Нашият приятел Борислав Пауновски (Бочи), с който не веднъж сме се спускали по дивите води на Струма, този път ни вкара в меката на истинската каяк и рафт магия, споделяйки за щурите си приключения из далечната Аляска, част от които вече ви представихме в първа част на материала.
„В края на втората година в Аляска ме поканиха на сватба в Пенсилвания. Без много да се замислям си купих билет и с още 5-6 човека местни се тръгнахме към долните Щати. Сватбата беше в огромен частен имот, който се оказа защитена местност с много мочурища и стари дървета. Церемонията се състоя пред стара американска къща на брега на езеро и все едно се пренасяш в онази Америка от 1800 г. Меденият месец всъщност се оказа най-хубавото – 2 седмици каране на каяци в Мериленд и Западна Вирджиния.
Насочихме се към Upper Yak и Gauley fest – най-големия фестивал за бърза вода на източното крайбрежие. През есента започва планирано изпускане на ВЕЦ-а на Gauley river и на всеки четири дни, има два от които водата позволява карането на водни спортове. Събират се стотици, да не кажа хиляди каякари и рафтъри. Не бях виждал нещо подобно в Европа. Няма организация – идваш на старта с приятели, качваш се в лодката и се пускаш. Надолу е мазало и разчиташ до голяма степен на другите. Някои казват, че реката е клас 5, но според мен преувеличават.
Именно там първи път се качих на creature craft – надуваема лодка, създадена специално за спускане на клас 5 и клас 6 реки. Създателят е учител по история и запален рафтър. След много флипове през годините и след едно почти фатално плуване, решава да създаде лодка, която не се обръща. Взима идеята от руския бублик, доразвива я и патентова.
В момента creаture craft се ползва от някои пожарникарски екипи в Щатите за реакция при наводнения, както и за вадене на жертви от баражи и специфични ВЕЦ-ове. Въпреки, че много каякари не харесват creature craft, защото не се изискват много умения, а смелост, това е уникална лодка с много приложения. Изключително маневрена и бърза – само два борда са във водата.
Някой от реките, които спускахме са:
Six mile creek
Canyon creek
Matanuska
Willow creek
Little Susitna river
Eagle river
Nenana river
Приключението продължи (или започна) след като отидохме на каяк фестивала на река Ненана в парка Денали. Там реката изтича от ледник и зимата замръзва. На пролет е най-добре – всички рафтъри чакат леда да се спука и да тръгне по реката. Когато реката се изчисти от леда, започва голямото спускане. Всяка година по това време се организира и „Downriver boatercross“ състезание. Представлява равен старт като няма ограничение в типа на лодката. В онази година имаше каякар с морски каяк.
Съвсем случайно се запознах с организаторите и те ми предложиха работа за следващия сезон, което означаваше за трета година да замина за Аляска. Работата беше мечта – рафтинг, каяк и вело водач/гид.
Имаше едно по-екстремно трасе – клас 4 и едно по-спокойно – клас 2-3 със много красиви гледки от реката.
ВИЖТЕ: Историята на най-дългото плаване с каяк или как Оскар Шпек достигна от Германия до…
В спокойната част реката беше с температура около 3 градуса, а на едно от спусканията, забелязах плуващо животно. След като се приближих с удивление установих, че това е катерица, която се качи на лодката, след това на рамото на един от гребците и скочи от там, продължавайки да плува през реката.
Екстремното трасе си беше за смелчаци. Най-високото ниво, на което сме пускали беше 600 кубика, а вълните не бяха за подценяване. Толкова вода и такива вълни трудно ще си ги представите – колкото къща. Цялата лодка се носеше към върха на вълната и игриво се бореше да я бутне назад.
Най-голямото приключение в Аляска.
С моят добър приятел и колега – Dylan Asbery, решихме да пускаме река Disapointment creek – приток на Talketna river. Реката е отдалечена и единственият достъп е със самолет.
Взехме си отпуска, карахме 5 часа, спахме до пистата на самолетите. Сутринта натоварихме двата каяка в малък самолет „Чесна“ с поплавъци, вместо гуми. Излетяхме от езерото и летяхме половин час до езеро близо до реката. Оставиха ни, самолета си замина и тръгнахме към реката. Оказа се, че ни е оставил на по-дълбоко и по-далечно езеро. Вървяхме 6 часа докато стигнем до реката. Там обядвахме и почнахме да гребем надолу. Голяма дивотия, без достъп до реката и бързеи, пускани от шепа хора. Реката ставаше по-сложна с по-голяма деневелация.
Движихме се, около един голям водопад след като преценихме, че няма чиста линия през него. Преди един голям бързей спряхме за оглед. Докато преценявахме откъде трябва да минем, лодката на Дилън се хлъзна в реката и греблото му се понесе по течението. Аз веднага скочих в каяка си и тръгнах надолу да го гоня. Без да оглеждам какво ме чака зад завоя. Гребах около 15 минути и така и не го намерих. Спрях да чакам греблото само да дойде при мен ако не съм го видял. Ако продължа надолу, разстоянието между мен и Дилън се увеличаваше. Гребях достатъчно дълго, че да настигна греблото и то нямаше как да е по-надолу от мен. След час чакане, греблото не се появи, но Дилън дойде плувайки. Беше оставил лодката и слязъл по-надолу да вземе греблото от мен и взел решение да продължи надолу очаквайки, че съм го намерил.
