Рафтингът е удоволствие, към което трябва да тръгнеш с блясък в очите и усмивка на лицето. Седя си в шезлонга на сянка между дърветата и подухва лек ветрец, а аз съм вперил поглед в реката, която почти е спряла. От време на време се вижда как падналите от дърветата жълти листа се приплъзват, за да си починат от бясно препускащото през пролетта течение. А защо бясно?
Като се върна три месеца назад, с усмивка се сещам за най-бързия, изпълнен със спиращи дъха моменти уикенд, за който ще ви разкажа. Беше една майска събота, всички от екипа бяха получили задачите си още предната вечер и оставаше всичко да се изпълни на практика. Още на сутринта, когато се показах от палатката, във въздуха ухаеше странна възбуда, то не за друго, а просто времето беше доста ветровито, почти буреносно. Хората пристигаха, гледаха леко озадачено, но най-често питаха „Ще правим ли рафтинга, или не?“, а всички от екипа се усмихваха и отговаряха положително.
Готови, всички стартирахме с нашите одежди (каска, жилетка, гребло, неопрен и боти) към поляната, на която трябваше да се инструктират хората и да се подреждат лодките – 10 на брой. Хората, около 70 човека, трябваше да се разделят на две групи, едната, от които се водеше със специален статут… или по-скоро тиймбилдинг със задачи по трасето под формата на игра. Това беше изпитание не само за тях, но и за нас – гидовете, ръководещи цялото събитие. Тръпнещи, всички бяхме на поляната, нивото на реката беше високо, вятърът се усили в буреносен. Осем лодки стояха наредени, а две други помагаха на гидовете да извършат инструктажа на двете групи, на едната от които трябваше да го водя аз. Моята група беше събрана около едната странична лодка с гръб към останалите, които чакаха своите екипажи. Стъпих върху рафта, за да могат всички да ме виждат, а вятърът духаше откъм гърба ми и за да ме чуват, трябваше да говоря силно, почти викайки. Усетих как нещо под краката ми се раздвижи, беше рафтът, вятъра го повдигаше във въздуха. Самият рафт тежи 60 кг, аз съм 65 кг. УАУ!
Тръгнах да скачам, държейки в едната ръка греблото си, в това време вече няколко мъже бяха реагирали, хвърляйки се върху рафта. Отскочих на земята и погледнах напред, как една от лодките се обърна на страничния балон и пресече по широчина цялата река до другия бряг и заплува надолу. Имаше още една лодка в реката, този път по-близо до нашия бряг, останалите някак успяхме да ги задържим на сушата. Всичко се разви ужасно бързо. Докато се опитвах отново да привлека вниманието на групата, за да продължа инструктажа, останалите гидове вече връзваха лодките една за друга, „изпуснатите“ рафтове, вече имаха водачи и излизаха към брега.
Инструктажът приключи бързо, никой не можеше да се надвиква с вятъра, който все така силно напомняше за себе си. Екипажите бяха разпределени. Тиймбилдърите бяха последните 5 лодки. Всички знаехме, че в тази обстановка игра няма как да се проведе, но въпреки това реда беше запазен, като аз бях в първата лодка от тази група. Влизайки в реката, вече всеки гид беше свършил своята работа на брега, обяснявайки своите тънкости на екипажа си, проверявайки екипировката и подреждайки екипа в лодката.
Всички 10 рафта бяха на вода. Потегляйки, първи дадох знак на другите. Навлизайки в първите бързеи, се появиха и капчици от небето, брутално засилени от вятъра, се размазваха в лицата ни и ни пречеха да виждаме добре. Командите в рафта се даваха викайки, адреналинът се покачваше, всички бяха нащрек. Вълните се разбиваха в борда, пенливите води на Струма ни приемаха с отворени обятия. Чувството, че си жив, се усещаше от всеки от екипажа. Виждах в очите на хората вълнение, не по-малко от това на реката.
Минавайки прага, последният участък от първия бързей, хвърлих поглед назад. Видях как един след друг минават петте рафта, а другите пет ги нямаше. Следва завой на реката, едно малко бързейче и прав 200-метров тих участък. Минал вече малкото бързейче, се обърнах назад, видях, че идват лодки, но не бяха от нашите! Дадох знак на всички останали да спрат, за да ги изчакаме. Слава Богу, след малко се появиха! Бяха се забавили, заради огромен дънер, плуващ в реката (разбрахме в последствие).
