Никога не знаем какво ще ни поднесе утрешният ден и на какво сме способни, докато животът не ни постави в ситуации, от които на пръв поглед няма измъкване. Екстремното е мамещо, вълнуващо, предизвикващо, но често опасно и непредсказуемо.
В рубриката “(НЕ)възможно оцеляване” ще ви срещнем с няколко суперличности и техните реални истории. Тези хора, излязоха от утъпкания път, за да оставят следа и се срещнаха с ужаса лице в лице.
Какво направиха и как преодоляха уж непреодолимото, колко тънка е границата между живота и смъртта и къде в човешкото съзнание се намира онзи предел на оцеляването…?
291 км в плен на пустинята
Мауро Проспери е италиански полицай, спечелил световна известност, след като се загубва в пустинята Сахара. Запален спортист и бегач на дълги разстояния, участва в Marathon des Sables („Пясъчния маратон“) -най-тежкото състезание от този вид – в Мароко през 1994 г. Шестдневно предизвикателство, събрано в 250 км, из едно от най-сухите и безплодни места на планетата. Тогава Мауро Проспери е на 39 години…
„Пясъчният маратон“ през 1994 г. далеч не е това, което е сега. Участниците са под 80 души, а да се изгубиш при пясъчна буря не е никак трудно, за разлика от наши дни, когато това е почти невъзможно при 1300, записали се участници.
Проспери е очарован от красотата на пустинята и никога не е бил по-категоричен в това, че иска да участва.
Но нещата се объркват.
На четвъртия ден от състезанието в най-трудният и най-дълъг участък. Бившият петобоец минава през четирите контролно-пропускателни пункта, когато навлиза в зоната на пясъчните дюни, сам. Изведнъж започва много силна пясъчна буря. Жълта прашна стена го поглъща.
„Бях ослепен, не можех да дишам. Пясъкът бие лицето ми – беше като буря от игли. За първи път разбрах колко мощна може да бъде пясъчната буря. Обърнах гръб на вятъра и увих шал около лицето си. Бях дезориентиран, но трябваше да продължа да се движа, ако не исках да бъда погребан. Накрая приклекнах в защитено място, чакайки бурята да свърши.“
Бурята продължава осем часа, а Проспери от четвърти в маратона се оказва почти без шанс за победа. Разполага с компас и карта, но му е невъзможно да се ориентира без опорни точки. След четири часа тичане из пясъците, дехидратацията взима превес. Мауро разбира, че се е изгубил безвъзвратно. Тогава първото нещо, което прави е да уринира в резервната си бутилка с вода, защото знае, че докато все още е добре хидратиран, урината му е най-чистата и най-годна за пиене. В раницата си има още нож и дехидратирана храна, с която може да оцелее, докато го намерят, в което той вярва. И чудото почти става! Хеликоптер минава над главата му, но за жалост не вижда нито сигналната ракета на маратонеца, нито него самия…
Два дни по-късно не среща никой по-пътя си и достига до мюсюлмански храм, където бедуините спират, когато пресичат пустинята. Надява се да е обитаван, но за съжаление там няма никой – само мъртъв свят човек в ковчег.
Проспери остава в храма и се чувства сравнително добре физически. Яде от дажбите си, които приготвя с прясна урина, а не с бутилираната, която спестява за пиене – започва да я пие едва на четвъртия ден. Решен да го намерят на всяка цена, се качва на покрива на храма и забива там италианското знаме, с надеждата да го видят летящи военни хеликоптери. На покрива вижда ято прилепи сгушени в кулата. Решава да пие кръвта им. Грабва шепа от тях, отрязва главите им и намачква вътрешността им с ножа, след което ги изсмуква. Изяжда поне 20 от тях, сурови…
Три дни след като попада в храма, чува звук на прелитащ самолет. Веднага пали огън от вещите в раницата си, с надеждата самолета да види дима. Но точно тогава ударя поредната пясъчна буря с продължителност 12 часа и самолетът така и не го забелязва…
„Чувствах, че това е последният ми шанс да бъда намерен. Бях много депресиран. Бях убеден, че ще умра и че това ще бъде много мъчителна смърт, затова исках да го ускоря. Мислех, че ако умра в пустинята, никой няма да ме намери и жена ми няма да получи полицейската пенсия – в Италия, ако някой изчезне, трябва да изчакате 10 години, преди да бъде обявен за мъртъв. Поне ако умра в този мюсюлмански храм, щяха да намерят тялото ми, а жена ми щеше да има добри приходи“, споделя по-късно Мауро.
ВИЖТЕ: (НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?
Но тези мисли бързо изчезват от главата му и той тръгва отново през пустинята в търсене на изход от нея. По пътя убива змии и гущери, а кръвта им изпива за енергия, но въпреки всичко отслабва все повече. Прави опит да пореже китката си и да пие от собствената си кръв, но поради горещината тя бързо се съсирва. Дехидратацията се задълбочава дотолкова, че вече не е в състояние дори да уринира.
Докато обикаля из пустинята, спасителен екип го търси и стига до храма, и намирайки следите на Проспери са сигурни, че оттук нататък търсят само трупа му.
На осмия ден в пустинията, Мауро стига до малък оазис, в който утолява жаждата си, а на следващия ден вижда в далечината кози – сигурен знак, че хората са наблизо.
Достига до малко село, в което група униформени му завързва очите и го закарва във военна база. Първоначално си мислят, че е опасен, защото е преминал границата с Алжир нелегално. След като разбират, че Проспери всъщност е изгубеният маратонец започват да празнуват.
След като изминава общо 291 км, Проспери губи близо 18 кг телесно тегло по време на изпитанията си в пустинята. Останал верен на себе си и на непобедимия си дух, през 2012 г. италианецът се завръща в пустинята, решен да завърши докрай започнатото – а именно „Пясъчния маратон“.
ВИЖТЕ: (НЕ)възможно оцеляване: Арон Ралстън – 127 часа между живота и смъртта?!
Още свръхчовешки истории в името на живота и как да оцелееш в неоцелимото, вижте в рубриката „(НЕ)възможно оцеляване“.
