Анапурна 3 – неизкачваното югоизточно ребро

Анапурна 3, югоизток

Анапурна 3 е един от шестте основни върха на хималайския планински масив, носещ името Анапурна. Най-високата част на планината – Анапурна 1, представлява и десетият по височина връх в света – 8091 м., но същевременно първият по смъртност от осемхилядниците. Въпреки това към Анапурна 1 съществуват вече много маршрути, които идват от различни посоки на планината. Анапурна 3 се намира в източна посока, през един връх, и все още има своята непокътната линия към върха, по стръмно скално ребро, идващо от югоизток. През 2003 г. линията е назована като една от деветте неизпълнени задачи на съвременния изследователски алпинизъм от уважаваното американско списание “Алпинист”.

Изкачване на югоизточното ребро
снимка: Изкачване на югоизточното ребро на Анапурна III

Суровите условия на района са едно от нещата, които правят този конкретен маршрут изключително труден. Районът има средно годишно количество валежи от 5600 мм., което е изключително много и е свързано с чести снежни бури и много висока лавинна опасност. Самото югоизточното ребро е високо 2300 м. (а върхът – 7555 м.) и е изключително тясно и стръмно. Достъпът до подножието му е свързан с друга редица смъртоносни опасности.

През пролетта на 2016 г. австрийски екип алпинисти решава да изпробва силите си по този коварен маршрут. Тройката Хансйорг Ауер, Алекс Блюмел и Дейвид Лама (когото с любопитство следим) не се отличава с голям хималайски опит, а по-скоро с дръзки и трудни изкачвания. Следващото видео ще ви запознае с красотата и страховитостта на планината Анапурна, а текстът след него ще допълни идеята за нечовешкото предизвикателство, което представлява изкачването на югоизточното ребро.

Из блога на Давид Лама:

“Следващата част от маршрута [от 5900 м. нагоре], която тръгва директно по реброто и включва смесен терен [сняг и лед], бе описана от Колтън [първата експедиция с опит по маршрута, Великобритания, 81 г.] като ‘не много трудна’. Това се оказа много подвеждащо. Попаднахме на инвентар, останал от изкачването на британците, но пътят нагоре беше всичко друго, но не и “не много труден”. Почти на всеки пасаж трудно смесено катерене ни принуждаваше да закачим ледокопите на седалките си и да прибегнем към изкуствени методи.”

“Поради студа, вятъра и силния снеговалеж, се наложи да катерим облечени в зимни грейки. Това, което беше оценено от британците като трудност 5 или 5 + ни отведе до лимита на възможностите ни. Един доста тесен комин, който Колтън описва по-конкретно като “изморителен”, се оказа отчайващ. Първоначално успях да се придвижа няколко фута нагоре, но малко след това логичният път свърши, след което котките ми се подхлъзнаха и се свлякох обратно надолу. Свалих пухеното яке и запознах да дерзая нагоре, къде със свободно катерене, къде с изкуствено. Последва надвиснал пасаж, който ме принуди да си служа с микростопери и малки френдове – на тази височина, едно доста мъчително и изморително начинание. Само след 150 м. набрана височина, организирахме бивака си, под натиска на сериозен снеговалеж. Според описанието на Колтън и Лийч, бяхме на същата височина като тях самите, когато са решили да се връщат. Шансовете ни да стигнем върха в тези метеорологични условия, и с това бавно темпо, бяха минимални.”

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.