Със своята широка усмивка и шарени чорапи, Ира – една от любимите ни авторки – се познава отдалече, дори когато лети високо в небето. И въпреки че не е професионален фотограф, снимките от нейните приключения, преливащи от цветове, представят света от нестандартни гледни точки. И с поредното си приключение, този път в Непал, не ни разочарова. Елате да катастрофирате в облаците и да бягате от лавини заедно с нея!
Това е един разказ за пътешествието с голямо П, което преобърна представите ми за вълнуваща почивка. Нямах идея, че захващането с парапланеризма ще ме доведе и до следващия „спорт“ – активните ваканции. Желанието ми да летя и през зимата ме накара да открия къде най-безопасно може да се случи подобно нещо и някак почти на шега си купих билет за Непал. Нямах план, нямах и компания, но нещата се подредиха от само себе си. Една моя приятелка, Гери Илиева, също беше замислила пътуване на изток и решихме, че ще е чудесно да споделим тази емоция. Бяхме доста облагодетелствани, защото друг летящ приятел – Косьо – беше от два месеца на мястото и ни помогна с настаняването и с много полезна информация. А идеите за чудесно прекарване се изясниха до летене и трек към базов лагер Анапурна.
Нямаше сериозна организация по самото пътуване, но за първи път се сблъсках с това, че не мога да взема повече от два панталона, пет тениски и малко бельо, които да напъхам в раницата на парапланера, тъй като само екипировката тежи около шестнадесет-седемнадесет килограма. Усещането в първия момент е като че ли тръгваш без нищо.
Непалска виза получихме, веднага щом кацнахме в Катманду. Най-добрият курс за непалската рупия е на летището, така че сменихме голяма част от доларите, които носихме още там. Летището в Катманду е едно от най-грозните и неприветливи места, на които съм попадала. Имахме около час преди полета от Катманду до Покхара. Пътувахме с едно съвсем малко самолетче, което побираше около петнадесет човека и имаше сериозно ограничение за багажа. По тази причина, тъй като моята екипировка тежеше доста, решиха да измерят и мен на кантара. И така, с раницата излязохме точните килограми, които да не претоварят машината. Когато пристигнахме на летището в Покхара, си извадихме необходимите разрешителни за летене с парапланер от летището и потеглихме с такси по прашните и шарени улици на града. Нямах търпение да дойде утрешния ден и да полетя.
Парапланеризмът в Покхара е изключително популярен, което прави въздушния трафик доста натоварен. Има дни, в които има повече от сто крила. Бях много развълнувана, но реших да я карам по-спокойно. Гледах да летя далеч от другите крила, но когато има да става щуротия, няма как да се спасиш. Напрежението ме караше непрекъснато да се оглеждам. При едно от поглежданията ми към термиката видях крило, което излиза от нея с рязка маневра, губейки височина и устремено в моята посока. Имах време само да погледна на другата страна, за да видя дали ще отнесем още някого. В следващия момент усетих удара, който ме накара да изскоча от сбруята. Погледнах нагоре и видях, че крилото ми е в перфектна форма и лети. Но, когато погледнах надолу изпитах истински ужас, защото върви от крилото на другия пилот се бяха закачили на моите обувки. Той не само висеше на мен, но и хвърли запасния си парашут, който, слава Богу, не успя да се отвори веднага, защото в този момент бяхме застинали във въздуха, движейки се нито надолу, нито напред. Започнах с всички сили да тръскам крака си и ми се струваше, че минават часове. В един момент вървите се изхлузиха от обувката ми и пилотът полетя надолу. Парашутът му се отвори. Гледах със затаен дъх и само си казвах „Дано този човек да остане жив“. С голямо облекчение видях как каца на една малка полянка и започва да събира парашута… ах, как ми олекна – “Жив е, Здрав е! Най-много да ям бой”. И като се замислих, си казах, “Ами, ако наистина някой ще ме бие, по-добре да се налетя, защото после е възможно и да не съм в състояние” и … полетях си добре, докато адреналинът ме държеше. Не след дълго стресът се превърна в умора и с истински страх заходих към най-централното място за кацане, очаквайки, че ще ме чакат. Никой не дойде към мен. Сгънах бавно крилото и си казах, “Може би все пак някой ще дойде”, но грешах. Исках да открия този човек, за да си поговорим за ситуацията, но уви – той просто изчезна.
