Първо сноуборд спускане по Югоизточната стена на Голям Купен

Линията е с 600 метра денивелация и е спусната от сноубордистите Ивайло Йорданов, Петко Младенов и Иван Тотев.

 
0

Сподели

0Shares
0 0

Представяме ви Таня Иванова – журналист от БНР, запален по екстремните спортове и високите върхове, неуморно следящ какво се случва по света и у нас. Всяка седмица Таня ще ни представя по една актуална тема, част от седмичния бюлетин на БНР “Екстремните спортове”, развита специално за нас.

Снимки: Иван Тотев и Ивайло Йорданов

На трети март трима български фрирайдъри осъществиха първо документирано спускане (вероятно и премиерно) по Югоизточната стена на връх Голям Купен в Стара планина. Линията е с 600 метра денивелация и е спусната от сноубордистите Ивайло Йорданов, Петко Младенов и Иван Тотев.

Голям Купен е в централна Стара планина. Има типичен алпийски профил (представлява скалист конус) и се счита за най-трудния за изкачване връх в Стара планина. Висок е 2169 м. Част е от известния алпийски траверс вр. Амбарица (Левски) – вр. Ботев.
Ето каква оценка даде на спускането Георги Георгиев-Черния –  един от най-известните ни планински водачи, сертифициран от Международната федерация на асоциациите на алпийските гидове (IFMGA), алпинист и екстремен скиор.
“Kатегорията на въпросното спускане е: D – обща трудност/ниво ски – S3.2 / Експозиция Е3. Наклон над 35 градуса с къси пасажи от 40-45 градуса, подход PD.
Експозиция Е3 означава, че при падане спускащият се ще премине през големи скали, но ударът с препятствие не е абсолютно сигурен. Много от S образните улеи, както при конкретното спускане, попадат в тази категория. Имайки предвид, че снегът е фирнован, тук може да завишим до Е4. Това спускане е в категорията “екстремни /технични спускания – общият наклон, състоянието на снега и формата на улея са, повече или по-малко, “зона без падане”. За успешно спускане са необходими специфични снежни условия. Средната трудност се определя от лесното разчитане на терена, за което говори и фактът, че улеят не е изкачен по линията на спускането. Красива линия. Изисква специфична техника и пълен контрол, както и преминаване от ски към алпинизъм, в случай на нужда”.
А ето какво разказаха пред Таня Иванова, за списание 360° тримата сноубордисти

Кога си го поставихте за цел и какво проучване направихте?

Ивайло: В началото на 2021 г. в интернет ми попадна една зимна снимка на Голям Купен – Северозападната стена. Веднага споделих идеята си с Пецата (Петко Младенов), на когото му трябваха няколко секунди, за да се навие. С Петко караме от малки и сме добре сработен тандем. Потърсих в интернет и разпитах опитни планинари, сред които и Георги Георгиев – Черния, който за мен в момента е човекът с най-много информация по темата, дали са чували за спускане със ски от Купена, но така и не намерих информация. Спускане със сноуборд със сигурност няма. Започнахме да събираме снимки от интернет и да проучваме захода, излизането и самия връх – основно в Google Earth. До онзи момент единствено аз бях качвал върха, при това през лятото. По време на проучването Петко се натъкна на снимка и на Югоизточната стена. Тя изглеждаше още по-дълга, също толкова стръмна, дори по-технична, а и по-логичен избор от логистична гледна точка, тъй като планът беше да се качим с лифта на Сопот. За да можем да се върнем обратно до колата, спускане на север щеше да усложни нещата. От предварителното проучване не ставаше ясно дали има чисто влизане, или ще се наложи да използваме въже и да влезем в склона с рапел, независимо от това СЗ или ЮИ ще спуснем.
Петко: Бях много въодушевен от предложението на Иво. Веднага си спомних епичния склон на връх Ком. Всъщност, мисля, че в Стара Планина има наистина големи склонове, които по нищо не отстъпват на тези в Рила и Пирин. Огледахме върха и решихме, че югоизточният склон е най подходящ. Най важната информация относно актуалното състояние на снежната покривка получихме от хора в района, с които Иво се свърза.
Иван: Иво ме покани и аз нямаше как да откажа. Беше велико предложение, за което съм изключително благодарен.

