Да разговаряш с човек, проправял пътя в различни приключенски спортове, винаги е вдъхновяващо преживяване. Такъв е Виктор Жеков – сред основоположниците на сноуборда в България, успешен състезател и титулуван треньор, успял да изведе сноубордистите ни на световната сцена. Той обаче далеч не е свързан само с този зимен спорт и още пази в сърцето си любовта към ветроходните и моторните спортове. Връзката му с уиндсърфа е дори по-дълга и дълбока от тази със сноуборда, а моторите и картингът винаги са присъствали в живота му, още от ранна детска възраст.
За нас беше изключително удоволствие да чуем историите за зараждането на любовта му към приключенските спортове и с радост ги споделяме с вас:
360°: Откъде идва тази любов към различни видове спортове?
В.Ж.: Дължа го на родителите си. Много съм им благодарен, че са ми отворили всички врати в този живот, когато е било време. Те бяха много активни и живееха доста интересно и доста различно от повечето хора, от своите връстници. Баща ми беше авиоинженер, а майка ми хидроинженер. Те ми предадоха любовта към морето и планината, баща ми – към моторите и целия свят на техниката, който той познаваше на изключително високо ниво, беше с фундаментални познания.
360°: Как започна с уиндсърфа?
В.Ж.: Много смешно започнах. Бях 15-годишен, когато това се случва, на къмпинг „Веселие“, в южната част на залива на Каваците. Ние ходехме на палатка там, имахме лодка с мотор и аз карах водни ски всяка сутрин. След това изчезвахме с лодката по различните заливи на север и на юг от Каваците Занимавах любителски с и подводен риболов. В един момент на нашия къмпинг дойдоха източногерманци, които също имаха лодка и също караха водни ски, но носеха и това съоръжение със себе си – един уиндсърф Delta, източногерманско производство. Между другото – с изключително високо качество. Дотогава бях виждал уиндсърф само на картинка в списание „Катери и яхти“, за което баща ми беше абониран. Това беше руско списание, но в него имаше информация за всичко, свързано с водните спортове от цял свят, и това ми беше единственият прозорец – да разбера какво се случва по света. Както всички знаят по онова време имаше сериозна цензура в България.
Въпросните германци цяла сутрин се боричкаха с уиндсърфа. Вятърът, като станеше малко по-силен, и те го оставяха. Това беше моят момент. Чисто от спортен интерес исках да го подкарам. Имах добра двигателна култура и ветроходни познания, затова си представях, че по някакъв начин ще мога да се справя.
Получих голяма помощ от баща ми, който беше изключително добър аналитик. Той измисли цялостната концепция – къде трябва да се стъпва, как трябва да се държи гикът, как да се позиционира платното, за да потегли това съоръжение. Нагласихме го, според вятъра, той го моделира и ми каза – „Сега няма да мърдаш!“. Но първо трябваше мачтата, заедно с целия риг, да се извадят от водата. Тези неща бяха много тежки, платното беше много голямо – 6 квадратни метра. Мачтата от фибростъкло тежеше поне 3 кг, гикът беше от петслоен махагон, а самият му обков беше от неръждаема стомана. Отделно предният нок (отзад нямаше нок, имаше едно въженце) и гика – всичко това тежеше около 5-6 кг. Това гигантско триъгълно платно, което нямаше особено плосък профил, трябваше да се измъкне от водата и си беше голямо предизвикателство. Освен това самата Delta беше доста тясна. В крайна сметка се справих и в един момент успях да подкарам сърфа, но като цяло не ми отне много време. Тогава не бях особено тежък, но бях силен.
Направих един курс до Каваците, успоредно на брега при лек ветрец и се върнаx, без да успея да направя т.нар. поворот. Спирам там, където имам дъно, всичко се позиционира наново, изваждам и обратно по същия начин. Бях на седмото небе от щастие.
Стоях като статуя горе, не смеех да мръдна. Едва впоследствие започнахме да анализираме как уиндсърфът може да си променя посоката в движение. В крайна сметка нещата приключиха така, че Dеlta-та беше натоварена на нашата кола, срещу известна сума, но източногерманците не ни дадоха хубавото платно, а едно значително по-малко щурмово платно от шушляк.
