Срещаме ви с един катерач, който има много сериозни изкачвания зад гърба си. Благовест Цолов е на 32 години, от София. Завършил е УНСС. Занимава се със строителство и документация, но за себе си казва „преди всичко съм алпинист и скиор“.
Благовест се катери от над 10 години в България и чужбина. Сноуборд и ски инструктор е от 10 години. На ските е от малък, а с катеренето започва на 20-годишна възраст, сравнително късно, по думите му. Тренирал е различни спортове, като гимнастика, борба, бокс, фитнес, лостове. Участвал е в много републикански първенства по алпинизъм, алпиниади на Мальовица и Враца. В момента се обучава за IFMGA водач.
В актива си има множество зимни изкачвания по северните стени на Вихрен и Мальовица. Катери предимно в алпийски стил. Въпреки това има изкатерване на спортен маршрут от категория 8а, което е рядкост за български алпинист.
Прави първото си изкачване на Монблан през 2013 година. Първото му зимно изкачване през северната стена на Мальовица е осъществено през 2016 година, на Коледа, 25 декември. Заедно със Станислав Атанасов-Мечката изкачват рисковия тур Класически (който е без нито един болт) за около 5-6 часа. Благовест признава, че две години преди това мисли за този маршрут и тренира за него.
Има многобройни изкачвания в България, участвал е в създаването на един от най-трудните алпийски маршрути на Враца, DRIMEX, както и на много трудни маршрути в Рила.
В актива си Благовест Цолов има многобройни спускания със ски в нашите планини, като само от Мусала те са поне 50. През последните пет години прави много изкачвания на стени в Алпите и на много турове в алпийски стил. Някои от стените са емблематични и много внушителни.
Вижте какво разказа той пред „360“:
Гранд Жорас (Grandes Jorasses) по Тур Касин
„Това е един от най-известните алпийски обекти в Европа, заедно със северните стени на Айгер и Матерхорн. През 2019 г. със Станислав Атанасов изкачихме северната стена на Гранд Жорас по Тур Касин, реброто Уокър, само за 48 часа, от Шамони до Курмайор. Което означава от Франция до Италия, през северната стена, за 48 часа. Тя е на границата между двете държави. Висока е 1200 м. Най-трудният участък е 6б.
Изкачихме я в чист алпийски стил (най-ценният стил в катеренето), което означава – без парапети, без допълнително разучаване и проучване.
Тръгнахме от Шамони към 12:00 на обяд, без железницата на Монтенверс, и за около 6-7 часа бяхме под стената. Предишната седмица бяхме катерили в района, затова бяхме оставили част от багажа на хижа Лешо, през която минахме, за да си съберем багажа. И директно отидохме на стената. Докато се оправим и почнем да катерим, от 19:00 вечерта до 22.00 ч. докато се стъмни, стигнахме до първия бивак, точно под първия труден участък и решихме там да почиваме.“
„Тръгнахме нагоре след четири часа лежане, към два-три през нощта. Не мога да нарека това спане, затова така казвам. Първият труден участък е корнера на Ревюфа, който е с категория около 6б, но всъщност с раниците се усеща доста трудно, въпреки че го катерихме по еспадрили. Тях ги сложихме точно преди този първи труден участък. Все пак беше три през нощта и още не бяхме достатъчно загрели. Участъкът беше доста силов. Пасажът е характерен винкел с цепка, която не е много широка – колкото да пъхнеш пръстите на ръцете и да катериш на дюфер (дърпаш с ръцете и буташ с краката). Мислех, че най-трудният участък е в по-горната част на стената – един ъгъл корнер, подобен на този, но доста по-дълъг, всъщност горният се оказа доста приятен за катерене, защото имаше повече релеф.
Катеренето продължаваше нагоре и в един момент излязохме на едни плочи, които бяха доста гладки и трудни за осигуряване, категорията може би беше 6а+, но всъщност бяха доста страшни, защото нямаше как да се осигуриш. След това катеренето по самия ръб на спура беше доста приятно, до момента, в който не стигнахме едни участъци, в които имаше лед и скалата се беше споила само и единствено заради леда, което означаваше доста технично катерене. И с много внимателна преценка точно за какво ще се хванеш след 150-200 метра неосигурено катерене, успяхме да излезем на върха. Мисля, че беше четири на обяд, а тръгнахме в два през нощта да се катерим.“
Вижте още: Росен Аначков и Станислав Атанасов изкатериха един от най-трудните маршрути на Чима Гранде
„Веднага почнахме да слизаме надолу, не загубихме много време в радост, защото знаехме, че надолу стават големите бели, плюс, че южната страна е снежна и напечена от слънцето, което я прави доста коварна, заради падащи камъни, падащ сняг от сараци, може да станат големи срутвания.
