Да следваш лидера

Георги Георгиев, познат и като Жоро Черния, за това как се водят хората нагоре

 
0

Сподели

0Shares

Гран Жорас е една от трите най-големи стени в Алпите. Тя е северна, трудна, студена, заледена и една от стените, които Жоро Черния определя като “крайъгълен камък в кариерата ми на алпинист и на планинар въобще”. Но не и на водач, защото тогава той е на двадесет и пет години, т.е. “преди 25 години”, продължава той и не мигам, докато разказва: “бяхме в много лоша ситуация, защото имахме проблем с визите. Докато извадим визи, хубавият сезон за катерене свърши и реално погледнато отидохме в началото на зимата – четирима човека. И за четирима ни това беше първа стена от такъв размер в Алпите. Имахме други изкачвания, но толкова голямо нещо не бяхме правили. Изкатерихме се с цената на два бивака по самата стена. След две нощувки излязохме на върха и тръгнахме да си слизаме, но лесното слизане е към Италия, а ние не можехме да слезем от там, заради визите, защото имахме еднократна входна виза за Франция. Затова тръгнахме по един ръб, който ни води към Франция. Там стана инцидент и едното момче загина, а аз останах на стената пет дни. Времето беше много лошо през цялото време и никой не можеше да дойде”.

Зима 2015, Жоро Черния, Да следващ лидерра

Как се оцелява пет дни на стената?
Оцелях. Физически оцелях и психически – също. Говорил съм с много хора и на всичките им казвам едно и също – ако сега ме поставят в тази ситуация, не съм сигурен как ще изляза от нея, но тогава изобщо не се замислих. Знаех, че нищо повече не мога да направя от това, което съм направил. Беше късно вечерта, когато той падна с всичките въжета, които имахме. Спускахме се на рапел… Другите двама бяха на 40 метра под мен и аз нямаше как по никакъв начин да сляза. В мен имах едно късо въже – 15-20 метра, което им пуснах, за да могат по някакъв начин да се измъкнат надолу. Идеята беше те да слязат и, ако успеят да слязат живи, да подадат сигнал и да дойдат да ме търсят. Имаше още едно момиче с нас, което беше долу. Ако те загинеха, тя щеше да види, че не се прибираме шест или седем дни и щеше да подаде сигнал. За щастие, те слязоха живи до долу, бяха подали сигнал още на следващия ден сутринта, но по никакъв начин нямаше как да дойде хеликоптер при мен, защото времето беше ужасно.

И през това време нямаш връзка с никого?
Говорим за 1990 година. Телефони нямаше, нямаше такива неща. Беше трудно, защото нямаш нищо за ядене, нищо за пиене, студено е. Някъде на четвъртия ден започнаха да се появяват някакви халюцинации и други такива.

А как не заспиваш?
Заспиваш. Аз спях и сънувах, но тъпото е, че сънят ти е толкова реален! Сънуваш, че си вкъщи и ставаш да пиеш вода, а си закачен на един клин и това ставане може да те убие… Така или иначе оцелях и на петия ден сутринта ме спаси един италиански хеликоптер.

Следвам Жоро Черния, докато провежда обучение за планински водачи на Витоша – четири-пет жени и два пъти повече мъже сме строени в колона по един и вървим в стегнат ритъм по тясна, малко стръмна пътека към Комините. Крачката се налага от пъргавата му фигура най-отпред и след 30-минутен интензивен трек сме на терен, карабинерите звънят, въжетата са размотани, слънцето огрява все по-голяма част от скалата и повечето отговори, които Жоро (вече със зелена каска на главата) е склонен да даде в следващите пет часа, звучат еднакво:
“Нагоре.”