Така започна една безспирна употреба на този уред, а аз исках да го карам постоянно. Всяка събота и неделя отивах на яз. Искър. Баща ми ми намери един чешки водолазен неопрен, който беше много смешен – само горнище. И понеже водата в язовира беше много студена, карах с китайски кецове и вълнени чорапи и отгоре един плик – тя водата влиза, но за ограничаване на нейното движение… (смее се)
Следващата година на „Градина“ бях изключително впечатлен да видя Пепи Цанков(първият барабанист на група „Щурците“), който караше страхотно. Използваше сърф, който си беше направил сам. За първи път видях, че това съоръжение може да се движи с много голяма скорост и да глисира по повърхността на водата. Научих и как мога да правя т.нар. „пълни курсове“ по вятъра. Владо Богданов, един от доайените на този спорт, ми показа как мога да падам надолу по вятъра и как да се движа на бакщаг и фордевинд, защото имах проблеми с тези курсове. От там нататък започнах да се състезавам.
Вижте още: Виктор Жеков за треньорската професия като призвание
360°: Звучи като първа голяма любов?
В.Ж.: Аз се побърках! Абсолютно откачих по този спорт! Нищо друго не ме интересуваше. Тотално се вманиачих, дадох си всички спестявания, които имах, и си купих може би най-хубавото платно в България за времето си – марка Simon Fritz. Много си го обичах – с него се състезавах дълго време след това и спечелих доста регати.
360°: Тогава ли отиде в ЦСКА?
В.Ж.: В ЦСКА отидох по-късно. 1978-1979 година. Имахме държавно първенство през септември в Созопол, в самия залив, където сега е яхтеното пристанище. Лятото преди това аз живях на къмпинг Градина и имах възможност да карам там цяло лято. Така се случи, че дни наред преди държавното първенство духаше един силен мелтем. На датата на състезанието продължаваше да си духа, имаше и много сериозни вълни. Ние влизахме от рибарското пристанище. И тогава аз успях да стана републикански шампион. Изглежда доста бях надобрял, защото условията бяха много тежки и другите участници бедстваха страшно в това време. Тогава се състезавах от името на „Булфрахт“, а за това състезание – от морски клуб „Созопол“. Тренирах си самостоятелно.
Тогава Енчо Петков (легенда в българският алпинизъм), който ми стана треньор после, дойде при мен и ми предложи да вляза в отбора на ЦСКА. Каза, че ще ми даде „Windglider“ комплект, който беше мечта за всеки – това беше може би най-хубавият сърф тогава, и че ще мога да ходя на лагери, да тренирам заедно с отбора на ЦСКА. А в този отбор вече бяха Ники Димитров и Боряна Куюмджиева.
И така станах част от отбора на ЦСКА. От там нататък започнах да се занимавам много сериозно с този спорт. В крайна сметка веднага влязох в спортната рота на ЦСКА. Там през зимата започнах да се занимавам със ски алпинизъм, участвах в ски ралита. С различни партньори постигнахме много добри резултати. Това ни беше зимното занимание и беше страхотна физическа подготовка за нас. Правехме много сериозни тренировки и самите ралита бяха много тежки. Зимата се занимавах с това, а от февруари още започваха лагерите в уиндсърфа. Впоследствие се състезвах със ски алпинизъм още 4 години след казармата, беше ми много интересно.
360°: Кога стана част от националния отбор?
В.Ж.: В националния отбор по ветроходство влязох практически веднага след онова състезание. Участвах във всички регати от националния календар, както и в международни, и почти нямам загуби в категорията си.
Вижте още: Виктор Жеков за работата с децата и техните родители по пътя към успеха в сноуборда
360°: Кога се появи кайтсърфът?
