Георги Атанасов-Джиджи: Един алпинист на 90

 
0

Доцент Сандю Бешев, известен още като Хроникьора на българския алпинизъм, разказва историята на Георги Атанасов-Джиджи.

Кавказ. Снимка: mountain.ru
Кавказ. Снимка: mountain.ru

„Професор Георги Атанасов на 90 години? Не вярвам!“

Това би възкликнал всеки, който познава един от най-изявените ни алпинисти – професор Георги Атанасов или Джиджи, както е по – известен в алпийските среди. Неговото име е оставило ярки следи в историята, не само с изкачванията, с подготовката на кадри, с научните и научно- популярните статии, студии, монографии, с десетките учебници и ръководства, но и с прякото и много дейно участие в организационния живот на българския алпинизъм. По този повод на 26 юли 2015 г. в тесен кръг с най-верните си приятели на бунгалото си в Арапя легендата на българския алпинизъм ще отпразнува своя 90-годишен юбилей.

Кавказ. Снимка: mountain.ru
Кавказ. Снимка: mountain.ru

Визитка

Роден на 26 юли 1925 г. в София. Учи в Американския колеж, което му позволява свободно да владее няколко езика. Веднага след завършването на висшето си образование постъпва като асистент във ВИФ „Георги Димитров”. През 1952 г. основава Катедра „Туризъм и алпинизъм”, на която остава ръководител до пенсионирането си през 1992 г.
От 1956 г. е майстор на спорта, а от 1963 г. – заслужил майстор на спорта. През 1972 г. пръв сред българските си колеги е удостоен с званието „Заслужил треньор”. От 1958 г. е кандидат на науките, от 1962 г. – доцент, от 1970 г. – доктор на науките, а от 1980 г. – професор. Носител на орден „Червено знаме на труда” /1967 г./.
В продължение на много години е член на бюрата на Републиканската секция по алпинизъм, Републиканската комисия по алпинизъм, Българската федерация по алпинизъм и Българския алпийски клуб. На два пъти – от 1969 г. до 1972 г. и от 1990 г. до 1993 г. е начело на българския алпинизъм, като председател на Републиканската комисия по алпинизъм и Българския алпийски клуб. Бил е член на бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз.

Първи стъпки в планината

Те започват не на близката Витоша, както би трябвала да се очаква, а от най-високата точка на нашата страна и на Балканите – връх Мусала /2925 м./. Едва петгодишен в компанията на брат си Владимир, по-голям от него с цели 15 години, изкачва първенеца на Балканите. В онова далечно време районът към върха не е така благоустроен, както днес. До двете Мусаленски езера малкият Георги стига върху гърба на специално нает кон. „Оттук нагоре – пеша. Хайде да те видим колко струваш!” – и брат ми Владко безцеремонно ме свали от кончето” – ще напише в спомените си години по-късно Джиджи.

Изкачването на Мусала изиграва важна роля в по-сетнешния път на човека, алпиниста и учения, защото всичките му действия в следващите години са подчинени на планината. Към Рила и района на Мусала Джиджи се връща многократно. Макар и толкова млад, се сприятелява с наблюдателя Баев и често го посещава. А поканата да пренощува на самия връх е истинско щастие за него. Като юноша с приятеля му Тодор Чипев /свързват ги не само игрите, но и планината и ските/ намират едно старо прогнило „алпийско” въже. С него при зимни условия преминават трудния хребет между върховете Мусала и Георги Димитров /преди това, а и сега – Малка Мусала, бел. а./, наречен Трионите.

