Каква е ролята на туристическата маркировка и ще бъде ли България по-привлекателна туристическа дестинация, ако има маркирани маршрути и цялостният процес бъде нормативно регламентиран? Тези и други наболели въпроси по темата коментираме с Васил Тодев, географ, планински водач и учредител на сдружение “Байкария”, депутат от 49-ото НС и член на Комисията по околна среда и водите в парламента.
360°: Г-н Тодев, доколко е важна туристическата маркировка?
ВТ: Може да се направи един паралел с пътната маркировка. При пътуване с автомобил, ако имате достатъчно ясна маркировка, както на самия път, така и на отбивките в ляво и дясно, ще ви бъде много по-лесно и приятно да стигнете до мястото, към което сте се запътили. Логиката е същата. С това нямам предвид, че в планините трябва да се маркира всяка една пътека. Точно обратното – смятам, че
трябва да има много добре преценен баланс точно колко и какви пътеки да се маркират.
Това е начинът да помогнем на хората да излизат сред природата лесно и безопасно.
360°: Животът се променя, маркировката ще остане ли същата?
ВТ: Истината е, че вече живеем в по-различна, технологична епоха. През 80-те години е имало пик на маркирането, покрай тогавашното БТС и т.н. По това време нямаше толкова подробни карти, беше много трудно човек да се ориентира в планината, освен ако няма надеждна маркировка. Оттам идва тази традиция и потребността да имаме подходяща маркировка в планината.
Сега това е различно, в някаква степен заради дигитализацията. Вече има много качествени продукти – карти, апликации за навигация. Нещата се променят и хората имат по-голямо доверие на технологията, а доколко е оправдано това, е друг въпрос.
Едно приложение не може да се сравнява с персоналното отношение на планинския водач към хората, които е завел в планината. Да, приложението може да ни информира колко километра ни остават, колко метра имаме да изкачим, но не и да ни помогне за много други неща, с които може да ни е полезен водачът. Така че не съм привърженик на това да се доверяваме изцяло на технологията. Тя е инструмент и то много полезен. Просто трябва да внимаваме как я използваме.
360°: А можем ли въобще без маркировка?
ВТ: Съществуват мнения, че не е необходимо да се прави маркировка, а напротив – трябва да се обучават и подготвят кадри за планински водачи, за да водят те хората в планината. В качеството си на планински водач, смятам, че тези две неща нито си противоречат, нито са в конфликт помежду си, защото те се допълват.
360°: Кога припознахте проблема като своя кауза, ако може така да се изразим?
ВТ: Аз се занимавам с маркиране на пешеходни и велосипедни маршрути от доста години. В процеса на работата на нашата общност – на хората, които сме ангажирани с тези процеси, ни стана ясно, че трябва да се предприемат някакви решителни действия, за да се въведе определен ред. При липсата на цялостна организация на дейността, през годините буквално настана една свободия. Някой си решава, отива в планината и започва да поставя табели или да боядисва нещо, без да се съобразява с каквито и да било правила.
Понастоящем резултатът в България е такъв, че на различните места, където отива, човек може да види различна по вид маркировка. Когато започна финансирането по европейски програми и общини, сдружения и др. започнаха да получават средства за това да създават туристически маршрути, всеки един от тях го е правил както намери за добре. Едни са решили, че трябва да е с розово, други – че трябва да е със зелено, че трябва да има определени табелки. Това в крайна сметка не е добре, защото имаме една необоснована шарения навсякъде в планините.
Има маршрути, които не са логични – те започват от никъде и свършват в нищото. Има примери за недоразумения, които в определени ситуации могат да бъдат и опасни. Човек тръгва по една „маркирана пътека“ и изведнъж се озовава в небрано лозе и там, където не трябва да е. Това ме мотивира да се опитаме да систематизираме нещата, свързани с тази дейност.
360°: През какви етапи премина вашата работа?
ВТ: Първоначално една група хора работихме по маркировката за планинско колоездене с идеята да създадем проект за правилник и да се опитаме да го институционализираме, така че да се превърне в нещо като общодържавен стандарт и с него да се съобразяват всички заинтересовани страни. Оказа се, че успоредно с нас друга организация е напреднала в създаването на подобен документ – за маркировката на пешеходните маршрути.
По отношение на планинското колоездене участваха сдруженията „Байкария“, „Крива спица“, „Алабак“ и Любомир Ботушаров от mtb-bg.com. Във връзка с пешеходните маршрути присъстваха ТД „Насам – натам“ и Български планинарски съюз. В крайна сметка събрахме в един общ документ това, което сме разработили и от там нататък започнахме да търсим начин той да бъде припознат от държавните органи като официален стандарт, който да се прилага навсякъде в страната. За съжаление на този етап напредъкът ни не е голям.
Вижте още: БГ Туризъм: А сега накъде?
