#untaggable: Росица Митова и Александър Михайлов

 
0

Роси и Сашо са млади, красиви, активни и влюбени… и звучат като едно от най-големите клишета, които можеше да измислим за начало на интервюто си с тях. Е, какво да се прави, понякога клишетата говорят най-големите истини. А истината е, че отвъд думите и определенията, в Росица Митова и Александър Михайлов няма нищо клиширано.

В официалния си живот тя оставя финансовата си кариера в Лондон, за да се отдаде на малките български ферми като съосновател и CEO на farmhopping, а той създава betahaus – първото coworking пространство в България, което наскоро попадна и в списъка на Forbes като едно от десетте най-добри места за споделена работа в света. Но отвъд всички тези официалности двамата са там, където има прогноза – било то по необезопасените склонове на Аржентина за най-голямата снежна буря на десетилетието, или на плажа на Градина за кайт прогноза.

#untaggable: Роси и Сашо

Като какви ви разпознават другите хора?

Сашо: Като тийнейджър имах полупрофесионална кариера като скейтбордист, и за някои хора все още съм Сашо скейтъра. В професионален план, ако не се знае за кой Сашо става дума, добавката Михайлов от betahaus изчиства съмненията. Дотолкова съм свикнал вече, че като ме питат кой съм, първото нещо, което казвам е Сашо от betahaus.

Роси: Аз за кайтистите съм Роси, която винаги кара на overpower. Голям смях винаги пада на Лимнос, като запука вятъра и всички, дори мъжете, влизат със седмици, а аз си опъвам десятката. Всъщност аз просто нямам по-малък кайт в момента, а за нищо на света не ми се изпуска каране. Общо взето повечето ми приятели ме знаят като скиорка и сърфистка, а не като управител на екип от над 10 човека и представител на топ 100 жени предприемачи в Европа.

А как започнахте с карането?

Сашо: В училище от малък играех много баскет и футбол. И за двете са се опитвали да ме вкарат в разни школи и отбори. Първият път, обаче, когато братовчед ми Стефан ми даде един скейт в ръце и почна да ми показва разни неща през далечната 1995 г., звучеше нещо като “можеш да станеш много добър и всичко зависи от теб”. Зарязах по-сериозните клубни намерения и прекарвах цялото си свободно времеq обикаляйки града в търсене на нови предизвикателства. Ставах все по-добър, а чувството да превъзмогваш страховете си да правиш неща, които само си гледал по филмите, е несравнимо. Две години по-късно разбрах, че естественият заместител на скейта през зимата е сноубордът. Още на втория сезон кривнах в гората и почти не минаваше уикенд, без да си намираме нови маршрути в гората от Алеко до Симеоново. Отново свободата – да избереш сам или с приятели накъде да тръгнеш и откъде да минеш, е било най-прекрасното усещане. Сега, като си дам сметка, съм бил на 15-17 години и сигурно съм късал нервите на горката ми майка, предвид, че нямаше ни gsm-и, ни интернет.

Роси: Аз, като се замисля, сериозно прокарах фрийрайд по най-абсурдния начин. Бях в Лондон, на около 17 години. Доста трудно ми беше тази година, не говорех английски добре, учих предмети, които в България не бях и чувала, бях далеч от вкъщи и приятелите ми и за капак се бях разделила току-що с първата ми голяма любов. Не знам как ми щукна, че ми се карат ски и изнамерих един сайт на шотландската асоциация по свободни ски. Писах им имейл, за да попитам какво е положението със ските в Шотландия, какви са терените и т.н. Получих един леко насмешлив отговор да си карам по сухите писти в Лондон. Направо побеснях. Разменихме няколко имейла и цялата кореспонденция свърши с покана да се присъединия към тренировъчния им лагер във френските Алпи.

От свобода и бунтарство към сериозни и отговорни професии – как се случи прехода?

Сашо: Без да се усетя. Всъщност никога не съм бил служител по специалността, която завърших (Политически науки). Още в университета в Берлин ме поканиха да участвам и впоследствие да ръководя доброволчески проекти. Огромно удоволствие ми доставяше свободата да измислиш как да станат нещата и да ги видиш как се случват. Определено това беше моментът, в който си казах, че в бъдеще искам нещата да зависят от мен преди всичко. След като завърших, бях поканен за една доста добра начална позиция в световна консултантска фирма с една доста добра заплата. Интервюто протече почти 2 часа, в които бях всячески убеждаван да приема предложението. Към края му се огледах и си представих да прекарам следващите си няколко години в този офис (макар и хубав), да идвам всяка сутрин в 8:30 и да си тръгвам в 17 ч. След това просто се разбрахме да не съм на трудов договор, а на freelance.