И като ученик в Американския колеж Джиджи продължава да посещава планината, да се катери по нейните върхове, да се усъвършенствува в ските, да играе баскетбол и да се занимава с лека атлетика. Всичко това му помага да израсне като разностранен спортист. В ските стига до участие в международни студентки състезания. Значителни успехи има и в баскетбола. В леката атлетика става шампион при юношите на висок скок, 400 и 800 метра гладко бягане през 1943 г. Три години по-късно, вече при мъжете, по време на Балканските игри в Тирана, е съавтор на републикански рекорд в щафетата 4х400 м. Но въпреки това не се отказва от планината. И когато през 1947 г. се сформира вторият курс за начинаещи алпинисти, Джиджи е един от 100-те кандидати, като само 61 от тях завършват обучението. Сред отличниците са Цанко Бангиев, Енчо Петков, Никола Корчев, Владимир Тошков, Георги Атанасов – най-изявените ни алпинисти в следващите години.

Домбай Улген
Домбай Улген

В големия алпинизъм

Не се притеснявам да го нарека така, защото проявите през 50-те и 60-те години на миналия век заслужават това определение. По тава време алпинистите от висока класа у нас са малко. По стените ни почти няма маршрути, като изключим северната стена на Мальовица. Току-що завършилите курса и споменати като отличници веднага попадат в новоучредените алпийски групи и секции и стават техни ръководители. Един от тях е и Джиджи. Той прави третото и четвъртото изкачване по северната стена на Мальовица, както и второто по тур „Варника” на Злия зъб – нещо много голямо за момента. А в горната част на „Варника” прокарва премиерен вариант, предпочитан от всички, които в последствие катерят този вариант като по-логичен.

Без да се впускам в подробности, ще спомена само някои от най-важните му премиери през 50-те и 60-те години: класическия маршрут на Ушите /1949 г./, турове „Девети септември” /1950 г./ и „Плочите” /1953 г./ на Двуглав, трудната Черна стена на същия връх /1959 г./, класическия /1953 г./ и „ВИФ”, „Осми конгрес на БКП” /1962 г./ и „София” /1966 г./ на Дяволските игли. Най-впечатляващият не само на Злия зъб, но и в страната – „Веждите”, също е дело на екипа, воден от Георги Атанасов /1960 г./. През 1966 г. той прокарва още два маршрута – на Купена и на Портала, където е в свръзка с прочутия френски алпинист Рене Демезон.

Водеща е и ролята му в зимното общуване с нашите планини през втората половина на 50-те години: първи зимни изкачвания по северната стена на Мальовица, по „Славянския тур” на Злия зъб, на Куклата, втори зимни на „Варника” и Синаница. Не можем да отминем продължителните зимни траверси по Рила, Пирин, Стара планина или още по-дългите Рила – Пирин, заемащи години наред съществена част от разрядните изисквания. В тях представителите на ВИФ /водени от Георги Атанасов/ и ЦДНА /начело с Енчо Петков/ неизменно имаха лидерска позиция.

Като споменавам Енчо се изкушавам – за кой ли път! – да отбележа, че съперничеството между двамата най-големи алпинисти по онова време допринесе за появата на все по-интересни и по-трудни премиери. Защото ако единият тръгнеше в една посока, другият моментално поемаше в другата. Но винаги към ново изкачване.

По нашите планини Джиджи катереше с много и най-различни партньори. Първите му стъпки в алпинизма са с Младен Дойчинов – състудент и дългогодишен приятел. После в другия край на въжето бяха неговите възпитаници от катедрата по алпинизъм – Иван Янакиев, Георги Щерев, Аврам Аврамов, Сандю Бешев, Атанас Кованджиев, Христо Проданов, Щилян Атанасов, Марко Сотиров, Петя Дойчинова. Все имена оставили значима следа в историята на българския алпинизъм.

