Някои журналисти ме наричат „Доайенът на българския алпинизъм. Какъв доайен съм аз? Доайенът на българския алпинизъм е само един и той се казва Александър Белковски. Моля те ти никога не ме наричай така.
– ми бе казал приживе проф. Георги Атанасов. Аз изпълнявам молбата му, но днес, когато пиша точно за този Човек, няма как да не ползвам съвета на Джиджи.
Александър Белковски – единствен той, от всички алпинисти, с право е признат за доайен на българския алпинизъм. Неговото име го няма сред учредителите на БПК, но причината за това е само една и тя е много уважителна. От 1927 до 1931 г. той е студент в Гренобъл-Франция. Там той получава солидна подготовка не само като практик, но и като теоретик в областта на алпинизма. За да си осигурява средства за следването, Белката, както го наричат не само неговите приятели, но и мнозина от алпинистите и планинарите, става професионален гид /водач/ и като такъв изкачва над 40 върха, които са доста по-трудни и по-високи от нашите върхове.
Когато се завръща в страната, се включва в редовете на БАК и отдава всичките си сили и знания за подготовка на младите български алпинисти. Чете лекции, катери и то не само по Лакатник и Витоша, но и във високите наши планини – Рила и Пирин.
Вижте още: Стефан Попов – създателят на българския алпинизъм
След войната организира и сам ръководи курсове за млади алпинисти. Той е практик, теоретик и отличен организатор. Неизменно е в ръководството на БАК, РСА, РКА и БФА, независимо под какво наименование е тази организация, Белката бе една от най-колоритните личности в българският алпинизъм. За по-младото и днешно поколение той е малко познат, но за тези, които вече се числят към ветераните, той бе просто учителят.
Роден е на 16 октомври 1906 г. в Петербург, в семейството на известния български художник Асен Белковски и майка рускиня, също художничка. Малко след раждането му, семейството му се връща в България, където той остава да живее до края на живота си в малка къща в близост до трамвайната спирка „Журналист”. В София той завършва Първа мъжка гимназия, където навлиза в туристическите среди. Като член на силното по това време движение на ЮТС. Първото му кръщене в туризма е на Черни връх. В планинарството и алпинизма навлиза през 1924 г., когато участва в заниманията по алпинизъм на словослагателя в Държавната печатница, германецът Ото Кьолер, водени на Витоша.
В истинския алпинизъм обаче навлиза през 1926 г., когато като участник в една задгранична екскурзия на ЮТС, до първенеца на Словения вр. Триглав /2864 м/, заедно с един словенски алпинист, осъществява своето първо алпийско изкачване. Това той прави по един от популярните 1200-метрови маршрути на Северната стена на върха. Всъщност това му изкачване се оказва и първото изкачване на този популярен и труден връх по сериозния алпийски маршрут „Баварска смер”.
Вижте още: Инцидентът на Витоша от 1923 г., след който се заговаря за създаване на спасителна команда
Година след това Белковски заминава за Гренобъл, Франция, да учи икономика. Поради липса на средства, младият българин е принуден да работи като общ работник. Пренася на гръб материали за строежа на заслон край Гренобъл, пристанищен работник и миньор е в Белгия, но любовта му към планината го влече към върховете на Алпите, които тук са много по-високи от нашите и вечно покрити със сняг и лед.
Като член на френския алпийски клуб той става платен професионален гид /водач/ и шеф на отделението на студентската спасителна служба. Като изпитан планинар той бързо се налага сред Дофинските студентски среди, като започва обучение на млади алпинисти. През времето на студентските си години Белковски е много деен член на студентския алпийски клуб, в който често е избиран и в неговото ръководство. Сам или със свои приятели той прави повече от 80 изкачвания на върхове над 3000 метра и 17 над 4000 метра, между които на Монблан /два пъти/, Ла Мейж, Грепон, Дан де Жеан, Гран Комбен, Вайсхорн и редица още лични върхове на Алпите.
След завръщането си в България – 30 март 1930 г., Белковски веднага се включва в учредения вече БПК, където бързо се налага като най-опитният алпинист. Освен в катеренето той се изявява и като организатор, и често е избиран в ръководството на клуба.