След тихия участък, следва много як бързей, наречен „кривата вълна“, „Бегуновата“ или „пералнята“. Специфичен за преминаване, поради няколко неща… десен и веднага след него рязък ляв завой. В първата част има дупка, която може да се заобиколи, но може да се влезе и централно с носа на рафта, което действа като да стъпиш на спирачките на бързо движеща се кола! След което екипажът се успокоява и следва втората част – два метра вълна, която в случая удря странично десния борд. Тя е по-опасната за рафта. Всеки гид, когато разпределя екипажа си на сушата, има едно на ум за тази вълна и винаги избира здрав мъж за първи десен, който да може да поеме удара на водата, като предварително са предупредени да не се боят от вълната, ами напротив – да посрещат смело и да гребат във вълните.
Отправил поглед напред, виждах последния рафт от другите минали напред да се насочва към първата дупка, но втората – точно тази страничната им дойде доста изненадващо и целият десен борд полетя към левия – резултатът беше обърнат рафт и плуващи хора. Без да се замислям, дадох команда „всички напред“ на моя екипаж. Трябваше по най-бързия начин да се помогне на хората във водата.
При нормални условия минавайки бързея, бих спрял и изчакал на един от двата бряга да минат и останалите лодки, за да мога да подсигуря, ако има обръщане… но уви!
БАМ-БАМ и двете вълни, дупката и страничната вълна бяха прегазени, всички бяха възбудени и пълни с адреналин. Точно след бързея следва остров, пред който реката се разделя на два ръкава. Обикновено се минава през десния, но когато го изпуснеш, минаваш и отляво (особено в активния сезон, когато нивото на водата е високо). В левия ръкав, струята те носи право към една голяма скала… точно натам видях да се упътват двама от шестимата паднали във водата хора от обърнатата пред мен лодка.
Други трима души се запътиха към десния ръкав – хубавото беше, че те и гидът им бяха близо до рафта си – колегата щеше да се погрижи за тях. Последният от екипажа се запъти право към острова… за него не можех да направя нищо, но той без особено усилие излезе на сушата! Затова цялото ми внимание се насочи към онези двама агенти, които реката понесе в десния ръкав. Като минахме бързея продължавах да повтарям командата „всички напред“, и насочих рафта с носа към бедстващите. Екипажът забиваше гребла в пенливите води и усещаше, че ще участва в зрелище.
Успяхме много бързо да достигнем единия от плувците, беше сграбчен за жилетката от един мъж в моя рафт, а останалите гребяха устремено към втория човек, опитвайки се да го достигнем преди скалата, но уви – реката си каза думата! Човекът бе понесен и изхвърлен вдясно от скалата – в едно малко обратно течение. Зад острова, (в едно голямо обратно) имаше спрели лодки, минали преди нас… дадох им знак за човека във водата и насочих рафта в ляво към малкото обратно. Там, вече спрял, успях да го кача в лодката. Сега оставаше да преминем течението и да стигнем до голямото обратно при останалите рафтове и да го предам на неговия екипаж.
Направих преден траверс и преминахме реката. По най-бързия начин им прехвърлихме човека. Вдигнах глава и видях как течението носи още един човек към скалата… веднага разбрах по екипировката, че е от нашите. Явно е имало още обърнати лодки… веднага заех гидска позиция и дадох команда! Човекът отиде към малкото обратно от ляво на реката. Докато успеем да стигнем до него, той вече се беше закрепил за малкия бряг и гледаше с усмивка екшъна. Момент след това видях още двама човека, плуващи надолу по течението… единият се хвана за клони, стърчащи от брега, а другият се понесе право към нас и беше качен за секунда. Дадох знак на другия да се пусне, а той упорито беше сграбчил клона и не искаше да се пуска. В този момент през главата ми мина и мисълта, че по начина и интервалите, по който пристигаха хората, би могло да има повече от един обърнат рафт!
Трябваше да се погрижа за тримата и да проверя каква е обстановката! Видях едно гребло, заклещено близо до държащия се за клона човек. Дадох команда на екипажа да държат лодката до брега, скочих от лодката и се върнах нагоре по брега, за да взема греблото. Върнах се в рафта и преминахме отсреща при останалите лодки.
