Отиде си Стефан Гусенко – създателят на въжетата за катерене “Канго”

Алпинистът с голям принос на родната и световна планинска сцена

 
0

Сподели

0Shares
0 0
Снимка: wallace769 / pixabay

На 89-годишна възраст след продължително и тежко боледуване, малко преди коледните празници, почина един алпинист, който по редица причини не получи правото и възможностите си да развие своите възможности като алпинист. Става въпрос за Стефан Владимирович Гусенко, или както повече е познат на туристическата и алпийската ни общественост като „Канго”.

Потомък на руски царски офицер от землището на днешна Украйна, Канго е роден на 8 юли 1931 г. в гр. Ямбол, но твърде рано семейството му се преселва в гр. Сливен. Израснал в подножието на Сините камъни, Стефан отрано свързва живота си с катеренето по близките до дома му скали. В нарушение на алпийските правила, строго спазвани по това време, той  често е забелязван да се катери без всякакви правила. С истинския алпинизъм,  обаче се среща едва през 1952 г., когато като войник се запознава с някои известни алпинисти, катерещи в района на вр. Мальовица. След военната си служба и учредяването на алпийски клуб в Сливен, той е привлечен в редиците на организираното алпийско движение. Става член на съществуващия там алпийски клуб, но трудно се отказва от предишните си навици и все по-често търси свободния си дух.

Катеренето му се отдава и той прокарва много маршрути, които и днес затрудняват тези, които продължават да усъвършенстват своите познания и навици в алпинизма. Канго не намира своята реализация в големия алпинизъм/Тогава не бе лесно да си потомък на посочения по-горе род/. Въпреки това, алпинизмът си остана в душата и сърцето му и когато през 70-те и 80-те години на миналия век нашите алпинисти чустваха голяма нужда от алпийски съоражения, той и приятелят му от гр. Дебелец – Христо Шипчанов /Шипката/, както и казанлъшките алпинисти, предвождани от тяхната председателка Дафина Гъдева започват производство на алпийски съоръжения.

След Втората световна война българският алпинизъм започва развитието си по нова организационна структура. По подобие главно на съветската алпийска организационна структура, Българският алпийски клуб /БАК/, излиза извън рамките на единствен клуб в страната и занимаващите се с този спорт преминават към новите организационни спортни и туристически структури – алпийски секции и клубове. Наред с повишаване на спортното майсторство, по това време внимание се обръща и на масовостта. Така към 70-те и най-вече към 80-те години на миналия век в България са изградени 101 алпийски секции, които впоследствие прерастват в клубове, а организираните членове надминават 2000 души.

Тази масовост не бе съобразена с наличната материална база, с която разполагаха нашите алпийски клубове. В България  нямаше производство на алпийски съоръжения, а закупуването им от чужбина бе само във валута /долари/, каквито трудно се осигуряваха. В бошинството клубове алпинистите разполагаха само с по 2-3, а някъде и само по едно въже, няколко клина и ледокопи. В този труден момент някои от активните ни алпинисти не останаха само консуматори на трудно доставените съоръжения и започнаха първоначално плахо, а впоследствие по организирано да произвеждат някои от най-необходимите съоръжения – клинове, карабинери, ледокопи и дори въжета.

В началото на 80-те години, в един запустял хангар на завод „Първи май” в Сливен като на шега Канго започва производството на първоначално на ледокопи, клинове и карабинери. По качество на издържливостта  неговите произведения не отстъпваха на вносните, но тъй като доставката на олекотени материали ставаше много трудно канговите произведения значително превишаваха по тежест тези от чужбина. Прекратяването на родното производство бе неменуемо. По това време горните съоръжения се произвеждаха под марката „Сливен” и под шапката на местното туристическо дружество.

Това не отчая производителя им и той започва проучването за производство на алпийски въжета. Цели 5 години Канго отделя за проучване на технологията на най-известните в света фирми, производителки на въжета като „Беал”, „Салева” и „Еделрид”. Събрал достатъчна информация в началото на 1985 г. с бригада от 5 работници фирмата, вече под името „Канго”, произвежда първите български въжета. С течение на годините старият хангар е изоставен и работата започва в нова собствена сграда, където вече работят малко повече от 30 души. Ползвателите на продукта го харесват и производството се разраства. За да се конкурира с вносните  въжета, Канго подлага своята продукция през задължителните стандарти на Международния съюз на алпийските асоциации /УИАА/ правила, които показват своята годност.

Въжетата “Канго”

В потвърждение на това са и получените резултати от направените изпитания /проби/. Ето и една справка сравнена с качествата на френската фирма „Беал”, която, според Канго, произвежда най-здравите въжета.

11 милиметровите въжета на “Беал” издържат на статично натоварване 1160 кг., а въжетата „Канго” от същия образец -до 1168 кг. В полза на канговите въжета е и еластичността им, която е 8.2 срещу 7.9 на френския производител. „Беалът” се къса на 6-тия удар, а тези на „Канго” на 7-мия.

С течение на времето производството на въжета надхвърля нуждите на алпинизма у нас и „Канго” продава продукцията си и извън страната, главно в бившия Съветски съюз. Известно количество преди години от „Канго”  закупи и самата фирма „Салева”.

Стефан Гусенко /Канго/ вече го няма, но неговите въжета ще продължават да задоволяват българския пазар в неговите разновидности. Ще продължи продажбата и извън страната, защото тя вече се е наложила.

ВИЖТЕ:Отиде си легендарният алпинист Дъг Скот, оцеляващ на предела на възможностите

     

 

 

 

Сподели

0Shares
0 0

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.