Роден на 19 август 1949 г. в с. Черни Осъм, Троянско, израснал в подножието на Балкана – северните склонове на най-личните върхове на Централна Стара планина – Ботев, Купените, Амбарица и Марагидик, той свързва завинаги живота си с планината.
Началното си образование завършва в родното си село, а средно – Механотехникум в град Ловеч. С диплом за висше образование се сдобива от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методи” с първа специалност българска филология и история като втора специалност. Не знам дали това, че още от дете чува в леглото си училищния звънец /родната му къща е точно от другата страна на улицата/, но той ще му остане докрай верен и често ще го нарича „Моето училище”. В него той ще учи и ще преподава. После стане негов директор и накрая с големия си ентусиазъм, воля и упоритост ще го преустрои в първото и единствено училище за подготовка на планинарски кадри в България.
С алпинизъм започва да се занимава още от 1970 г. като ученик в Ловеч, където завършва курс за начинаещ алпинист. По време на следването си във В. Търново Минко така се пристрастява към алпинизма, че заедно с приятеля си Иван Мутафов, също алпинист, напускат университетското общежитие и се пренасят да живеят в изоставения алпийски заслон в края на града – местността „Устето”. Хем ще спят без пари, хем ще го стопанисват, хем ще могат много често да се катерят по многобройните алпийски маршрути.
След завършване на образованието си Минко започва работа в родното си село и там много бързо и благодарение на големия му ентусиазъм в Черни Осъм е сформирана алпийска група към алпийския клуб в Троян. Желаещите да се катерят са много, а около Черни Осъм скали колкото щеш и групата скоро става първия селски алпийски клуб.
Минко има множество изкачвания по всички наши планини и обекти с ниска надморска височина. Особено силни обаче са изявите му в Кавказ, Памир и Каракорум. В Кавказ има три изкачвания на вр. Казбек /5047 м/, два пъти е бил на европейския първенец Елбрус /5642 м/. Много по-силни обаче са изкачванията му в Памир. По два пъти е изкачвал седемхилядниците Исмаил Самани /Комунизъм/ и Авицена /Ленин/ и три пъти Корженевска. С изкачването и на вр. Хан-Тенгри в Тян-Шан той става един от 15-те българи, които завоюват много престижното звание „Снежен барс”.
Вижте още: 15 българи със званието „Снежен барс“
Истинските си възможности на алпинист и организатор обаче той проявява по върховете на Каракорум, където е бил четири пъти – един на разузнаване и три пъти като ръководител на експедиции. През 1990 г. до вр. Броуд пик, където той заедно с Емануил Деянов и Тодор Тодоров изкачват предвършието на Броуд пик – Роки Съмит /8035 м/. Две години по-късно успешно завършва и втората му експедиция до Гашербрум II, по съвпадение и пак точно /8035 м/, където двама от участниците достигат върха. Самият той поради заболяване се връща от 7600 м.
През 1993 г. Минко повежда трета Черноосъмска експедиция, този път до Нанга Парбат /8125 м/. И този път тя завършва с успех, като само един алпинист достига върха. Паметно, за българския алпинизъм, ще остане тогава дръзкото му решение да закупи бракувания камион на закритото ТКЗС, да го отремонтира и с него да предприеме тъй дългото пътуване на 5-членния състав, чак до подножието на вр. Нанга Парбат – Пакистан. Да поведе експедиция и то до страшилището Нанга Парбат само с наличните 5000 долара…
Вижте още: Първото изкачване на Нанга Парбат
От 1979 г. Минко е майстор на спорта, а от 1982 г. заслужил майстор на спорта по алпинизъм. За постигнатите си спортни успехи е удостояван с всички възможни отличия на БТС, в това число „Заслужил деятел на БТС”, медал „Алеко” и медал „Спортна слава”.
Освен много добър алпинист Минко Занковски е и прекрасен журналист и разказвач. Неговите разкази, есета, пътеписи, както и водените дневници са отпечатвани редовно на страниците на списание „Турист” и вестник „Ехо”, често са печелили конкурси.
Приживе не му достигна време да събере всичко в една книга, за да остане свършеното от него и приятелите му за идните поколения. Все бързаше – за поредната експедиция, за планинарското училище което, той създаде и ръководи като директор, за семейството, което много обичаше и направи вкупом алпинисти – съпруга и две дъщери. За Планинската спасителна служба, на която бе един от най-дейните членове.
Пребори се с много трудности по високите и обледенени върхове, но не успя в битката за болестта на века. Отиде си от този свят само на 57 г. /22 юни 2006 г./, без да довърши много от мечтите си. Той мечтаеше за още много върхове, по-далечни и по-високи от тези, до които се бе докоснал и изкачил. Мечтаеше, защото както много пъти е казвал – „Да, аз съм болен и тази моя „сладка” болест се казва алпинизъм”.
Мечтаеше по неговия път да тръгнат и учениците му. И те тръгнаха и все още вървят и ще вървят, защото училища винаги ще има и едно от тях ще бъде неговото училище –Средно спортно училище „Черни Осъм” и то ще живее в делата на неговите следовници.
„Искам да ви разкажа” – бе заложено като заглавие на негова книга. В това той не успя. Макар и накратко, аз се опитах да направя това, което той трябваше и можеше много по-добре да направи от мен. Впрочем, тук не съм съвсем точен, защото преди години заедно с една от дъщерите му – Мая, заедно се опитахме не само да направим, но и направихме. Събрахме почти всичко, което той бе разказал приживе. Получи се една прилична книжка от малко над 200 страници – РАЗКАЗИ, ЕСЕТА, ПЪТЕПИСИ, но тя така и не се появи на книжния пазар, макар че бе минала по най-дългия си път, дори и предпечатната подготовка…
По години Минко не можа да дочака времето, което би му дало право да заслужи титлата „ветеран на българския алпинизъм”, но по броя на осъществените изкачвания, написаните материали в туристическия и ежедневния печат и най-вече с разкриването на „неговото” училище, той далеч надхвърли правото си да бъде „зачислен” към ветераните. И аз в случая с пълно право ви разказах за този неуморен и вечно търсещ алпинист, преподавател, журналист Минко Занковски.
доц. Сандю Бешев