Моите съмнения се бяха потвърдили… имаше два флипнати рафта от нашите. Стъпих на острова, за да видя какво става от другата страна. Получих информация, че една от обърнатите лодки е продължила надолу и е последвана от няколко от нашите изостанали рафтове. Вече виждах другия да минава в десния ръкав с двамата гида, тогава разбрах и кои точно са се обърнали. Върнах се в рафта, видях, че няма повече бедстващи и организирах другите лодки да потеглят надолу. А всичко това се случваше в компанията на буреносния вятър, примесен с лек дъждец.
По-надолу по реката, хората бяха разпределени по лодките и благодарение на усилията на целия екип (гидове) спускането приключи успешно и всички бяха много доволни от преживяването – най-вече тези, глътнали по малко водичка и усетили силата на пенливите води на Струма.
Уикендът едва започваше… това беше първото от трите спускания за съботния ден. Въпреки бурята и разсърдилото ни се време другите две спускания минаха перфектно, а хората си тръгваха мокри и с усмивка.
Добро утро, неделя сутрин – ден втори
Благодарение на бурята и дъжда, който явно се беше изсипал и нагоре в планината, реката бе придошла с половин метър. Ще да е много интересно – помислих си, като видях това.
Не чаках много дълго да разбера, явно усещането не ме бе излъгало! Още през първото спускане имаше красиви моменти, изпълнени с адреналин, два флипнати рафта, доволни и малко изтръпнали лица се радваха на преживяните моменти, благодарение на добрата подготовка и работа на гидовете.
Всичко приключваше успешно, но няма да се спирам подробно на първите две спускания, ами ще премина направо на третото.
ХМММ… да… Последното спускане за този уикенд, тъкмо си мислех – ето не остана… Ще мога да се отпусна, НО УВИ! Трасето е разделено на две части, защото има един участък, който не се минава по време на рекреационен рафтинг. Преди него се излиза, и след това отново се влиза за втората част от спускането. Вълните бяха страхотни, бели, пенливи и много мощни. Рафтовете подскачаха като стадо разярени мустанги, пуснати в прерията. Върху им беше вълнуващо!
Преминавайки през последния бързей на първата част, подготвих екипажа за излизането, дадох команда „Напред“ и започнахме да влизаме в обратното течение, където вадим лодките. Хвърлих един поглед назад към бързея и видях от преминаващата през него лодка как изпада човек в бързея. Веднага смених командата „всички назад“, а екипажът ми отново беше нащрек. Човекът остана близо до лодката и един от нея успя да го хване за жилетката, техният курс обаче така и не се променяше, а човекът във водата не беше качен бързо. Влязохме отново в основното течение, готови да посрещнем падналия извън борда човек.
Аз прибрах моята лодка в обратното и наблюдавах случващото се пред мен, като давах знак на гида в лодката да смени курса и да излиза при мен. Поради това, че някой от неговия екипаж не гребеше и поради бързото течение, курсът им така и не се промени – а какво следва? Ако лодката не излезе в този участък от реката, следва бързей наречен 2 от 4… наречен така не случайно, което ще рече, че „само“ 50% от миналите през него лодки се обръщат. Този бързей се явява само загрявка за най-опасния участък в реката, наречен „казана“, заради който специално се излиза!
Казанът е участък с много висока степен на трудност (4+), при максимум степен 6 по системата на IRF. Затова гидът в лодката трябваше да действа много бързо, ако не искаше да изпусне излизането. Аз знаех, че той не е минавал 2 от 4, а аз, дори и да бях, не бих искал, заради ужасно високото ниво на реката и въобще не знаехме, дали ще може да се спре някъде преди „казана“. Но уви, съдбата беше решила друго… Виждайки как моя колега пропуска излизането, аз трябваше да взема бързо решение, а то бе единствено да успея да го изпреваря и да го водя през 2 от 4, за да може да излезем преди „казана“! Не си и помислях да го оставя сам… дадох команда на екипажа „всички напред“ и рафтът полетя надолу по течението.
Вече подминавайки го отдясно, виждах как те се насочват към храстите, които бяха от лявата част на реката, но вече бяха подминали мястото за излизане и ето изведнъж спряха в храстите. Човекът от водата беше качен на лодката, но не само те бяха подминали мястото за излизане – и ние, разбира се!