През следващите двадесет дни летях всеки ден, с часове. Наслаждавах се на невероятните гледки, които Хималаите разкриват. Научих нови неща, прелитах все по-далеч и съвсем не подозирах какви емоции ми беше подготвила планината. Няколко дни след пристигането в Покхара се запознах с едни весели руски младежи. С Миша прекарвахме доста време заедно във вълнуващи мото трипчета, след летателните часове. Обикаляхме района и се наслаждавахме на истинския непалски дух, без наличието на други туристи. Всеки ден наблюдавахме величествените Хималаи в далечината и желанието ми да се озова в обятията им ставаше все по-голямо. Исках да достигна базов лагер Анапурна. Това е един от най-известните трекинг маршрути в близост до Покхара. Лагерът се намира на височина 4130 метра и са необходими няколко дни за да стигнеш до там. За пешеходно приключение в планината Гери и Косьо нямаха желание и аз пуснах мухата на Миша, на когото не му беше нужно много време, за да прегърне идеята. Няколко дни по-късно вече разполагахме с паспорти и разрешителни за планината, а групата ни се увеличи с още двама човека – Оля и Владимир. Взехме такси до входа на парка, защото искахме да тръгнем колкото може по-рано сутринта. Имахме само седем дни да се качим и да слезем. Не бяхме мислили много за аклиматизация, защото хич не ни дойде на ум.
Денят започна със свежо настроение, което не ни изостави през целия ден. Чудни гледки се появяваха след всеки завой и това ни мотивираше да се изкачваме все по-нагоре. По пътя има много къщи за гости, където да отседнеш и да хапнеш. Най-голямото село се казва Бамбу. Там, в магазина, може да се намери сравнително евтина студена бира. Цените на храната и алкохола се покачват с надморската височина.
На първи март минахме през последната хижа в зеления пояс – Деурали. Времето започваше да се разваля. Стана студено, заваля дъжд, който бързо премина в мокър сняг. Владимир беше най-зле подготвен откъм екипировка и остана да ни чака в Деурали. Миша, Олга и аз потеглихме към следващата точка – базов лагер Мачапучаре, където щяхме да нощуваме и да продължим към Анапурна. Снеговалежът се усилваше, но на никого не му минаваше през главата да се върнем. В ранния следобед се озовахме на 3700 метра, в първата хижа на базовия лагер, където в малката столова имаше повече от тридесет човека, един връз друг. Струваше ни се абсурдно да останем там. От някъде изскочи местен младеж и предложи да ни заведе на по-спокойно място. Навън вече се разяряваше снежна буря, но последвахме младежа с надеждата, че ще попаднем на по-уютно място. И точно така се случи. В района на базов лагер Мачапучаре има няколко хижи за отсядане, които са разположени на различно разстояние в центъра на долината, далеч от склоновете на върховете. В нашата хижа бяхме общо седем чужденци и четирима от местните. В столовата имаше газова печка, която се плащаше на час по долар на човек. В стаите леглата бяха с пухкави дебели юргани и струваха долар или два на нощ.
Снегът валеше все по-интензивно. Към седем часа се стъмни и всички бяхме по леглата с надеждата, че следващият ден ще ни предложи по-хубаво време. В шест часа сутринта все още усилено валеше. Малко по-късно спря, но пък целият базов лагер беше обгърнат от гъста мъгла. Единственото, което се чуваше, беше грохотът на падащите лавини. За малко повече от 24 часа беше натрупало над два метра сняг. Температурата не беше много ниска и тежкият мокър сняг падаше от стръмните, назъбени склонове. Целият ден бяхме в мъглата, но в късния следобед като че прогледнахме и видяхме извисяващите се около нас върхове, достигащи до небесата. Залезът обагри Мачапучаре и Анапурна Юг в чисто злато. Не можехме да се откъснем от тази гледка. За съжаление красотата на планината беше безсилна пред моето притеснение, защото до полетът ми към България оставаха само шест дни, а нямахме никаква връзка с приятелите ни от Покхара. Почувствах се истински безсилна. Местните вече говореха за хеликоптерна евакуация при подходящо време и дори започнаха да копаят в снега площадка за хеликоптер. Ние нямахме застраховки за подобно приключение, а цената да те свалят с хеликоптер от базов лагер Мачапучаре беше повече от три хиляди долара.