В.Ж.: Това се случи през първата половина на 90-те години. Първите кайтове, които видях само на видео, бяха доста примитивни, в сравнение със съвременните. Те бяха само с две линии, с много ниско качество като аеродинамика и бяха без практическа възможност за корекция на тягата. Нямаше възможност контрол на тягата и затова бяха много опасни. Буквално бяха съоръжения, които човек много трудно можеше да контролира. При идеални условия всичко беше О.К., но в момента, в който условията се променяха, се случваха много бедствия. Самите бордове, които се ползваха, много приличаха на фън бордовете от уиндсърфинга, имаха страпове отгоре, не бяха двупосочни, както са по-често сега. Всъщност приличаха на сегашните хавайки със страпове, обаче и бяха малко по-големи и като обем, и като размер.
Разбира се веднага се хвърлихме в това. Тъй като бяхме доста напред с уиндсърфинга, естествено имахме представа как да се управлява кайтът. Имаше бедствия, тъй като ноу-хауто, което идваше до нас, беше твърде малко.
Ники Димитров се запали много по кайта и спря да кара уиндсърф, аз обаче не. Много харесвах карането на вълни и за мен то беше изключително интересно, в никакъв случай не ми беше доскучало. Бях достатъчно опитен да карам при много силни ветрове и големи върлни, и това много ме забавляваше. Затова при първите ми допири с кайта, това, което никак не ми хареса, беше точно тази минимална възможност за контрол на целия уред.
Много хора около мен имаха инциденти, аз слава богу се разминах. Казах си, че ще изчакам да се развият нещата, защото това никак не ми допадаше. Вече имах семейство. Виждал съм невероятни ситуации с кайтовете: преминаване с „триста“ през трънаци, минаване през автомобили, през палатки и тн. Един приятел мина през скалите пред южният нос на Корал с пълна скорост, без да има възможност да избегне този инцидент.
360°: Кайтовете не са ти давали нещо повече от уиндсърфа?
В.Ж.: В началният период – твърдо не. В началото те се движеха с по-ниска скорост, липсата на контрол на тягата, определено пречеше. С уиндсърфа правехме такива неща и достигахме такива скорости, че кайтът не можеше да надделее и да ме привлече. Имаше известно преимущество в много слабите ветрове, които за мен не бяха интересни.
360°: Все още ли караш уиндсърф?
В.Ж.: Да, страхотно се забавлявам и дори успявам да подобрявам уменията си. Карам основно на вълни, търся си подходящи места. А когато няма вълни, карам фойл уиндсърф, което също е доста интересно.
360°: А кайтсърф?
В.Ж.: Честно казано нямам времето и чакам момента да хвана някаква добра прогноза и отивам за вълни и карам уиндсърф на вълни, което ме изпълва с любими усещания, които гоня. Наистина ми е много интересно. Но това, което правя в момента, е много различно от това, което съм правил преди. Просто уейврайдингът е уникален спорт, уникално нещо – много е богат, никога не е едно и също. Доста е сложно, технично и е много интересно.
Всяка година си казвам, че имам още няколко години да покарам на вълни и след това ще карам кайт вече, защото просто няма да мога. (усмихва се) Защото, за да караш на вълни, трябва да си доста добре подготвен физически. Това е истината. Докато кайт се кара много по-лесно, няма физическо усилие. Но неминуемо рано или късно ще трябва да мина на него.
Обичам моторните спортове, мотоциклет карам от 14-годишна възраст и през годините не съм спирал и продължавам до днес, с изключение на моментите, когато съм бил в болницата на легло. (усмихва се). Карам, когато мога – обикновено е доста често. До ден днешен изчитам всичко, свързано с тях.
Картинг имах възможност да карам още в детските години и после като ученик във „Вилхелм Пик“ (сега ПГТЕ „Хенри Форд“) имахме секция и отбор и съм минал през всичките класове. Той още ми е хоби, а със Сани го ползвахме като тренировъчно средство – линиите, пътят, различните варианти на изпреварване при него са същите на практика, каквито имаме и в бордъркроса. Така че всички варианти от изпреварвания и разминавания сме ги отигравали на картинг писта. Сани кара много добре и ме побеждава…понякога, а аз не се давам лесно.
Вижте още: ЗИМНИ ГЕРОИ: Сани Жекова
Един от най-интересните хора в цяла България!
Обичаме те Вики!