360°: Защо нямаше развитие?
ВТ: Причините – някои обективни, някои субективни, но точно тази тема никога не е била приоритет на държавата и обект на политиката, която нашата държава води в областта на туризма.
Честата смяна на правителства – тоест документът е стигнал до някъде, стои в някакви шкафове, без да сме наясно дали нещо ще се предприеме. После идват други хора в Министерски съвет или в съответното министерство и се налага отново да обясняваме защо това е необходимо.
Истината е, че по същността си тази дейност е много по-комплексна, по-трудна
– защото въпросът не е само до това как трябва да изглежда маркировката – дали ще бъдат две бели и една червена линия или нещо друго, или с какъв размер ще бъдат табелките. Тук нещата опират като цяло до това как е организирана тази дейност.
360°: Откъде идва сложността на проблема?
ВТ: Маршрутите, били те пешеходни или велосипедни, конни или други, не съществуват в правния мир реално. Нямат никакъв правен статут и по никакъв начин не можем да ги защитим легално и най-малкото да ги опазим.
Например, един маршрут тръгва от градче Х, минава през урбанизирана територия, която в общия случай е общинска собственост, след това излиза от населеното място и минава през земеделски земи, които обикновено са частна собственост, след това влиза в гората, където става въпрос за държавна собственост. За да се гарантира съществуването на този маршрут, той би трябвало да бъде съгласуван със съответния собственик или стопанин на тази земя. Ако това не се направи, човекът, който си има там ливада, може да реши да постави ограда, електронен пастир или друго съоръжение и по този начин да ограничи достъпа до маршрута. Друг пример – в горите, това което ни натъжава е, че много от маршрутите стават жертва на дейностите, свързани с дърводобива. Ако някога това е било туристическа пътека, в един момент тя се превръща в горски път. Минал е булдозер оттам, за да отвори път за нуждите на промишлеността и този маршрут го губим или поне губим част от неговата стойност.
Следващият много съществен проблем, е че никой в България не знае колко маршрута имаме и в какво състояние са.
Това е разбираемо, защото през годините различни хора са маркирали нещо, в повечето случаи без да съгласуват дейността си. Работили са по някакъв проект, периодът на проекта е изтекъл и след това маршрутът бива изоставен без необходимата грижа. В България реално имаме хиляди километри маркирани маршрути, но никой не знае точно колко са и в какво състояние. А в общия случай може да се каже, че тези маршрути не са легални.
Всичко това дава представа за сериозността на проблема и от там нататък – как тази дейност да се управлява.
Вижте още: Васил Тодев: Работата по туристическите маршрути в България не е по силите само на една организация
360°: Как виждате ролята на държавата?
ВТ: Според мен държавата следва да припознае този въпрос като важен за туризма в България и да се ангажира сериозно.
Отново ще направя аналогия с пътната мрежа – представете си го като пътна мрежа, но в планините. Има агенция, която се грижи за пътищата, ние се борим да стигнем до нещо подобно – да имаме орган, най-добре държавен (и по този начин да се изразява държавната политика), който да управлява ресурсите и процесите.
В същото време е много важно да се чува мнението на хората, които не е задължително да са част от държавния апарат. Става дума за всички сдружения и отделни хора, които са активни по темата. Добре е да се измисли и такава форма на взаимодействие, като гаранция, че ще се подхожда адекватно. Дали ще е чрез консултативен съвет или по друг начин – така че да се има предвид и това мнение.
360°: Кой може да се ангажира с решаването на проблема?
ВТ: Това е много сложен проблем и за да го решим, не опира просто до волята на Министерство на туризма. Министерство на туризма, в лицето на настоящия министър Зарица Динкова, неколкократно изрази желание да се работи по този процес. Г-жа Динкова даде гаранция, че ще се положат необходимите усилия, но тук ние трябва да постигнем съгласие и в другите министерства, които имат отношение: Министерство на регионалното развитие, Министерство на земеделието и храните, под чиято шапка са горите, Министерство на околната среда, където са националните паркове и резерватите.
Всички тези министерства и държавни органи трябва да седнат на една маса и да се съгласят да започнат процеса и да видим как точно можем да го реализираме.
Турбулентната политическа обстановка усложнява допълнително опитите за постигане на напредък. За да даде резултат една политика, тя трябва да разчита на дългосрочност и предвидимост.
Аз адмирирам това, че БТС вече имат лиценз за национална спортно-туристическа организация. В Закона за спорта е записано, че дружествата, членове на БТС, поддържат маркировката, но там е посочено именно това нещо – кой ще отиде да боядиса пътеката. В този закон не се визира цялостната организация на дейността. Това кой ще нанесе маркировката и какъв ще е цветът, не е без значение, но то е върхът на айсберга.
Няма да е лесна работата. Умерен оптимист съм.