Имаше няколко варианта за слизане, на които малко се зачудихме дали отляво по левия ръб или отдясно по десния, имаше странни маркери с едни колчета, но въпреки това тръгнахме отляво по един доста стръмен пясъчно каменен терен да откатерваме, без възможности да се осигуряваме. Може би това беше най-опасната част от слизането, защото се пързаляхме по този пясък.
В един момент на второто ребро вече стана тъмно и решихме да починем към 10:00 вечерта. На следващата сутрин станахме към 6, топихме сняг, за да си направим чай, тъй като бяхме доста дехидратирани, но за сметка на това щастливи и видяхме да минават покрай нас едни хора, които явно се качваха по южния маршрут, което ни зарадва.
В Курмайор бяхме в 12:00 на обяд, което означава, че сумарно сме слизали над 10 часа, с всичките рапели, откатервани по южната стена, и сме спали около осем. Долу в Курмайор чакането на автобуса, който да ни върне обратно в Шамони през тунела Монблан, беше най-приятното чакане, което съм имал.“
Вижте всичко на тема (НЕ)алпиниада!
Petites Jorasses: Anouk
„През 2019 година след като изкачихме „големия жорас“, решихме че трябва да изкатерим и малкия. Всъщност Станислав Мечката искаше да го изкатерим преди големия, но, добре че не го направихме, защото малкият Grandes Jorasses, през маршрута на Мишел Пила „Анук“, който е дълъг 750 м, е с категория 6с и може би е един от най-трудните, като натовареност, които сме катерили. Линията е доста права и директна, почти няма лесно катерене, от 6а до 6с през цялото време, аз дори мисля че е 7а. Естествено тази стена е пак в края на Долината, намираща се вляво от Големия Жорас, доста отдалечена и задължително трябва да се спи преди да я атакуваш.
Естествено отново стартирахме в два през нощта, както доста често се случва в изкачването на алпийски върхове и стени. Хубавото беше, че ужким трябва да има болтове, което означаваше, че може да слезем по всяко време, а всъщност за 750 м има около 110 болта, което не го прави много осигурено, психическата ангажираност и страх отново е доста голяма, все едно да няма болтове, защото те са през доста голямо разстояние по плочите, което всъщност е характерно за ранните маршрути на Мишел Пила около 90-те години, когато този човек е бил доста силен и добър на плочи. Казвам това, защото има разстояние от над 7-8 м по плочи между болтовете, без никакво осигуровка.
В доста голяма част от маршрута върви по плочи, но всъщност има и надвеси. Успяхме да стигнем върха за около 12 часа. Самия връх представлява ръб, който може да го обяздиш. Това беше отново границата между Франция и Италия. Точно на първия рапел от върха тръгнах да си вадя пластината, за да пусна рапел и тя ми се откачи от карабинера и падна в италианската страна. От тук нататък се очертаваше да пусна 14 рапела на протриващ възел, без пластина, което означаваше, че най-вероятно въжето ще се заплита по пътя надолу доста неприятно. За щастие обаче съумях да се справя с рапелите надолу, без особена драма и за около 4-5 часа бяхме в основата на стената. Аз бях доста щастлив, но отново много изморен. От тук ни чакаше отново няколко часа ходене до хижата пеша и поне още пет часа до Шамони.“
Grandes Jorasses, Реtite MacIntyre W4 700 m
(Гранд Жорас, Северната стена, по маршрута на Макинтайър)
„През 2023 г. изкачих отново Grandes Jorasses с Алеко Държиков, през изцяло ледения маршрут Рetite MacIntyre, което е изцяло ново за мен и различно от българските маршрути, като дължина и лед, защото беше над 700 м лед и на места лед и скала – миксов терен.