Роси: Аз също не бях планирала да ставам предприемач. Завършила съм инвестиции и финансов риск мениджмънт в едно от най-престижните бизнес училища в Лондон, и бях се засилила в надбягването за престижна позиция като инвестиционен банкер в Лондон. Като поглеждам сега назад, е повече от ясно, че това едва ли беше най-добрият избор за мен. Винаги съм била много самостоятелна и бунтарски настроена. Бях убедена, например, че училището съсипва креативността и затова взех 9-ти и 10-ти клас за една година като частна ученичка и прекарах една година, като се катерех и пътувах из България. Farmhopping стартирахме в последната година в университета. Мой приятел (и сега съдружник) се беше впечатлил от една малка ферма в Пирин. Помоли ме да помогна с изготвянето на бизнес план и идеи как да се генерират приходи. Така се роди и идеята за платформа, която свързва малките ферми с крайните потребители. Бунтарският дух пък беше от голяма помощ, за да създадем тотално различна хранителна верига.

В работата как ви възприемат? Срещате ли различно отношение от по-сериозните “бизнесмени”, например?

Сашо: Различно отношение винаги ще има между генерациите. По-старата школа предприемачи имат съвсем различна ценностна система и много често дори външният вид е определящ за това какъв си. Аз например никога не нося костюми, лъскави обувки и много рядко слагам риза. Дори за сериозни бизнес срещи и преговори гледам да съм облечен така, че да ми е комфортно, защото смятам, че ако човек се чувства комфортно, то това несъмнено се отразява на поведението и излъчването му, и е по-вероятно да постигне целта си. В крайна сметка, ако усетя, че съм съден по това как изглеждам, значи няма така наречения “culture fit” и едва ли ще се получи нещо в дългосрочен план. Когато търсихме инвестиция за създаването на betahaus, съм се срещал с всякакви хора – от скромно изглеждащи, но супер мозъци, до тежки бизнесмени, захапали пури в уста. Съвсем съзнателно отказах на няколко от последния тип.

Роси: Случвало се е да трябва да водя важни разговори, докато съм на лифта или на плажа. Веднъж си спомням една сериозна прогноза на Лимнос. Аз имах среща по скайп и търчах по целия плаж да намеря завет и тихо място за разговор. Накрая се скрих под кайта си и прекарах там 30 минути в обсъждане на финалните условия по важна сделка. През цялото време кайтът и вятърът се чуваха в слушалката. Разбира се, налагало се е да променяме срещи, защото излиза прогноза, но също се е случвало и да си тръгнем по време на прогноза, за да успеем за изникнала в последния момент важна среща.

Всяко нещо, което правим, е просто поредното предизикателство – дали това ще е нов бизнес проект или някоя красива линия в планината.

Значи не ви е особено важен начинът, по който ви възприемат околните?

Не. Човек трябва сам да е доволен от това, което е и от това, което постига без значение какво смятат околните. Както в екстремните спортове, така и в живота, състезанието е със самия себе си. Постоянно ни се случва да се сблъскваме с възприятията на околните, особено от различните среди, в които се движим и често оставаме с усещането, че сме крайно криворазбрани. За хората извън предприемаческите среди изглеждаме като медийни звезди, успешни и осъществили се. В предприемаческата общност пък неведнъж сме чували, че сме несериозни, авантюристи и така няма да ни се получат нещата. Никое мнение обаче няма да ни спре от начина на живот, който сме избрали.

Къде намирате баланса между крайностите в заниманията си?

Роси: Трудно е. И двамата сме преживявали сериозни burnouts и това ни научи, че е важно да водим балансиран живот и да приоритизираме правилно. Работата никога не свършва, а в обозримо бъдеще всяка година ще има зима.

Сашо: Крайностите са нещото, от което се страхувам най-много. Всяка крайност е фанатизъм, която със сигурност води до неприятности. Както когато човек се забрави и спре да уважа планината, мислейки си, че я разбира и е по-силен от нея, така и когато си мислиш, че да успееш в работата си означава да прекарваш по 16 часа в офиса. Поради второто прекарах т.нар. burnout под формата на неврологичен удар с диагноза “мозъчна дисфункция” и спомените ми от това преживяване никога няма да изчезнат. Просто ми стана ясно, че човекът не е машина и балансът е изключително важен.

Предприемачеството е може би най-динамичната професия, за която се сещам. В един миг си на върха на вълната, а в следващия може да те блъска по главата и да се бориш за глътка въздух.

Три думи, които много добре ви описват?

Авантюристи, отговорни и въобще #ХораКоитоОбичатЖивота.

Авантюристи и отговорни – двете неща не се ли взаимоизключват?

Не мислим, че се взаимноизключват. Напротив, за да имаш шанс като предприемач, трябва да си risk taker, трябва да си гъвкав, да имаш собствено мение за нещата, да не се отказаваш и да си смел. Това са все качества, които се възпитават от спортовете, които практикуваме и нещата, които правим. Също така е изключително важно човек да има одушник и извор на вдъхновение. За нас това отново са спортовете. Например, когато заминахме за Аржентина да караме ски един месец, получихме много скептични погледи и се сблъскахме с много неодобрение. Но в месеците, след като се върнахме, бяхме толкова заредени и отпочинали, че farmhopping увеличи продажбите си с 100% за шест месеца, а betahaus удвои площа си и достигна 100% запълняемост.

Открий всички истории на untaggable.bg

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.