Има хора, за които високата планина не е дестинация, а мяра за живот. Венцислав Златарев е от тях. От септември 1993 година той е не просто хижар на „Иван Вазов“, а неин пазител – човек, избрал тишината, суровостта и отговорността на високото като съзнателна съдба.
Венци вярва, че хижата е споделен дом – място с дух, ред и уважение към планината и хората. Грижата му за хижа „Иван Вазов“ и за подстъпите към нея е тиха, постоянна и лична, въпреки че хижата остава труднодостъпна дори през лятото. Всички подобрения тук са резултат от дългогодишна отдаденост, вкус и отговорно отношение към природата, което постепенно води и към енергийна независимост.
В тазгодишната кампания „Хижа на годината“ стопанисваната от него хижа „Иван Вазов“ спечели в категория „Най-добра хижа, обслужвана без МПС“. За да разберем какво стои зад всичко това, потърсихме Венци и му зададохме няколко въпроса. Срещата с него се превърна в един разказ за пътя към себе си и за онази рядка свобода, която идва, когато човек намери своето място далеч от шума – и остане там достатъчно дълго, за да го нарече дом.
Откъде идва любовта към планината?
Животът във високата планина за мен е съдба, призвание и сбъдната мечта.
Любимата ми баба и моя орисница, хвърлила пъпа ми в огромната си библиотека и от невръстно дете ме помъкнала из дебрите, висините и хижите на Рила, Пирин, Родопите и Балкана.
Закърмен с любов към култура и природа, израснах с книги в ръце и с жадно за пътешествия сърце. В главни герои на юношеските ми години се превърнаха Сидхарта на Хесе, Миларепа – тибетски поет, мистик и отшелник, Дон Хуан на Кастанеда…
Как се стигна до хижа „Иван Вазов“ и защо точно тя, измежду 400-500 планински хижи и заслони по това време?
Започнах да мечтая за пътешествия из Изтока, най-вече Индия и Тибет. И когато комунизмът рухна – всичко това се превърна от блян в реална възможност. Моят духовен наставник Ваклуш Толев ми каза:
„Сега не е време за пътуване на Изток за теб. Намери си твоята Индия и твоя Тибет. Отиди в някое родопско село, отдалечена и изолирана махала, влез в пещера или висока хижа в планината и прекарай няколко години в отречение и аскеза. След това – ходи където искаш!“
Побрах в една платнена раница всичко, от което имах нужда – наръч дрехи, настолните си книги – „Сидхарта“, „Биографията на Миларепа“, „Пътуване към Икстлан“, „Бхагават Гита’, „Дао Дъ Дзин“, „Йога сутра“, „Новият Завет“ и сборник с дзен коани, малко касетофонче и касетки с любима музика.
И така никак не случайно попаднах сред върховете на Рила, за да изкарам там първата си зима. Толкова много ми хареса отдалечеността, тишината, самотата и магията на природата, че останах и през сезона следващото лято, като момче за всичко, за да заслужа възможността пак да съм сам и следващата зима… и така почти едно десетилетие.
Привързах се към мястото и хижата като към свой дом и им посветих много години в доброволен труд през лятото и четене на книги, и съзерцание през дългите зими. Единствената материална отплата за целия този период ми бе подслонът и храната, която през зимите бе оскъдна.
В религиозните традиции на не една култура и цивилизация са залегнали идеите за предана отдаденост, себеотричане, несъмненост или иначе казано – вяра. Упованието в непреходните неща дарява сила, с която може да се превъзмогне всичко, а с течение на времето се придобиват и уменията за справяне с всевъзможни необходимости.
Всички тези години бяха преизпълнени със случки и събития, готови да изпълнят цяла книга, за моят път в „мъжката свещена лудост”.
Животът във високата планина може би не е за всеки?
Много хора обичат планините, но много малко от тях биха живели сред дивната им пустош. Дори професионално ангажираните с планинарството – алпинисти, скиори, водачи, природозащитници са само нейни гости. Затова и голямата част от високопланинските ни хижи без достъп стоят безстопанствени и затворени през зимните месеци.
Хижарлъкът във високата и недостъпна планина не е и не може да бъде професия.
Такава може да бъде в добре уредените и достъпните с път или лифт станции, където ежедневието е подредено и са създадени поносими условия за живот.
Какви качества трябва да притежава човек, за да се грижи за високопланинска хижа?