Алеко ми казва „Хайде да пробваме!“. В този момент моята вятърничава идея, която отправям с насмешка, придобива смисъл. Вадя телефона и, понеже познавам хижарката от 2019 година, почвам да ѝ пиша да ми прати снимки дали маршрутът става и има достатъчно лед. Тя отзивчиво ми праща снимки и ми казва, че няма представа и че никой досега не се е качвал тази година. В този момент решаваме, че ще си натоварим инвентара за следващия ден и ще пробваме да видим дали става за катерене леденият маршрут.“
Вижте още: Първи стъпки в леденото катерене
„На следващия ден сме на хижата и гледаме обстойно състоянието на леда, което не ни вдъхва много доверие, но за сметка на това го има. Ставане в два през нощта и тръгване от хижата. На мен ми се иска да умра, умората е ужасна, защото, заради спонтанното ми решение, не съм си взел достатъчно почивка, а предишните пет дни не съм спрял да се катеря в района на Шамони.
Тръгването към стената по замръзналия глетчер е доста зловещо, защото си сам срещу тази огромна крепост и във всеки един момент можеш да пропаднеш в цепката. Вързани за въжето, с Алеко внимателно напредваме, даже на едно място почваме да се катерим през глетчера, още преди да сме стигнали стената. Стигането под стената и траверсирането под нея, за да хванем точно замръзналия маршрут (който всъщност в тази му част е горе-долу добре замръзнал), но в мен все още има несигурност от катеренето нагоре, която не свършваше през цялото изкачване на маршрута и слизането му. В първата част се катерим почти без осигуряване между нас, на френска свръзка, защото теренът не е много труден, но по-нагоре се изправя и започва катеренето на доста отвесни участъци от четвърта категория лед.“
Вижте още: Ледено катерене под пръските на Ниагара
„Започваме да се осигуряваме повече и теренът става все по-труден в средата на маршрута, както си мислехме. Отдолу има скали и лед, което го прави по-труден, отколкото, ако е хубаво замръзнал. През цялото време си мисля как трябва да слезем на „Абалаков“, което означава дупка в леда, като тунел, прокарана с въженце, за да може да пуснем рапел. Но в участъците със скала е възможно ледът да не е достатъчно дебел, точно заради това правя един „Абалаков“, точно преди участъка със скали.
Успяваме да се качим до върха, въпреки че във финалната му част почваме да се катерим доста и по скала. На върха намираме клинове, от които да спуснем рапел наобратно, защото няма достатъчно лед. На самия връх не сме много щастливи, защото знаем, че ни чака отново влизане в северната стена и продължаване на опасната техника надолу, в които трябва да останем концентрирани. Чакаха ни от 14 до 18 рапела. Така и не разбрах всъщност колко пуснахме, но слизането ни отне много часове. А умората в моето тяло беше огромна – всеки един „абалаков“ ми костваше неимоверни усилия. Въпросното място, на което бях направил абалаковия преди това в средата на маршрута, не ми достигнаха пет метра, за да го хвана. Поради това се наложи да направя пандюл настрани и да търся над 30 минути нов лед за правене на системата. Бях доста нещастен от този факт, но висях на въжето и просто трябваше да се спасявам. Всъщност през цялото време нагоре си мислех дали не може да се окажем в капан и да няма начин да слезем в един даден момент, защото няма достатъчно лед и да трябва да се качим и да слезем през южната страна, което е още по-дълго.“
Вижте още: Геновева Михайлова за драй тулинг катеренето
„В крайна сметка успяхме да слезем на глетчера, който вече беше много разтопен от следобедното слънце и почнахме да пропадаме до кръста, което ни изтощаваше и ни правеше много бавни. В един момент просто стъпихме извън глетчера и напрежението изчезна – вече бяхме спасени от падащите ледове и камъни, които можеха да ни ударят. Въпреки че не видяхме такива в този ден, съм виждал достатъчно каменопади, от които може да те е страх.
Стигайки на хижата, бях невероятно щастлив от факта, че за втори път бях на тази велика стена, а всъщност, както и първия път, катеренето беше невероятно и въпреки нестабилните участъци, стената даваше невероятно катерене. Алеко реши да си тръгне надолу още същата нощ, защото на следващия ден трябваше да е в Милано. Аз нямах никакви сили да направя този подвиг. Прибрах се на следващия ден бавно-бавно, с невероятно задоволство. Северната стена на Grandes Jorasses е невероятна.“
Вижте още по темите Катерене и Алпинизъм!