Домбай Улген
Домбай Улген

Международното признание

То не можеше да не дойде. В края на 50-те години бяха преминати почти всички логически маршрути по нашите планини. Погледите на елита се насочваха към цели извън страната. Първите си стъпки в чужбина Джиджи направи в Кавказ – Елбрус /1958 г./, Домбай Улген /1960 г./, при неуспешния опит за траверс на Безенгийската стена /1961 г./. После дойде голямото признание, когато с Аврам Аврамов преминаха трудната западна стена на Пти Дрю /1963 г./. В Алпите той изкатери няколко трудни и популярни стени, които издигнаха авторитета на българския алпинизъм – Гран Капюсен, Чима Гранде, Мармолада, Матерхорн. След тях дойде българската реабилитация на Безенгийската стена /1964 г./, която някои още тогава нарекоха „Виза към високите върхове”. Джиджи поведе колегите си към първия български седемхилядник – пик Ленин /7134 м., днес пик Авицена/. А това че и шестимата от екипа достигнаха заветните 7000 м., потвърди големия му опит като алпинист, педагог и организатор.

Годината бе 1967–а, а самия той прехвърляше 40–те години. За Хималаите, които все по – ярко се очертаваха на хоризонта, не му стигна време. Но той даде всичко за проправяне на пътя към осемхилядниците. Точно той и неговото поколение изградиха последното стъпало по стълбичката, водеща към 8 – хилядните гиганти на Хималаите и Каракорум.

Научното наследство

То има не по-малко значение за българския алпинизъм, отколкото спортните му постижения. Няма автор у нас, който да е оставил по-голямо наследство в областта на алпинизма и висококвалифицираното планинарство. Като преподавател, основател и дългогодишен ръководител на Катедра по туризъм и алпинизъм към Националната спортна академия /НСА/ си даваше сметка, че точно той трябва да осветли научно и теоретично много въпроси. Написа стотина научни и научно – популярни статии. Издаде учебниците „Алпинизъм” /две издания, 1964 г. и 1977 г./, „Вътрешен и международен туризъм” /1975 г./, „Теория и методика на ски – спорта” /1957 г. /, „Туризъм, алпинизъм и ориентиране” /1981, 1984 и 1986 г. /, няколко ръководства за студенти от НСА. Те се ползваха и се ползват не само от специалисти, но и от практикуващи или просто интересуващи се от алпинизъм.

„Малка туристическа библиотека” на тогавашното издателство „Медицина и физкултура” публикува четири негови книжки – „Врачанските скали” /1968 г./, „Злия зъб” /1971 г./, „Двуглав” /1973 г./, „Карстовото било на Пирин” /1975 г./, както и „Българи на пик „Ленин” /1968 г./, за първото българско изкачване на седемхилядник. На много голям успех се радваха /а днес са библиографска рядкост/ автобиографичните му книги „Към върховете” /1970 и 1975 г./, „Зовът на върховете” /1984 и 1987 г./ и „Стръмни върхове“ /2008 г./ Не посочвам чисто научните му трудове, монографии и студии, посветени на управлението, обучението и тренировката – техническа и физическа, както и на психологическата подготовка на занимаващите се с алпинизъм.

Когато се захванах с написването на нещо за Джиджи, аз който многократно съм се вързвал на другия край на неговото въже, си давах сметка, че трудно ще обхвана всичко постигнато от един човек, достигнал 90 – те години. И ако 85 от тях са отдадени на планината и алпинизма. И ако този човек се казва Георги Атанасов – единствения професор по алпинизъм в света. Дано съм успял да сторя това поне от части.

Не, аз не слагам точка на това мое откровение, защото и днес когато той вече отбеляза своя 90 – годишен юбилей все още броди по планините, катери техните върхове /на 82-рия рожден ден той бе на митичния Олимп/. И сега, ако отидете на Боровец ще го срещнете по пистите на този реномиран наш ски център. Ще го видите да се спуска дори по много трудните ски писти, отбелязани с черния цвят. А лятото той е на морето. Плува по няколко часа на ден, а сърфът му пори морските вълни.

Джиджи, ако до сега ти бе пример за много алпинисти като спортист и творец, сега за тях ти си пример за спортно дълголетие.

Кавказ. Снимка: mountain.ru
Кавказ. Снимка: mountain.ru

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0
   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.