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.