Как стана организацията – чия беше идеята, обща ли беше или на някого, към когото другите се присъединихте?

Ивайло: Целия сезон дебнахме условията. За мен беше пределно ясно, че трябва да изчакаме пролетни условия, когато снегът се фирнова и е достатъчно стабилен. Напоследък зимите са доста динамични и тази на 2021 г. не прави изключение. Редуваха се студени и топли фронтове, а в края на февруари имаше сравнително дълго стабилно време без нови снеговалежи, което позволи на снега в планината да се фирнова. Решихме, че часът е настъпил последния уикенд на февруари. Прогнозата за неделя беше за променлива облачност, но все пак решихме да опитаме. Събота се качихме с лифта над Сопот, където вече байкърите се спускаха активно. Преспахме на х. Добрила и станахме рано в неделя. За наше огромно съжаление нямаше никаква видимост и духаше силен вятър. Времето не се подобри до обед и решихме да се откажем. Но не за дълго. На 3 март се върнахме като, междувременно, с Петко решихме да поканим и Иван Тотев, с когото дотогава не бяхме карали. Напоследък Иван реализира доста сериозни технични спускания, главно в района на Мальовица, а и е напред с катеренето. Пристигнахме по план в 8 ч. в хижата, закусихме и потеглихме. След около 3 часа бяхме на върха. Почти през целия преход от вр. Амбарица до подножието на вр. Голям Купен се открива прекрасна гледка към СЗ му стена. Огледахме ЮИ стена едва след като се изкачихме и подминахме връхната точка. Стената изглеждаше внушаващо. Бяхме единодушни, че ще спуснем на юг. Ползвахме дрона, който носехме, за да облетим линията и да проверим за скални прагове.

Как беше теренът и снегът? От видеото се чува, че не е много добър… Колко е наклонът?

Ивайло: Теренът беше по-благоприятен, отколкото очаквах. Бяхме се подготвили за рапел(и), защото влизането от снимките изглеждаше твърде стръмно (>60 °). За мое учудване нямаше нужда от рапел нито на влизане в склона, нито по време на карането. Стартът беше с наклон от около 40 градуса. Въпреки слънчевия ден, снегът не беше отпуснал и беше много твърд, особено в средната част на улея. Предизвикателно е да караш по експониран терен с подобен наклон и толкова твърд сняг, защото едно подхлъзване може да има твърде неприятни последствия. Ако паднеш на такъв терен, единственият сигурен начин да се спреш е да приложиш техника на самозадържане. Наклонът в улея на места достига 45°, има и доста тесни участъци. В по-добри снежни условия карането по този склон би било изключително приятно занимание. Друг е въпросът, че да хванеш добър и стабилен сняг на южен склон в Балкана е малко вероятно.
Петко: Определено условията не бяха добри. Снегът беше фирнован и явно изложението и релефа на улея не позволяват да размекне зимата. За съжаление, не измерихме наклона с полеви метод, но може би трябва да го направим in silico.
Иван: Напоследък линиите, които карам, са все твърди като кокал. Имах едно единствено премиерно спускане тази година, заедно със сестра ми, което беше в перфектни паудър условия.

Кого го хвана най-силно страх от тримата?

Ивайло: Страх винаги има и ако той изчезне, значи нещо не е наред. Аз, например, съм скачал 5 пъти с бънджи и всеки път ме е било страх. В момента, в който влезеш в склона, страхът се притъпява, адреналинът има това свойство и освен, че потиска страха, те кара да мислиш изключително трезво, бързо и ясно.
Петко: Аз се уплаших и определено не намерих баланса между сигурност и риск в случая, и карах прекалено предпазливо. Но си мисля, че е по-добре везните да наклонят към сигурност в такива условия.
Иван: Мисля, че мен най-силно ме хвана страх. Но не толкова на линията, колкото дали ще успея да сляза пеша до колата. Имах сериозни проблеми с коляното. И да, страхът определено е голяма част от преживяването.