Очакваше ни „2 от 4“, а знае ли се – може и „казанът“, ако не можеше да се спре. Аз и още шест мъже. Помня лицата им, те не знаеха какво ни очаква… само аз имах представа и това ме караше да се чувствам отговорен. Аз водех тези мъже и те разчитаха на мен. Затова веднага взех да мисля какво да правя! Знаех, че трябва да мина плътно в дясно, защото в средата, точно преди бързея има огромен циментов фундамент. Представете си квадрат с размери 2 на 2 на 2 метра. За моя изненада той беше напълно под вода и се виждаше само огромна гърбица в средата на реката… бях на не повече от 30 м. Все пак минахме плътно вдясно. Вниманието ми беше изострено и насочено напред!
Бързеят се подаде. От лявата част на бързея не може да се мине, тъй като отдолу има много остри скали и рафтът би се разпорил за секунда… Затова основното течение се минава плътно вдясно, след което следват 2-3 вълни по метър – метър и половина. Течението те носи право към огромен камък, 30-ина метра по-надолу, който в момента бе под вода и образуваше 4 метрова вълна, която задължително трябва да заобиколиш от ляво, защото отдясно е плътно до брега. Насочих носа право към първите вълни, минахме ги, но трябваше мигновено да сменя посоката наляво и то преди да сме стигнали следващата опасна вълна! Минахме на косъм от 4-метровата „вълница“, като само крайния десен борд се приплъзна по нея.
В плана ми следваше спиране в едно малко обратно, точно преди казана… но при цялата тази стихия и много вода, дали въобще щеше да го има това обратно, питах се аз и тръпнех в очакване. Знам от курсовете, на които ходих, че задно спиране винаги е по-добре, защото може да стане много по-бързо от предното. Насочих кърмата към десния бряг и дадох команда „всички назад“… видях мястото, беше наистина малко. Там обаче ни чакаше едно от момчетата, който бе спринтирал и следял движението на лодката.
В момента, в който ние се доближихме, той хвана страничното въже на рафта и ни закотви на брега. Не спирах да повтарям „назад-назад“, като дадох команда на екипажа да излиза един по един, докато другите гребяха. Всичко беше под контрол, екипажът беше на брега, както и лодката. Не знаех какво става с рафта, който беше заседнал в храстите. Качих се нагоре, излязох на шосето, един от бусовете точно идваше… дадох му знак да спре и се качих. Върна ме на мястото, където трябваше по план да излезем. Момчетата вече знаеха, бяха 5 в лодката… метнах се и аз шести. Потеглихме, за да измъкнем хората от лодката в храстите.
Планът бе следния… насочваме се към тях, спираме, прехвърляме някои от жените в нашата лодки, друг от нас отива при тях и минаваме с двата рафта през 2 от 4. Речено – сторено – приближихме се, разпределихме екипите и се отправихме към 2 от 4. Те потеглиха първи, и малко след тях и ние се насочихме към бързея. Минахме покрай бетона, който изглеждаше като огромна гърбица. Насочихме се към вълните, и аз имах идеята да ги минем като предния път, но някой от рафта извика „греби назад“ и вече разбивахме вълните, като течението ни носеше право към 4-метровата вълна. Нямаше накъде да бягаме, насочих носа напред и леко вдясно, защото ми се видя, че оттам е по-малка вълната и имаме шанс. БАААМ, бяхме върху гребена и всички спряхме да гребем и взехме да балансираме.
Отдавна не се бях чувствал толкова жив и буден. Беше удивително, как рафтът премина от другата страна на вълната и устоя на стихията на водата. Трябваше да спрем по най-бързия начин. Брегът беше близо, но нямаше обратно течение. Лодката се удари в един клон и едно от момчетата се хвана за него, така удържа рафта няколко секунди. Течението почна да натиска външния борд и се опита да ни обърне. Извикахме му да пусне клона и продължихме, около 10 метра по-надолу спряхме, но този път всички излезнаха много бързо, а и гидове помагаха от брега. Когато излязохме от рафта, всички бяхме в невиждана еуфория… след което продължихме с втората част от спускането.
Отново тук, на шезлонга, връщайки се назад, поглеждам с широка усмивка и удовлетворение към случилото се. Благодарение на отличната работа на гидовете, хората си отиват по домовете, възнаградени за своята смелост и с особени добри чувства от рафтинга.
Тук е мястото да благодаря на всички, които идват с нас да споделят това изживяване. Винаги са добре дошли и знаят, че има смели и отговорни водачи, готови да направят преживяването им истинско и безопасно.
