На 19 август 2021 г. се навършват 60 години от деня, в който при опит за траверсиране на Безенгийската стена в Кавказ загинаха Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов.
В началото на 60-те години пътят на родните алпинисти сочеше Алпите и Кавказ, защото почти всички логични маршрути в нашите планини вече бяха изкачени. Заговори се за „таван” в развитието на родния алпинизъм. За целта няколко пъти най-добрите ни алпинисти посещаваха Кавказ. Обучаваха се в елементите на ледената техника. Изкачиха Елбрус, Домбай Улген, Белала кая и редица още върхове над 3 и 4 000 метра. През 1961 г. дойде ред и на нещо по-сериозно. Избрахме Безенгийската стена и на 28 юли 8–членният ни състав напусна София. В него влизаха Аврам Аврамов /ръководител/, Енчо Петков /треньор/, Цанко Бангиев, Георги Атанасов, Радко Бреянов, Тодор Николов и Сандю Бешев.
За българските алпинисти районът на Безенги бе непознат. За първи път наши алпинисти щяха да катерят в този район, където природата бе събрала на един малък отрязък толкова много петхилядници.Част от тях бяха подредени под формата на подкова и съединени един след друг в тесен назъбен и силно обледенен ръб – така се получава конфигурацията на прочутата Безенгийска стена. Именно този обект преди 60 години бе избрал първият ни национален отбор по алпинизъм. За разузнаване, аклиматизация и осъществяването на тъй наречената „заброска” /изнасяне на хранителни продукти, гориво за примусите и някои други резервни съоръжения/ изкачихме Коштан–тау и Джанги Тау.
След няколкодневна почивка, прегърбени под тежките раници, крачехме по ледника Безенги. Тодор Николов бе заболял и мястото му в нашата осморка беше заето от съветския алпинист Валентин Якубович. На 18 август на около 5000 м. опънахме малките си палатки. Щяхме да нощуваме най-високо от всички българи до този момент. В едната палатка се побраха Енчо, Цанко, Данчо и Валентин, а другата с мъка си разделихме с Джиджи, Радко и Аврам.
Въпреки умората, до късно не заспахме. Говорихме си за много и най-различни неща. Радко с нетърпение очакваше края на траверса, за да замине за Киев. Оттам нашата група трябваше да се увеличи с още един човек – синеоката Валя… С нея Радко се запозна предната година, когато пак заедно бяхме в лагер Домбай.
На 19 август станахме рано. Предстоеше ни дълъг, труден и неизвестен път. Още от „Австрийския бивак” сформирахме 3 свръзки – Енчо с Валентин, Джиджи, аз и Аврам, а Цанко бе с Радко и Данчо. В този ред поехме към връхната точка на Шхара /5201 м/ – първият връх от големия траверс. Вятърът продължаваше да духа все така силно. На самия връх Енчо и Валентин се заеха с написването на „записката”. Това бе задължително по правилата на съветския алпинизъм, защото тя трябваше да докаже, че ние действително сме преминали през този връх. Оставяйки нашата записка, ние трябва обаче да свалим в лагера записката, поставена на върха от предишните алпинисти. В този момент вместо нашата свръзка, както беше разпоредил треньорът ни Енчо Петков, напред излезе свръзката на Цанко. Ръбът ставаше по-тесен, по-труден и много опасен…
След около час движение по ръба пред нас се появи стръмен склон, завършващ с характерното остро връхче. Достигнал най-високата му точка, Цанко се обърна към нас, повдигна ледокопа в знак на поздрав, извика нещо, но вятърът отнесе думите му. Намирахме се на близко разстояние от тях, но връхчето не ни позволяваше да следим движението им при слизането от него. Когато Аврам бе вече на връхчето, а на мен ми оставаха само няколко метра, високо във въздуха видях вдигнато от вятъра въже. Стиснал силно главата си с две ръце, Аврам мълчеше и не отговаряше на въпросите ми, а те бяха само два, но много тревожни – Къде са? Видя ли ги?
Когато и тримата се събрахме на самото ръбче, разбрахме жестоката истина, ням свидетел на която бе станал само Аврам.
Както и преди това, тримата се движели на близко разстояние и малко по-ниско от самия ръб. Без да очакват, изведнъж попаднали в леден участък. (Там духаше много силен вятър.) Радко, който бе в средата на свръзката, се подхлъзнал, но веднага се самозадържал с ледокопа. Преди още да е успял да се изправи, Цанко рязко се обърнал, за да види какво става, и това нарушило равновесието му. Данчо бил заварен неподготвен за такава ситуация и въпреки това хвърлил намотките на държаното в ръце въже, но било твърде късно….