Жоро Черния е алпинист и планински спасител, който не е в наряд, но когато се наложи, участва и в спасителни акции. Преподавател е и един от водачите на ски експедиции, на алпийски експедиции и на трекинг групи по планините в света, за които се говори с респект, но той самият говори още по-бързо и веднага ме предупреждава да прескоча нагласата, че “ако някой се е качил над осем хиляди метра е бог, а ако не е минал 8 000 – полубог”. Алпинистите също са хора и по думите му е време да преживеем “една болест, която е свързана с грешното разбиране на планинарството – смятаме, че това са много трудни неща и човек трябва да има някаква страшна подготовка.” Категоричен е, че “да, трябва да имаш сериозна подготовка, ако практикуваш абсолютно автономно и без водач, защото който няма опит, е много по-лесна мишена за проблеми, но иначе водачът ще намери най-доброто, така че да се чувстваш ОК, сигурен и постепенно да вдигаш нивото.”
Неговото ниво включва над 40 изкачвания на Мон Блан, Матерхорн и други върхове над 4 000 м в Алпите, в Доломитите, Ама Даблам, Сарибунг, Ларке пик и други в Непал. Автор е на премиерни изкачвания, премиерни ски спускания и на статии, участник в първи български изкачвания, говори английски, френски и руски, и сега учи италиански език.
Твърди, че не държи на 100% дисциплина, “но нещата, които касаят безопасността, искам да се изпълняват безпрекословно, без обсъждане, на 100%”.

Инструкциите на Жоро Черния по принцип си тежат на мястото, а от 1994 година – съвсем официално, защото тогава става независим планински водач. В началото търсенето не му позволява да се катери по най-желаните маршрути и се налага да води предимно френски туристи в България, но след няколко години трекове Рила-Пирин-Пирин-Рила-Стара планина забелязва, че планинарската култура в България се развива все по-цивилизовано, нуждата от опитни планински водачи е осъзната и той вече може да се устреми в приоритетната посока: да развива българското планинарство като води и обучава българи. В един момент разбира, че “ако искаш да правиш нещата на твоето ниво, това означава, че трябва да качиш и хората на това ниво. А това може да стане единствено чрез обучение.”

Благодарение на комплексните му умения сега, десетки българи са изпитали тръпката да напуснат зоната си на комфорт и да разширят възможностите си, докато са в пълен контакт с планината. Убеждавам се в последното емпирично, когато групата на бъдещите планински водачи ме поощрява да се катеря и 15 минути по-късно вися съвсем доброволно на няколко метра от земята, стабилна в три опорни точки и доволна, макар че това е възможно най-лесното упражнение за начинаещи.
В последните 15 години Жоро има постоянни клиенти, с които практикуват на много по-високо ниво в планините по света (вж. филма му Far Away за ски експедицията в долината Наар Фу).
Според него най-удовлетворяващото постижение е взаимният прогрес: “Имам изкачвания с клиенти, които не са ме накарали да се почувствам като много голям алпинист”, казва той, “но самото преживяване съвместно с тях и начинът, по който те го приемат, са много впечатляващи. Това е един от плюсовете на водаческата професия – можеш да ходиш много пъти до един и същи връх, но емоциите от изкачването всеки път са различни.”

На този етап Черния е осигурен. Вярно е, че мечтае за повече време за себе си, но вече може да си позволи и да отказва поръчки, затова от пет-шест години гледа да си подбира клиентите. Не води в планината, когато види, “че причината, поради която е дошъл човек, не е дълбока, а егоцентрична – да изпъкне по някакъв начин, да избие някакви комплекси, или има желание за себедоказане, за доказване пред другите и т.н.” Той помни всичките си клиенти, но намира за най-вдъхновяващи примерите на някои възрастни хора – възхищава се на младежкия ентусиазъм на един от участниците в ски-група, който е на 78 години и все още много добър планинар, както и на дама в пенсионна възраст с изкуствени тазобедрени стави, която всяка година отделя по седмица, за да кара ски извънпистово.

Освен на терен, Георги Георгиев – Черния развива българското планинарство чрез асоциация “Свободни планини” и чрез различни проекти с идеална цел – като пример е технически ръководител на “Споделени върхове”, сътрудничи за усъвършенстването на Small Foot, за създаването на карти на Рила и Пирин с мащаб 1:25 000, защото по думите му “българската планинарска общност ги заслужава”, организира най-голямото състезание по ски алпинизъм в България за купата “Николай Проев-Пройката”… В свободното си време описва историята на планинските ски, популяризира я с редовни изложби и публикации и се надява скоро да успее да издаде в сборници слабо известни текстове, написани от български алпинисти и планинари. “В момента ги събирам”, добавя той. “Има и страшни, и много сериозни страници, които просто не се познават от широката общественост, а е важно да се знаят, защото това е част от нашата история, от историята на България”.

Историята на Жоро Черния е част от брой ЗИМА 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали, не се притеснявайте – свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. 

Зима 2015

Сподели

0Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.