Вело обиколка по границите на България

 
0

Проекта на Байкария за вело обиколка по границите на България / текст и фотография - Христо Николов

През миналата многоснежна зима, гледайки огъня в камината на Чатъма, се чудехме пред какво предизвикателство да се изправим през идващото лято. С последователите на сдружение „Байкария” бяхме карали къде ли не из страната и чужбина. Искахме да си поставим една по-голяма цел, която да ни мотивира, движейки се нагоре-надолу по черните пътища и пътеки. Васко каза: „Дай да вземем да обиколим България… по границите!”.

Другото беше въпрос на време – да седнем да опишем идеята, да проучим местата, които не познаваме, да организираме байкарийците и да тръгнем. “Едва” убедихме останалите в привлекателността на тази идея. Граничните райони са интересни по много причини. Опазвани строго дълго време, като част от Желязната завеса, те крият множество тайни. Голяма част от най-дивата ни природа е запазена точно там. От хората, живеещи по селата и градчетата „на ръба” на родината, със сигурност можем да чуем безброй интересни истории. За да се докоснем до всичко това, искахме да се движим максимално близо до границата – и така да навъртим около 2245 км. Планът ни беше всяка година по минаваме по една граница и така до 2015-та да се завърнем там, от където сме тръгнали – Синеморец. През 2012-та да трябваше да следваме южната граница, през всички планини да достигнем вр. Тумба.

Проекта на Байкария за вело обиколка по границите на България / текст и фотография - Христо Николов

Още преди снега да се беше разтопил направихме едно проучвателно пътуване през Странджа, Сакар и Източните Родопи. Успяхме да се убедим в предизвикателствата и девствеността на тези погранични райони. Първия адреналин почувствахме при прекосяване на пълноводната река Велека без брод. Едно от колелата ни бе отнесено от течението и се наложи да тичаме босоноги по брега и да го чакаме да се спре в някой дънер. В село Голям Дервент пък разбрахме какво значи странджанския термин „да ловиш маймунки”. Поради тежкия сняг през зимата дърветата покрай прикриващия граничен път бяха дотолкова скършени, че образуваха един непроходим гъсталак, в който дори маймунка трудно би си проправила път. Запознахме се с много интересни хора и набелязахме важни ориентири за карането с групата през пролетта и лятото.

Проекта на Байкария за вело обиколка по границите на България / текст и фотография - Христо Николов

В края на април бяхме в Синеморец и поемахме устремено на запад. В началото на маршрута следвахме Велека и нейните гъсти сенки от лонгозни гори. След като този път нацелихме речния брод, продължихме през Бръшлян, Евренозово, Горно ябълково и постепенно се отправихме през по-отворените и раирани с жита и дъбови гори хълмове на Дервентските възвишения и Сакар. Наслаждавахме се на цъфналата зеленика, на свежите и прохладни вечери, на сладките приказки на ораторите в групата. Минахме през безброй села и техните кръчми и хоремаци, където утолявахме жаждата след поредните часове на слънце по баирите. Местните ни приемаха като герои или мъченици, на които някои плаща, за да карат колело толкова много. Спряхме да броим изоставените застави и колко пъти минахме през граничния кльон. Ту бяхме в граничната зона, ту отвън. След няколко дни вече бяхме минали и Тунджа и гледахме залеза от крепостта Букелон, до с. Маточина. На хоризонта светеше Одрин с минаретата на голяма си джамия. Последните ни километри за майското каране ни отведоха в с. Мезек, където на по чаша местно вино мечтаехме и планирахме следващия етап – източнородопската одисея.

Проекта на Байкария за вело обиколка по границите на България / текст и фотография - Христо Николов

Не след дълго очакване започна и тя. Групата беше готова за жежки юнски дни през лабиринта от хълмове на Ахрида – старото название на тази част на Родопите. Още първия ден разбрахме, че жегата е най-големият ни противник, а най-голямото ни предимство е дългият юнски ден. Това отвори една големи скоби в планирането на движението, в които влязоха пладнуването и плажуването. Цопнахме се в язовир Ивайловград, Бяла река, Крумовица, басейна Бахамите до с. Пловдивци. По-нетърпеливите се разхлаждаха и в други малки водоеми и рекички. Рядко подминавахме и селските магазинчета с дебела сянка. Имахме куп интересни срещи с работливите и винаги усмихнати родопчани. За пореден път успяхме да почувстваме честността и човечността на тези хора. Живеещи в планината, те са откъснати от градската суета, а контактът им с природата и земята ги прави много истински и някак мъдри.

Природата ни даряваше с череши, черници, сливи и безброй други блага. Вечерите прекарвахме в някоя селска кръчма или просто събрани около голяма маса или огън. Незабравима остава кръчмата в село Егрек, където всичко е по лев и 20. Там местният агент с прякор Малката щанга толкова ни заобича, че изпрати с бира в ръка и последния ни представител до палатковия лагер, разположен в двора на детската градина. За 370-те километра на този етап от граничното ни каране пресякохме само два малки града – Ивайловград и най-южния на България, Златоград. През останалото време пресичахме ридове и долини и минавахме през безброй китни села с интересни имена – Лъжичник, Чукурите, Кушла, Стрижба, Мочуре и други. За много от групата карането бе първа среща с родопската каменна архитектура. Последната ни вечер премина около голяма маса пред сцената на бившето читалище в с. Киселчово под съпровода на бай Лазаровия акордеон. Припомняхме си веселите и горещи мигове на едноседмичното пътешествие в безвремието на Източните Родопи.

Проекта на Байкария за вело обиколка по границите на България / текст и фотография - Христо Николов

След пълното с весели емоции и детски усмивки лято около язовир Голям Беглик дойде време да довършим започнатото. Събрахме се отново като в дежа вю пред същата онази маса в Киселчово, готови за още една „културна” вечер и за нови вело-предизвикателства. В добра кондиция много бързо прехвърляхме долините на родопската област Чеч, която плавно се спускаше към Неврокопа. Седейки пред магазинчетата в многолюдните помашки села, отправяхме поглед към предизвикателните и непознати за много от групата планини Славянка и Беласица. Някои от дните бяха тежки и най-бавните от нас гледаха залеза от някой баир, устремени към пиещите вече бира техни другари. Отдавна бяхме свикнали с вишките, кльона и заставите. Само историите на местните бяха нови и различни. В култовото село Голешево гостувахме една жива легенда – Панчо. Неговите разкази и песни все още отекват в главите ни и ни карат да се смеем. Не си спестихме изкачването на първенеца на Славянка, Гоцев връх и спускането му с колело. След бързо еднодневно каране стигнахме и до чудната Беласица, която се изправя като стена на самата граница.

Незабравим бе и последния ни ден, в който дружно минахме цялото беласишко било, изкачвайки върховете Конгур, първенеца Радомир и Тумба. Седяхме там, където се събират границите на България, Гърция и Македония. Всички бяхме доволни и горди, особено тези които бяха изминали близо 800-те километра от Синеморец до Тумба. Очите и душите на другарите бяха видимо пълни. Видяхме и чухме толкова много неща и преживяхме какви ли не случки, открихме толкова нови хоризонти, емоции и приятелства. Тази година всички очакваме с нетърпение предизвикателството на западната граница.

Проекта на Байкария за вело обиколка по границите на България / текст и фотография - Христо Николов

Повече информация за инициативата на Байкария може да намерите тук

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.