Така останахме двама човека и една лодка. Почнахме да слизаме надолу – той плуваше и ходеше край реката. Казваше ми откъде да мина, през по-сериозните бързеи. Скочих през един водопад и се озовавах между две остри скали – точно, където Дилан искаше да се озова. Стана му студено, почна да трепери. Спряхме, запалихме огън да се стоплим. След това се сменихме и започнах да ходя, и плувам покрай реката. Стигнахме до най-големия водопад. Недостъпен със гладки, високи стени около него. Реших, че няма как да го огледам и не исках да плувам през него.
За това се разделихме – аз нагоре по сипеите, той през водопада. Взех неговата суха чанта с GPS, спрей за мечки, няколко вафли и пухинка. След час катерене по скалите, най-накрая излязох на пръст и трева и можех да тръгна в посока надолу по течението. Проблема беше, че не виждах вече реката. Затваряха се хълмовете един през друг. Не виждах и как ще слезна надолу – само отвесни скали и зъбери. Беше станало 22.00 часа вечерта. Дневна светлина имаше, защото в Аляска дните са мноооого дълги и нощите много светли. След 2 часа трамбоване на горе ми се доспа много. Единствената равна площадка беше зад едно дърво-80 см на 80 см. Облякох пухинката под сухия костюм и легнах да дремя. След около 4 часа блуждаене, започнах да треперя. Искам не искам станах и започнах да ходя.
Ориентирах се накъде да ходя по GPS, тогава се и научих да боравя с такова устройство. Тръгнах към мястото, където се влива Disappointment creek в Talkeetna river. Много тежко е предвижването в Алясканската тундра, много бавно и изморително. Беше ми по-лесно да пропълзявам под големи клони и паднали дървета, отколкото да ги заобикалям или прескачам. Добре, че намерих пътека, по която върви дивеча и се придвижвах по-бързо. По едно време гледам пресни изпражнения на мечка според мен. Извадих си спрея за мечки и почнах да надувам свирката. Казвали са ми, че важно да не изненадаш животното. Особено ако има малки. Те като те чуват, те заобикалят. Надявах се да е вярно това. След малко нещо голямо започна да клати високите храсти и се насочи към мен, заобиколи ме на няколко метра и продължи в обратна на мен посока.
Не можех да преценя лос или мечка беше. И двете са еднакво опасни, даже казваха, че лосът е по-опасен, по-непридвидим. За моя радост среща нямаше. Продължих да ходя. Хълмовете не свършваха и чак преди обяд стигнах до голямата река. Преплувах Disappointment creek и стигнах до плажа, където Дилън е пренощувал. Видях къде е палил огън. След нашата раздяла, той се е пуснал по водопада. Валяка под водопада го е задържал и три пъти е ескимотирал без да успее да се измъкне. Накрая е изплувал. Наложило се е да се връща под водопада да си вади лодката, която се е въртяла в хидроликата долу. След това продължил и стигнал до голямата река. Там е пренощувал и като не съм се появил сутринта се е уплашил и тръгнал надолу да търси помощ.
По реката видял рибари с лодки и звъннал на приятелите ни от рафтинга. Те не са знаели как да постъпят и са звъннали на спасителите. В Аляска, и в други щати си имат хора, които се занимават със спасяване – нещо като нашата несъществуваща вече Гражданска защита. Те са ангажирали хеликоптер да дойде от Анкъридж да ме търси. Когато шефа разбрал, че ме няма са отменили хеликоптера и е пратил свои приятел със самолет да ме издирва.
Стоях на онзи плаж, в чакане на лодка. Нямаше да тръгна да плувам по реката, а брега изглеждаше много стръмен. От скука написах в пясъка HELP ME!
Увих се със фолио и заспах. След 2 часа ме събуди самолета, който ме издирваше. Обикаляше над мен. Махах му и той си замина. Когато вече са ме засекли, не трябваше да мърдам. Той се е върнал към градчето, за да си вземе самолета с плаващите туби, които му позволяват да кацне в реката пред мен. Тъй като са се обадили на спасителите, те са поели юрисдикция и не му позволяват да излети, вземат от него лодка и тръгват нагоре по реката да ме вземат. След четири часа стигнаха до мен.
Взеха ми е ме закараха до градчето. Там ни посрещна най-учитивия полицай, който може да си представите. Благодари ни, че сме се подготвили. Повечето изгубени хора, които спасяват са с джинси и маратонки. Ние бяхме със сухи костюми, фул фейс каски, налакътници и т.н. Шерифа ни закара до колата и ни остави.
След тази случка нямах желание да карам сложни трасета за каяк 2-3 години. Единствено пътувах по 8 часа с кола до Six mile, пусках го три пъти в деня и карахме наобратно за работа. Не ми се летеше със самолет до отдалечени места. Нищо не може да се сравни със спускането по Six mile в крайна сметка!!!
Когато завърших с университета, не можех вече да идвам в Аляска, а и имах достатъчно идеи и проекти, които да движа в България.“
