Една Коледа остава завинаги в съзнанието на Юлиане Кьопке. За разлика от повечето паметни Коледи, свързвани с подаръци и семеен уют, тази празнична вечер е много различна.
На 25 декември 1971 г. дъщерята на двама германски учени, Юлиане, се озовава в джунглата, след като самолетът, с който лети, пада от 3000 м височина. Ще се окаже единствената оцеляла, но след 11 дни на ужасни изпитания.
„Дете на джунглата“, отгледано от учени
Юлиане Кьопке е родена в Перу през 1954 г. Баща ѝ, Ханс-Вилхелм Кьопке, е уважаван зоолог, а майка ѝ, Мария Кьопке — орнитоложка с изключителен интерес към тропическите птици. Двамата създават биологичната станция „Пангуана“ — изследователска база, разположена в сърцето на дъждовната гора, където могат да се посветят изцяло на изучаването ѝ. Юлиане прекарва ранното си детство там и самата тя се нарича „дете на джунглата“.
До определен момент Юлиане се обучава у дома, в „Пангуана“, но по-късно заминава за Лима, за да завърши средното си образование в столицата. През декември 1971 г. тя и майка ѝ решават да се върнат обратно в джунглата, за да празнуват Коледа с баща ѝ.
Нейната майка настоявала да тръгнат по-рано, но Юлиане много искала да присъства на бала и дипломирането си в 12-и клас. Единствената възможност била да летят на Бъдни вечер с полет 508 на авиокомпания LANSA — турбовитлов самолет с капацитет 99 души. Бащата на Юлиане бил категорично против. Знаел, че моделът Lockheed L-188 Electra има печална слава. От 170 построени самолета от този тип, 58 вече били претърпели катастрофи или сериозни технически повреди по време на полет. Той ги умолявал да изберат друг маршрут. Но с настъпващите празници и ограничените алтернативи, майка и дъщеря все пак резервирали билети.
Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Ева Вишниерска – да се озовеш в грешното време на грешното място
Полетът започнал спокойно.
Двете седнали на втория ред отзад — Юлиане до прозореца, а Мария — на средната седалка. Хапнали си приготвените сандвичи и наблюдавали безкрайната зеленина на джунглата под тях.
Петнайсет минути преди кацането небето внезапно притъмнява.
„Денят се превърна в нощ, а светкавици прорязаха въздуха от всички посоки. Самолетът започна да се клати яростно, хората започнаха да викат“, пише Юлиане в мемоарите си „Когато паднах от небето“ .
Чанти, подаръци и дрехи падат от горните багажни отделения. Подноси с храна летят във въздуха, напитки се разливат по главите на пътниците. Всички крещят и плачат.
Юлиане си спомня как видяла ослепителна бяла светкавица над крилото на самолета. После машината внезапно се наклонила в остър пикиращ полет.
„Сега всичко свърши“, изрекла Мария с неестествено спокойствие. След това всичко замлъкнало — виковете, двигателите, светът.
„Следващото нещо, което осъзнах, бе, че вече не се намирам в самолета“, разказва Юлиане пред „Ню Йорк Таймс“ – „Не аз напуснах машината — тя напусна мен.“
Най-вероятно единствена от реда си със закопчан колан, тя била изстреляна във въздуха, все още прикрепена към седалката, и се понесла надолу — сама, в нищото.
Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Арон Ралстън – 127 часа между живота и смъртта?!
Знанието спасява живот
Събужда се лежаща по гръб в джунглата, с гъстия покрив на гората вече над нея. Объркана, със замъглено съзнание, тя установява, че има сътресение, счупена ключица и дълбоки порезни рани по рамото и крака.
„Преживях деня и нощта, свита като ембрион“, пише по-късно тя.
Юлиане била само с мократа, скъсана рокля и един сандал. Останала без очилата си за късогледство, ѝ било трудно да се ориентира. Първият ѝ импулс бил да търси майка си, но наблизо нямало никого.
Юлиане не била напълно безпомощна. Мария и Ханс я били научили да различава звуците на джунглата — жабешки крякане, птичи песни.
Разпознах познатите шумове от Пангуана и осъзнах, че съм в същата част на джунглата. Знаех много за живота в гората — че всъщност не е толкова опасна,
– разказва тя в интервю за Би Би Си през 2012 г.