Не просто мисля, а съм убеден, че само материален стимул няма и не ще задържи който и да е човек във високата и недостъпна планина.
И за това има не малко примери.
Прекарах с баба Фидана, легендарната хижарка на хижа „Ловна“, последните дни от живота ѝ. Непоколебимата ѝ вяра я е държала 40 години сама в гората. Хижа „Мусала“ намери своите добросъвестни стопани, когато едно вярващо семейство пое грижата за нея.
Високата планина символизира и въплъщава в себе си чистота, сила, красота и съвършенство. Ако някой се стреми да живее не сред суета и мимолетност – високопланинските хижи, макар и доста сурови, предлагат несравним опит сред стихиите и възможност за досег с нетленността. И ако някой иска да посвети живота си или години от него на дивата природа, трябва да се въоръжи с вяра и търпение…
Какво остава скрито за хората, когато посещават хижа високо в планината?
Целогодишната експлоатация, поддръжката и реновирането на една труднодостъпна високопланинска хижа изисква огромни грижи, свързани с много тежък физически труд и колосални финанси. Такъв „обект“ никога няма да успее да достигне и догони удобствата, комфорта на градския живот и претенциите на голяма част от хората, идващи оттам. И въпреки това не спираме да се стремим към повече – отношение, топлина и уют за нашите гости и приятели.
Хижарите работят през активния летен сезон по над 100 дни в стрес, безсъние и без почивен ден. И когато са сприхави и нервни е добре да се знае, че всъщност са смазани от бачкане и треперят от умора. Затова – уважение към труда на хижарите и респект към Природата!
Вижте още: Историята на хижа „Иван Вазов“
Кое е нещото, което дава истински смисъл на посветеното време, грижа и внимание?
Освен стопанин на високопланинска странноприемница съм и страстен пътешественик. Имам над хиляда и една нощи из гори, джунгли, планини и безброй километри из прашните пътища на Изтока. Спал съм като пилигрим в храмове и манастири, по гари и автоспирки. Пъхал съм се по дупки за един долар, но съм бил в къщи за гости и скъпи, луксозни хотели. Пътувал съм сам, пътувал съм с гадже и съм пътувал с жена си и невръстното ни бебе, което са абсолютно различни опитности, обогатили ме и като човек, и като хижар.
И е имало много места, в които съм се чувствал топло и любовно посрещнат, без значение на комфорта и условията.
Много често очите са ми се насълзявали не само от благодарност, но и от незнанието дали някога ще се върна при тези хора и по тези места. И единственият смисъл да продължаваме и упорстваме в желанието си да превърнем суровия си високопланински дом в гостоприемен оазис, е, че все още имаме възможността да се огледаме в очи и сърца, връщащи ни разбиране и благодарност.
Какви емоции донесе във вашия екип победата в „Хижа на годината“ 2025?
Тазгодишният приз за „Хижа на годината“, в категорията за хижи без достъп с МПС, бе абсолютно неочакван за мен. Предизвика много смесени емоции.
Разбира се, дълбоко ме трогна.
Не бях споделил с никого, освен с хората от екипа, че сме номинирани. Не съм молил който и да е да гласува за нас и да ни подкрепя. Понеже не сме част от БТС, и само номинално сме хижа, бях сметнал, че няма да ни обърнат внимание. Въпреки че през този сезон – подслонихме и нагостихме няколко хиляди гости и приятели, както и успяхме да качим тонове материали и да отметнем много, ама много работа по рехабилитацията и реновирането на сградния фонд, все още сме много далеч от мечтите ни за желаните подобрения и условия.
За целия екип и много близки приятели обаче – победата беше искрена радост!
Мишо, Олег и Велко, които взеха приза, бяха грейнали от щастие и това беше истинско признание за безрезервната им подкрепа не само през тази година. Те знаят колко труд, емоции, енергия и средства се изляха през сезона за зареждания, обгрижване на гостите и ремонтните дейности. А и през всичките тези години дариха абсолютно безкористно и с жертвоготовна ангажираност – време, сили и лични финанси.
Тази награда е за Вас, пичове, и за всички близки приятели и фенове на хижата, без които много от нещата нямаше да се случат.
Пожелаваме на Венци да запази своя ясен поглед, търпение и силата да отстоява този рядък начин на живот, в който планината е не сцена, а истински дом.
Вижте още: Историята на хижа „Иван Вазов“