Прекарахме спокойна втора нощ в лагера. На сутринта на трети март се събудих преди изгрев слънце. Сварих си кафе и започнах да обмислям ситуацията. Не след дълго се разведели и денят изглеждаше чудесен. Сетих се, че в първата хижа има много голяма група и няма как да свалят всички с хеликоптер, следователно най-вероятно те ще имат план за слизане пеша. И така, с нетърпение изчаках Миша и Олга да се събудят и им казах за моя план да направим партина до първата хижа и да разберем кога голямата група ще слиза надолу. Всички, които бяха в хижата започнаха да ми се смеят и казаха, че това е невъзможно. Разстоянието не беше повече от километър и половина и в този момент, под подигравателните им погледи, взех важно и категорично решение – събрах си багажа и тръгнах. Миша и Олга ми нямаха особено доверие, но тръгнаха след мен. Правенето на партина се оказа изключително тежка задача, защото с всяка стъпка затъвах до кръста и общо взето след двадесет-тридесет минути блъскане в снега се изморих. Тогава двама от хижарите решиха да ми помогнат. Настигнаха ни и минаха пред мен. Започнаха да лазят на четири крака и да отъпкват хубаво снега, за да не потъваме толкова. Изключителен жест, който няма да забравя, макар че те го приемаха на шега – забавляваха се. Малко преди обяд достигнахме долната хижата и… О, какво облекчение и радост! Пред хижата вече бяха излезли всички, готови за слизане към Деурали. Имахме няколко минути да си поемем въздух и се внедрихме в групата. Заехме позиция малко след средата на индийската нишка и лека полека поехме към долината. Партината към Деурали беше много тясна. Криволичехме по стръмен склон. Много бързо влязохме в мъглата, без да виждаме пропастта надолу или пък върха на планината. Вървяхме бързо с притаен дъх, докато не чухме страшния грохот от падащ сняг. Тези, които бяха в предната част на индийската нишка започнаха да бягат напред, а ние назад. Сърцето ми щеше да изскочи от страх – стрелкаше се от петите до главата, че и над нея и цялата треперех от адреналина. Почти бях сигурна, че планината ще ни вземе завинаги, но лавината не стигна до нас. Спря се точно над главите ни. С още по-бързи крачки и в пълна тишина продължихме надолу. Накрая на снежния пояс минахме през лавинно поле – тонове сняг, огромни буци, които бяха се търколили и от двата склона. Изглеждаше умопомрачаващо и беше много трудно да се върви през тях, но всички бяхме силно устремени, привлечени от зеленината в дъното на мъгливия тунел. Малко по-късно пиехме топъл чай в Деурали и не можехме да повярваме какво ни се беше случило.
Три дни по-късно емоцията от планинското приключение беше заменена от най-веселия и пъстър празник – Холи. Ден, в който се почитат цветовете на идващата пролет и се празнува в Индия и Непал. Прилича на национален празник, защото няма как да останеш извън него. Всички се „въоръжихме“ с цветни прахообразни боички и започна най-голямата цапаница, която продължи цял ден. Нямаше човек на улицата, който остана небоядисан. Смях, веселие, музика и танци, обгърнати в цветовете на дъгата. Цяла Покхара беше оцветена.
И така почти неусетно времето, прекарано в Непал изтече между пръстите ми. Опитвах се да си направя някаква равносметка, но изобилието от емоции и до сега взима. Едно знам със сигурност – част от сърцето ми остана там. Училището “Живот” свърши невероятна работа – станах по-силна, открих нови неща за себе си, малко помъдрях и започнах да мечтая за нови и още по-вълнуващи приключения.
Материалът е част от юбилейния летен брой на списание 360°. Поръчайте го директно от създателите му, подкпрепете издаването на независими български списания, а ние от своя страна ще ви го изпратим с безплатна доставка.