Това било знак, че не е чак толкова далеч от дома. Но една грешка в посоката можела да я отведе по-дълбоко в най-гъстата гора на планетата. Знаела, че основна опасност там са змиите и следвайки съветите на баща си, хвърляла напред сандала си, за да избегне среща с тях. Това ѝ коствало доста усилия и забавяне, но изпълнило целта.
Дни на изпитание и ужас
Бил дъждовният сезон и джунглата била подгизнала. Всичко било твърде мокро за огън, дърветата не давали плодове. Знаела, че много от растенията са отровни, така че не докосвала нищо, което не познава.
На четвъртия ден доловила странно грачене — зовът на царските лешояди. Знаела, че тези птици се събират само при мърша и сърцето ѝ се свило. Озовала се на ужасяваща гледка: трима пътници, все още закопчани за седалките си, били врязани в земята от силата на удара. Една от тях била жена. Юлиане се приближила и погледнала краката ѝ. „Ноктите ѝ бяха лакирани. Поех си дълбоко въздух — майка ми никога не си лакираше ноктите.“ – спомня си Юлияне. По-късно станало ясно, че Мария била жива след падането, но не оцеляла.
Около самолетните останки Юлиане открива няколко бонбона, които са единствената ѝ храна в този тежък момент. След като се лута да търси майка си и други оцелели наоколо, момичето се натъква на не голяма рекичка. Започва да следва коритото ѝ — точно както баща ѝ я бил учил, защото в края на реката винаги имало цивилизация.
Чувала и спасителни самолети в небето, но плътната растителност не позволявала да бъде забелязана. Обезводнена, гладна, изгоряла от слънцето и ухапана от насекоми, тя стигнала до ръба на отчаянието.
„Леден дъжд се излива върху мен, напоява тънката ми рокля. Вятърът ме пронизва до кости. През тези безутешни нощи, свита под храст или дърво, се чувствам напълно изоставена.“ – изповядва в мемоарите си Юлиане.
Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Мауро Проспери – 291 километра в плен на пустинята
Спасението
На десетия ден, след завой на реката, тя съзира колиба с покрив от палмови листа. Когато я достига, вътре открива метална туба с бензин. Раната на рамото ѝ вече гнояла и била пълна с личинки. Спомнила си как баща ѝ някога излял бензин върху раната на семейното куче и направила същото.
Болката беше ужасна, а личинките се опитваха да се набият още по-дълбоко. Извадих около 30 и бях горда от себе си. Реших да пренощувам там.
На следващата сутрин Юлиане чула гласове, излязла от колибата и извикала. Появили се местни рибари — потресени от гледката: млада, мръсна, слаба, ранена русокоса девойка – не изглеждала реална.
„Помислиха ме за воден дух — същество от техен мит, нещо като кръстоска между речен делфин и руса жена“, разказва Юлиане.
Но тя имала още едно спасително оръжие — владеела испански, на който им казала, че е „момичето от катастрофата на LANSA“. Откарват я с лодка до най-близкото селище, а после и с хеликоптер до болница в столицата.
ВИЖТЕ:(НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?
Защо оцелява именно тя?
С годините Юлиане Кьопке често се е питала: защо именно аз? Осемдесет и девет души, включително майка ѝ, загинали. Смята се, че още 13 са оцелели при удара, но не могли да се измъкнат от джунглата. Официалната причина за катастрофата била умишлено решение на авиокомпанията да изпрати самолета през бурята. По-късно Юлиане научила, че машината е сглобена изцяло от резервни части.
Кьопке стига до няколко предположения: може би бурята е създала въздушно течение, което е забавило падането ѝ, или може би гъстата джунгла е смекчила удара… Но със сигурност е убедена в едно — че знанието, което родителите ѝ ѝ дали, и волята да живее, са я направили изключение в трагедията.
Случаят на Юлиане Кьопке добива широка популярност, а три години след инцидента на голям екран излиза и първият филм „Още стават чудеса“, дело на италианския режисьор Джузепе Мария Скотезе. През 1975 г. излиза в английски вариант, под заглавието „Чудеса все още се случват“, познат още като „Историята на Юлиане Кьопке“. 25 години по-късно режисьорът Вернер Херцог пък възражда историята във филма „Криле на надеждата“. На 10 март 2011 г. Кьопке издава своята автобиография „Когато паднах от небето“ с автор хроникьорът Пайпър Верлаг, за което получава литературната награда „Корин“.
