Малко история
Родното ми село Баховица е само на 4-5 км от гр. Ловеч. Навярно това е дало възможност на първата ми учителка от 1-во, до 4-то отделение да преподава в моето село. Казваше се Пенка Лалова. /Години по-късно щях да се запозная с нейния син – проф. Иван Лалов, бивш ректор на СУ „Климент Охридски”, както и бивш председател на ЦС на БТС/.
Когато вече бях в четвърто отделение, не знам по какви съображения, бях предупреден след последния час да остана в класната стая. Оказахме се на тази среща 20 момчета и момичета. Пред нас стояха толкова листчета, обърнати с написаното на тях надолу. Казаха ни да си вземем по едно листче. На гърба, или по-точно на лицевата част, която бе отдолу, прочетох „Светлана Гречановская СССР гр. Киев 62, ул. Черняховская – 4, кв. 10”. Последва и обяснението.
Поканените на тази среща, са избрани да се запознат със съветски деца, с които чрез помощта на учителките да започнем да си разменяме писма и по този начин да се опознаем. Всички приехме това с нескрита радост. Не помня колко време продължи размяната на писма с моята Светлана. Наистина беше ми интересно, защото научавах доста неща за Великата съветска страна. Светлана също научаваше много и за България.
Вижте: Четири български истории за връх Арарат
Когато вече станах ученик в ловешката гимназия, не помня да съм изпращал и съответно получавал писма. Животът ме погълна и дълго време не се сещах за моята Светлана. На 19 години станах алпинист. Работих година и като инструктор в ЦАЛ. После студент и … През 1960 г. бях определен да замина на ледено обучение в Кавказ. И историята започна отново. Написах на посочения по-горе адрес писмо и то вече сам, без помощта на учителка.
Разказах накратко за изминалото време, откакто сме прекратили размяната на писма. Похвалих, се че съм станал алпинист и то вече съм „майстор на спорта”. Отговор не получих през 1960 г., когато бях толкова близко до моята Светлана. Последователно бях в СССР и по-точно преминавах през Киев през 1961 и 1964 г., но не повторих опита да се свържа с моето „Мило непознато другарче”.
Развръзката
През 1965 г. бях отново на Кавказ, вече като треньор на младежкия национален отбор на България. По програма групата ни от 10 души трябваше от 1 до 16 юли да бъде в района на Безенгийската стена. Район, който до болка ми бе ясен. От 16 до 25 юли, за да бъде удовлетворено желанието на всички да се изкачим и на вр. Елбрус, се преместихме в лагер „Елбрус”, в който вече на два пъти съм бил и всичко ми бе познато.
Още на следващия ден началникът на лагера Володя Субартович, прочитайки името ми на първо място в списъка, бе изпратил човек, който да ме заведе незабавно в кабинета му. Влязох видимо притеснен. Какво ли пък съм сгрешил само за един ден? Володя се държеше началнически и видимо, искайки да ме успокои, ме попита по другарски – „Саша, откога и откъде познаваш наше момиче на име Светлана Греченовская?“ – Да си призная, изпървом не се досетих или очаквах… Спаси ме почукване на вратата. Без да дочака отговора „влез”, на вратата застана ТЯ – Светлана, но вече не Греченовская, а Субартович. Прегръдки, целувки първом двамата, а впоследствие и тримата.
Вижте: 15 българи със званието „Снежен барс“
Историята била много проста. Заради мен Светлана също решила да стане алпинистка. И станала. По върховете се запознала с Володя и станала не само „майстор на спорта”, но и негова съпруга…
Останалите 10 дни преминаха бързо. Вкупом цялата ни група от 10 души се изкачи на връх Елбрус – Западен 5642 м. Към групата вече се бе присъединил и Андрей Тодоров, един от ветераните на родния алпинизъм, дал много за нашия алпинизъм в началните му години. Той впрочем бе официалният ръководител на групата, а аз треньор. Важни дела го бяха забавили в България и поради това дойде със закъснение.
Ами, тогава и там Христо Проданов направи и първия си връх над 5-те хиляди метра. Там започна неговият възход към високите върхове, за да завърши там, откъдето нагоре е само небето – на 8848 м, на Еверест…
Вижте: Идаки Динев – примерът
Впрочем така завърши и първата и последна среща на инициативата на Партията за сближаване на съветски и български деца. Поканих на гости в България Светлана и Володя, но нещо не се получи с „Приглашенията”. Разменихме си по 2-3 новогодишни поздравления и толкоз.
Сега, когато съм над белия лист, за да напиша за тази история, от главата ми не излиза мисълта – Къде сте, наистина, мили приятели? Как се справяте с Войната? Сега, още тази вечер решавам да напиша писмо на споменатия по-горе адрес. Дано получа успокоителен отговор. Знам ли? Та Светлана би била вече в семейството на 90-годишните…
За спомените си ви разказа доц. Сандю Бешев