Истинските си качества на организатор и алпинист Белката развива след Втората световна война. Тук той е в основата на всяко алпийско дело на БАК, независимо под какво име е вече организацията на българските алпинисти, в подготовката и провеждането на курсове за начинаещи, млади алпинисти. Независимо от жалкото наследство, оставено от БАК като въжета, клинове, карабинери, пикели /ледокопи/ и редица други необходими съоръжения за обучение на алпинисти. Въпреки това той още през 1946 г. организира първия курс, в който участват 12 души, само от София, и то предимно членове на спасителната служба.
Вижте още: Лицата на ЦАЛ, ЦПШ, УЦ-„Мальовица“: Сийка и Павел Димитрови-Рекордьорите
Паметен за историята на българския алпинизъм обаче ще остане вторият курс, проведен през 1947 г. на скалите край гр. Враца, в който участват повече от 100 души от цялата страна. Въпреки незадоволителната екипировка и съоръжения, резултатите са повече от обнадеждаващи – 51 души завършват курса с „отличен”. Между тях са тези, които в следващите години ще прославят родния алпинизъм не само у нас, но и в чужбина – Цанко Бангиев, Енчо Петков, Георги Атанасов, Владимир Тошков, Никола Корчев, Никола Шопов. Хора, които ще работят с жар и ентусиазъм дълги години за утвърждаването на алпинизма. Ще подготвят почвата за днешния голям старт към приоблачните висини на 6, 7 и 8 – хилядните върхове на света.
Не по-малко впечатляваща е работата на Белковски в създаването на нови алпийски групи, секции или клубове във всички краища на страната, за да достигне числото им над 100. Да се заговори за алпинизъм и далеч от планините, като в равнинна Добруджа и крайморските ни градове.
И когато на 22 декември 1951 г. тогавашният Върховен комитет за физкултура и спорт /ВКФС/ въведе спортната квалификация /ЕРСК/ и обяви първите носители на най-високите спортни звания – заслужили майстори и майстори на спорта, съвсем заслужено с най-високото отличие „Заслужил майстор на спорта“, под № 2 бе вписано името на Александър Белковски – непосредствено след това на ген. Владимир Стойчев. Доайенът на родния алпинизъм, този, който с неуморния си труд и с големия си ентусиазъм положи основите на обновения български алпинизъм, получи заслужено признание. Според самия него, това отличие не бе само за него, а и за алпинизма, който в редовете на ВКФС и под умелото негово ръководство намери правилния път на своето развитие.
Вижте още: 1967: България влиза в семейството на седемхилядниците
До последния час на живота си Белковски не се откъсна от алпинизма. На всички прояви той бе желан и много уважаван гост. В неговите съвети винаги са се вслушвали и тези, които вече значително надраснаха стойността на неговите успехи и познания в алпинизма. Ето и едно мнение на неговия ученик – проф. Георги Атанасов:
Заслугата на Александър Белковски за българския алпинизъм е неоценима. Той в буквалния смисъл на думата върза за алпийското въже не само мене, но и още няколко души, които в следващите години дадоха много, ако не и всичко от себе си за родния алпинизъм. Това са Енчо Петков, Цанко Бангиев, Никола Корчев и други по-млади алпинисти. В първите години той бе теоретикът, практикът или просто „учителят на българските алпинисти.
В годините на ранния ни алпинизъм Белковски, в свръзка с младия и надежден алпинист Володя Лободин, осъществява и първото зимно изкачване на 450-метровата Северна стена на вр. Вихрен /2914 м/, позната още като „Фунията”. Направи и няколко неуспешни опита за първо изкачване на Североизточната стена на вр. Мальовица, позната ни като „Черният триъгълник”.
Александър Белковски многократно е избиран в ръководството на българския алпинизъм, а председател е бил на два пъти – от 26 декември 1946 г. до 24 април 1949 г. и от 7 септември 1949 г. до 4 април 1951 г. Чест гост в неговия дом е бил и авторът на тази справка, защото може би най-много и най-ценни материали за дисертационния си труд е получил от самия него, или както се казва от „извора”.
Вижте още: Първата българска хималайска експедиция „Лхотце-81“
Белката бе не само голям спортист, но и много ерудиран събеседник. Свободно говорещ и ползващ 5 езика – български, руски, френски, немски и италиански, той нямаше проблеми да следи и приложи на практика в работата си новостите, които можеше да научи от извора.
Почина само няколко дни преди българин да изпълни голямата му мечта – изкачването на първия връх на планетата Еверест, 8848 метра. В края на февруари той изпрати Първата българска експедиция „Еверест-84”, но не дочака нейния успех, защото на 31 март 1984 г. приключи много ползотворният му жизнен път.
