Злощастната съдба на връх Серо Торе

Български катерачи Патагония - Серо Торе
Серо Торе. Снимка: Mazzali/Flickr

Името “Серо торе”, както в миналото, така и сега, носи тъга на много алпинисти. Това е тази част от планинарското общество, която разбира драмата в нечестното завладяване на неприкосновената и величествена красота, рееща се високо в облаците, далеч от човешко присъствие.

Първото изкачване на Серо Торе, прочутата скална игла, висока 3100 м. и разположена в местността Патагония, е направено през 1970 г. по “стълба” от 300-400 метални клина, която следва най-прекия път до върха. Тези метални добавки в скалата остават по красивата й източна стена до 2012 г., когато се взима официално решение за премахването им. Основната несправедливост, срещу която роптаят много алпинисти, е в “незаслужената” награда при изкачване на величествения връх. Извършената измама е не толкова в отсъствието на трудности при изкачването (американският катерач Джим Донини нарича маршрута “най-трудната виа ферата в света), колкото в липсата на разбиране към релефа и на търсене на естествения път нагоре, както и в издевателството над самата скала. Някои известни имена в алпинизма коментират, че изграждането на противоречивата метална стълба е “кражба от бъдещето на младото поколение”, което би търсило път към върха. Преди премахването на голяма част от клиновете на скалата, много катерачи правят опити за по-чисти изкачвания по въпросната линия, носеща спорното име “Компресор”(асоциация с комплекта от бормашина и компресор, ползвани за наковаване на клиновете), или по източната стена на върха. След 2012 г. става ясно, че наличието на клинове затруднява търсенето на естествените опорни катерачни точки по скалата, по време на катерене, като фокусира вниманието върху изкуствената линия.

Гледайки от настоящето, може да се каже, че честта на Серо Торе е защитена вече многократно с редица предизвикателни чисти изкачвания на върха. Сред тях е първото качване по източната (или югоизточната) стена, по независим маршрут от линията “Компресор”, през 1974 г. от четирима италиански катерачи. Те прекарват два месеца в района на върха, в неуспешни опити да го достигнат. Прокараният от тях маршрут – с помощта на голям брой фиксирани въжета – до ден днешен е другата изцяло независима линия за покоряване на Серо Торе, освен линията “Компресор”. Маршрутът се казва “Рани” и минава по западната стена на върха. Три години по-късно, Серо Торе е изкачен изцяло в алпийски стил от трима американци. През 1986 г. други двама американски катерачи минават “Рани” с катерене в свободен стил.

През 2012 г. е осъществено първото изкачване по югоизточната стена на върха, без ползване на нито един от старите клинове, и движейки се спрямо възможностите, които предлага скалата. Новият маршрут е наречен “Фило зуресте”. Постижението е на двама канадски катерачи, които на слизане премахват 120 от клиновете по “Компресор”. Няколко дни по-късно двама австрийци (Давид Лама и Петър Ортнер) правят първото изкачване на “Фило зуресте” в свободен стил, при което оползотворяват максимално естествения релеф на скалата. През 2014 г. австриецът Маркус Пухар прави качване на Серо Торе в стил фрий соло при липса на всякаква видимост – мъглата се слива със заснежената стена. Това е второ фрий соло на върха за Пухар, покорил го и предишната година без самоосигуровка.

Впечатляващото изпълнение на австриеца е по-скоро свръхчовешки подвиг и изключение, а Серо Торе продължава да се смята за един много труден за качване връх. През 2009 г. Райнхолд Меснер нарича иглата “вероятно най-трудната за изкачване планина, ако я катериш с ръце и крака”. Тук трябва да отбележим, че Меснер никога не прави опит с върха, макар да пише цяла книга по темата. До 2012 г. маршрут “Рани”, който се характеризира с техническа трудност 5b+ (M4), има общо 18 изкачвания. Линията “Фило зуресте” е от още по-висока трудност – 7а (C2, WI5). Предизвикателствата с покоряването на Серо Торе са тясно свързани със суровия климат на Патагония, характерен със силни и постоянни ветрове и много бързо променящо се време. Ясните, слънчеви дни са рядкост и катерачите често прекарват месеци в чакане на прозорец с хубаво време. Техническите изпитания са от смесен тип – скално и ледено катерене, като структурата на снежните слоеве е специфична за региона. Качването на Серо Торе дълго време изглежда невъзможно на хората, до момента, когато се разработва нова и ефикасна катерачна екипировка.

Като “невъзможно” определя изкачването и френският катерач Лионел Терей, вследствие на наблюденията си над Серо Торе, след своето премиерно изкачване на другата емблематична скална игла в района Фицрой през 1952 г. Едни от най-успешните катерачи на 60-те години, италианците Валтер Бонати и Карло Маури, не успяват да качат Серо Торе (по западната стена) през 1958 г., заради технически трудности, свързани и с липсата на подходяща екипировка. Техниката и физическата подготовка на двамата в този момент са на такова ниво, че да им позволят (малко след опита на Серо Торе) премиерно изкачване на стената Мариано Морено и траверс на скалния масив Адела, с три премиерно изкачени върха. Интересен факт е, че именно Бонати и Маури кръщават популярния пасаж по маршрут “Рани”, познат като “Елмо” или, в превод, каската. Това е и най-високата точка, до която достига тяхното изкачване. Задължително е да се спрем тук и на познатата на историята телеграма на Карло Маури, изпратена след втория му неуспешен опит за изкачване на Серо Торе през 1970 . Съдържанието на съобщението е именно поводът за злощастната съдба на величествената кула. Маури пише следното: “Върнахме се живи и здрави от невъзможния Серо Торе”. Изказването, разпространено в италианската преса, е един вид публично съмнение в тогава съществуващата теза, че върхът е превзет за първи път още през 1958 г. от италианския катерач Цезаре Маестри. В отчаян опит да се спаси от срама – в крайна сметка съвремието отрича успеха му, Маестри се връща на Серо Торе през 1971 г., за да прокара своя безкомпромисен път към върха, напредвайки клин след клин. Иронията е, че металната му стълба спира 60 метра под връха – момент, в който инвентарът изобилства, но куража го няма.

серо торе Рани Фило Зуресте
снимка: pataclimb.com

ВИЖ ОЩЕ: изкачването по линия “Рани” на българските алпинисти, участвали в експедицията “Опашката на дракона” през зима 2015/16 г., и историята на австрийската свръзка, качила върха през 2012 г.

   

2 КОМЕНТАРИ

  1. 360°, дали не бихте помислили да извадите от употреба термина “покорен” връх и подобните производни? Алпинистите ИЗКАЧВАТ даден връх, а не го “покоряват”, това може да го сверите в разказите на всички големи имена в алпинизма.

  2. Не видях в текста кой е авторът на това. Текста е написан за празни глави, които набързо ще се “информират” без да мислят. И така става, но би било по-интересно човек да се задълбочи малко, да се замисли, да избяга малко от “журналиста-лаик пишещ по снимка” и да го напише нялой, който е “пипал” нещо такова. Оценка 2- по стил би казал Буковски.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.