Търсихте премиерна линия или тази много ви харесваше и се оказа, че не е спускана?

Ивайло: Всеки, който се занимава с тези спортове, знае стойността на премиерата, независимо дали тя е нагоре, или надолу. Истината е, че първо харесахме върха и едва след това научихме, че не е спускан.
Петко: Мисля, че като сработен тандем с Иво, винаги първо сме гледали върховете и след това информация за тях. Както той ми сподели, видял е зимна снимка на върха и след това е търсил за спускания. Радвам се, че Иван също го оцени.

Имате ли планове тази година да карате навън или оставате в България?

Ивайло: Аз вече покарах извън България – в средата на февруари с една бойна група, организирана от небезизвестния Борислав Димитров, се отправихме към високия близо 4 хиляди метра вулкан Ерджиес над Кайзери, Турция. За съжаление, времето не беше с нас, та вулканът остана забулен в облаци. Но на връщане хванахме доста пудра в Улудаг – най-големият турски зимен курорт, намиращ се над Бурса. Април е твърде вероятно да се върнем за вулкана! Имаме още проекти в главата в нашите прекрасни планини и се надявам да успеем да ги реализираме. Наесен много ми се връща в Непал за ски/сноуборд експедиция, но зависи как ще се развие пандемията.
Петко: Аз имах голямо желание да направим трип с кемпер във Франция, но, за съжаление, плановете се провалиха заради ситуацията с пандемията. До края на зимата се надявам да направим няколко хубави спускания в България.
Иван: Винаги е добре, ако може човек да отиде и в други държави. Но лично за мен повечето ми проекти са в България и мисля да направя поне още един.

Разкажете малко за себе си – от колко години карате, с какво се занимавате основно извън сноуборда?

Ивайло: Сноуборд карам от 2001 г., а преди това – ски, от малък. Със сноуборда много бързо прогресирах и излязох извън пистите сравнително скоро, след като започнах да карам. По онова време нямаше толкова леснодостъпна информация, а и фрирайдът не беше толкова модерен. Първите ми стъпки извън утъпканата писта са с Петко. Благодарение на БАССЕС, изкарах първия си курс за лавинна безопасност още през 2009 г. и оттогава караме по-сериозно. Имаме интересни спускания с Пецата заедно и поотделно, както у нас, така и навън. Освен със сноуборд, се занимавам и с планинско колоездене – основно спускане и ендуро. Харесва ми да се катеря, при това традиционно, но в никакъв случай не бих казал, че съм катерач. Последните лета се мъча и с кайт, играя баскетбол, карам мотори, гмуркам се… Професионално се занимавам най-вече с търговска дейност и управление в семеен бизнес в сферата на информационни и комуникационни технологии.
Петко: В планините ходя отдавна, а имам и щастието да отрасна в полите на Витоша, което несъмнено оказа огромно влияние. Сноуборд започнах да карам 2000-2001г. Иначе съм биолог. Занимавам се с растителна молекулярна биология и съм много щастлив от което. Мисля, че технологиите трябва да бъдат използвани за благото на обществото и планетата, а не за лично облагодетелстване и безогледно потребление на природните ресурси. Според мен не трябва да се гледа на технологиите като на нещо, което прави живота ни лесен и охолен, а, напротив, отварят нови хоризонти, още по-големи предизвикателства за човешкия дух и ни позволяват да намалим вредното влияние върху околната среда.
Иван: Сноуборд карам от близо 8 години. За съжаление, ставните ми проблеми не позволяват връщането ми към ските. А друга водеща страст, която се и надявам да стане моя професия някой ден, това е екстремно-спортната фотография. От близо четири години се занимавам, но в момента сериозни проекти, от които да дойде малко кеш, не са се случили. Но и не спирам да ги правя, чувството е уникално, особено да гледаш емоцията в очите на човек, когато е в адреналинова ситуация, и да можеш да я заснемеш.

Кое е най-голямото ви лично постижение до момента?