Когато достигнахме мястото, установихме три леки драскотини в твърдия като стъкло лед. Ледокопите им не са успели да се забият в леда, а наклонът бе много голям. На юг, където бяха полетели телата им, близо 2500–метрова стена ни отделяше от Сванетия – планинска област от Грузия. Там долу всичко бе в зеленина. При нас само лед и сняг. Нито за миг не допускахме, че нашите другари са вече там и то живи. Надявахме се, вярвахме, че и в най-лошото може да има частица щастие. Допускахме, че в някоя от близките ледени пукнатини те ни очакват и се нуждаят от нашата помощ. Без да размишляваме, въпреки малкото инвентар, с който разполагахме, поехме към голямата надежда. Твърде скоро обаче трябваше да се простим с нея. Огромен ледопад от близо 400 м ни накара да приемем окончателно жестоката истина. Въпреки това, продължихме надолу. По пътя намирахме ледокопи, ръкавици и други части от екипировката, които твърдо ни убеждаваха, че станалото е непоправимо.
Едва на третия ден бяхме в основата на стената. Тук огромна яма, издълбана в ледената маса, побираше всичко, което се свличаше от снагата на Шхара. На самия й ръб открихме маска от марля за предпазване от силните слънчеви лъчи. Познавах я добре, защото преди да тръгнем, я бях подарил на Цанко. Той нямаше време да се занимава с маски, защото прекара целия ден в кухнята и негово дело бяха многобройните /100/ кюфтета, с които тръгнахме по траверса.
Недалеч от това място направихме малка каменна пирамидка. Забихме в земята един от ледокопите си. Те вече нямаше да ни бъдат необходими. Бяхме стъпили на твърда и сигурна земя. Положихме свежи планински цветя от слънчева Сванетия и се простихме с нашите скъпи приятели.
Цанко не можа да даде на нашия алпинизъм това, което можеше и знаеше. А той знаеше най-много от нас. В първите, най-трудни години от създаването на ЦАЛ той бе работил като началник на учебната работа. Точно той в ранните години на следвоенния период бе забил първия клин в скалите над х. „Рай”. Остави ни една прекрасна книга „Алпийските стени в България”, която и днес всеки алпинист препрочита. Бе един от най-добрите адвокати на Втора софийска колегия.
Данчо не успя да влезе в новия апартамент, за който мечтаеше и с такава любов ми говореше, когато се връщахме от Джанги–тау. Най-хубавите му младежки години бяха преминали в алпийския клуб на „Народна армия”. Там най-вече в партньорство с Енчо Петков бяха направили множество премиерни маршрути и преминали по най-трудните върхове на Рила, Пирин и Стара планина.
Радко не дочака срещата с украинката Валя, която след Безенгийската стена на път за България, щеше да стане 9-ият член на нашата група. За краткото време, което той бе отделил на алпинзма, се бе утвърдил като един от най-перспективните ни млади алпинисти…
Три години по-късно, на голям камък сред разцъфналите рододендрони, малко над лагер „Безенги” поставихме паметна плоча. В тяхна памет продължихме и завършихме започнатото с тях дело – траверсът на Безенгийската стена.
54 години по-късно заведох сина на Йордан Мачирски – Аспарух, внука му Йордан, сина ми Иван и още четирима души до ледника Ушгули, който погълна тримата ни големи алпинисти и незабравими приятели. Пред поставената паметна плоча разказах накратко това, което и днес написах. Силно впечатлени, присъстващите ме помолиха да разкажа много по-обстойно не само за тази паметна за българския алпинизъм дата 19 август 1961г., а и за Безенгийската стена. Така след година се появи книгата ми „БЕЗЕНГИ – ЕВЕРЕСТ НА МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ”, която вече се изчерпи.
Дълги години след това, на 19 август, останалите „безенгийци” се срещахме на Втора тераса. Времето и съдбата на всеки, който се е родил на тази земя, следва своя неумолим ход. Постепенно състават ни намаляваше. За 60-ата, юбилейна година, за съжаление ще бъда сам. Заедно с мен, обаче, както обикновенно, от години ще бъде цялото семейство на Данчо, неговите близки, приятели и познати, ветерани, настоящи алпинисти и туристи.
На 19 август в 12.00 часа тази година, както винаги досега, на Втора тераса тези, които ги познават, отново ще се съберат, за да си припомнят за „Тримата от Безенги”.