Ивайло: Зимата на 2009 – 2010 г. се е запечатала най-трайно в съзнанието ми и е определяща за по-нататъшното ми развитие в планината. Въпреки че не бях толкова опитен, а може би и точно заради това, го определям като лично постижение, реализирах едни от най-значимите за мен спускания. За пръв път карах в голямата планина. По идея на Петко, и най-вече благодарение на него, спуснахме кулоара Космик в Шамони. Тогава за пръв път се докоснах до алпийско въже и спуснах рапел, за да вляза в улей. По-късно същия сезон отново с Петко реализирахме премиерно спускане по един екстремно стръмен и тесен улей на Ушиците (Стражите) в Пирин.
Петко: Завинаги ще запомня първото ни голямо спускане с Иво в Шамони – небезизвестния кулоар Космик. Тогава за първи път се докоснах до атмосферата на голямата планина и бяхме само двамата.
Иван: За спусната линия със сноуборд може би е Централният улей на връх Иречек. Това е една премиера, но там без рапел не може. Търся и други варианти на улея, без рапел, и се надявам да го пробваме този сезон.

Какво бихте искали да се промени в България – по отношение на сноуборда, планините и свързаните с това неща?

Ивайло: Трябва да се налага много по-сериозен държавен контрол и да има много по-високи изисквания към концесионерите на ски зоните. Вече цяло поколение не знае колко хубаво, всъщност, е да се карат ски на Витоша. В ски зоната над Банско почти всяка година загиват хора в лавини. Не може да рекламираш курорта като фрийрайд дестинация, а в същото време фрийрадът да е престъпление. Не може да си затваряш очите и да си измиваш ръцете с това, че е забранено. Задължително е да се обособят контролирани зони за извънпистово каране около курортите и всекидневни лавинни бюлетини. Това следва да бъде задължение на концесионера, който експлоатира природните дадености с цел печалба. Същото се отнася и за обособени фън паркове в курортите, защото имаме страхотни таланти, които не могат да се развиват, както подобава. Трябва по-модерна нормативна уредба за управлението на ПП и НП и упражняване на контрол. Не може да ни пишат актове, защото караме по улеите срещу х. Рилски езера, а в същото време моторни шейни да бръмчат над нас и никой нищо да не може да им направи. И на последно място, но не и по важност – хеликоптерно спасяване. Но темата е твърде сложна и достатъчно обсъждана, че да я зачеквам и аз. ПСС трябва да се съфинансира от задължителни застраховки на туристи, които искат да излизат от маркираните пътеки. Силно натоварени зони, като 7-те рилски езера, следва да станат по-контролирани и да се събират пари за посещението им, които да се влагат в съхранение и устойчиво развитие на парка…
Петко: Това е много дълга тема и, за съжаление, мисля, че България не се движи в правилна посока. Имах възможност да живея във Франция и Япония, които определено са страни със собствен стил в екстремните и аутдоор спортове и отношение към природата. Мисля, че големият проблем на България е прекомерната комерсиализация и незачитане на експертно мнение. Не съм убеден в икономическите ефекти на масовия туризъм със съмнителен лукс, но съм убеден в негативното влияние върху подрастващото поколение при този курс. Няма как и Витоша да не ми е болна тема. Мисля, че инфраструктурата изградена от австрийски експерти преди време, която аз имах щастието да използвам, е напълно достатъчна и използва максимално капацитета на планината, без да е необходимо да се отменят статутите на защитени територии и да се строят лифтове с отопление на седалките на мястото на влековете. Което ще оскъпи още повече картите и ще направи още по-недостъпна планината за подрастващите и юношите.
Иван: На първо място – трябва да се уважаваме и пазим. След това идва всичко останало. Много хора не разбират точно този тип фрирайд, с пикели и на опасни терени. Но това си е стил, който се практикува в много държави и много повече хора го правят по света, отколкото си мислим. Надявам се този стил да бъде по-възприеман и в България.
Вижте видеото от спускането:

Статията развива седмичния бюлетин на БНР “Екстремните спортове”, като обръща по-сериозно внимание на една избрана тема.

Сподели

0Shares
0 0

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.