Професията планински водач: Историята на първите

Професията датира от 1237 година...

 
0

Сподели

Shares
Снимка: IFMGA

В серия от материали* ще ви разкажем цялата история на една от най-трудните, отговорни и себеотдадени професии, тази на планинския водач.Това са хората, които ни помагат да сбъднем мечтите си, свързани с изкачването на високи и трудни върхове или осъществяването на трекинг по сложен планински терен.

*Материалът е част от книгата “Истории за началото на планинарството в България”, съвместно написана от доц.Сандю Бешев и списание 360

1237 г.

Преди началото

В древността и в средните векове, хората по-скоро се боели от планините и ако им се е налагало да навлизат в тях, то е било с основателни причини – военни, търговски, религиозни. С помощта на местни водачи, през 181 г. пр.н. е. Филип V Македонски изкачва висок връх на Балканите (може би Мусала), за да обхване с поглед тази част от империята си. Наследникът му Александър Велики, при своите походи на Изток, също е използвал водачи при преминаването му на планински вериги. Ханибал – 3 в пр.н.е. пресича със слонове Алпите, а споровете през кои проходи точно е преведен, продължават и до днес… 

Снимка:IFMGA

Много работа за местни водачи е свързана с вестоносците и керваните на големите източни империи. Те трябвало да преминават през високи над 4000-5000 м проходи пресичайки планините на Централна Азия в продължение на векове. Другото място където се появява устойчива във времето нужда от развитие на водаческа професия е Европа. Още от дълбоката античност, проходите в Алпите, свързващи най-общо северозападните части на Европа с южната ѝ част са били препятствие пред пътуващите (търговци, дипломати, поклонници, военни). За да се справят с трудностите и рисковете при пресичането на планината, пътниците са се възползвали от услугите на планински водачи, които най-често са били обитатели на планинските селищата в близост до най-използваните проходи.

Най-известни са проходите Голям (2469м) и Малък (2188м) Сен Бернар, известни още със своите приюти, създадени през 11 век от Бернар де Ментон и монасите, за да помагат на пътуващите. Там е имало специални служители, които са изпълнявали функцията на планински водачи и спасители – „марони” .

Снимка:IFMGA


От 1237 г. датира правилника на мулетарите от Оско, регламентиращ преминаването през планинския проход Сент-Готар (2108м), първия познат подобен документ. Водачите, които осигурявали безопасното преминаване на пътниците през проходите са били местните селяни – овчари, ловци, контрабандисти, които с тази си дейност са допълвали доходите си.

Първата важна стъпка в развитието на професията на планинския водач се свързва с  Гранд тур (Grande Tour – Голямата обиколка) – почти задължително пътуване на младите английски аристократи, преди да поемат своя самостоятелен път в обществото. Пътуването е траело от няколко месеца до една година, като основната цел е била Италия и Рим. Обикновено обиколката започвала с Париж , след това Женева, като през някой от алпийските проходи са продължавали на юг в Италия към Флоренция и Рим, за да се запознаят с културата на Ренесанса. По обратния път са били посещавани Виена и Мюнхен, като често обиколката е завършвала в Холандия. Това придобива особена популярност в средата на XVIII век, като по подобие на англичаните към него се включили аристократите от другите европейски страни, както и разцъфващата по това време буржоазия. Гранд тур може да се приеме като началото на днешния туризъм. 

През втората половина на XVIII век, ледниковите  долини на Алпите стават част от Гранд тур наред с класическите дестинации. Началото на голямата „мода” е дадено през 1741 година, когато английския студент Уилям Уиндъм и група приятели, заедно с известния за времето си пътешественик и учен Ричард Покок, които се намират в Женева, решават да предприемат „експедиция” към непознатите ледници, за които, по това време, сведенията са много оскъдни.

Снимка:IFMGA

Скоро след това Монблан, става притегателен център и историята на неговото първо изкачване, освен начало на алпинизма с право може да се смята за началото на историята на планинското водене. Появява нуждата от съвременните планински водачи, за хората интересуващи се от планините, от тяхната красота, движени от научни интереси или просто с цел спортни успехи. Първите сдружения на водачи обслужващи проходите, както и правилниците, по които те функционират, се появяват още в началото на 19 век, под проходите, в Мартини, Лоеш и Симплон в кантон Вале, когато трафикът на пътуващи през проходите се е увеличил многократно. 

Изкачванията се правят от заможни клиенти, които са водени и обгрижвани от местните водачи, като това става с един или повече биваци в планината. Водачите проправят пътя, копаят стъпки, помагат на клиентите си при трудните пасажи. Те, или по-често специално наети носачи, носят багажа на клиентите, който понякога е бил доста обемист и тежък, защото аристократите не са искали да се лишават от удоволствията и комфорта, на който са свикнали. Задължителните биваци при големите изкачвания (подстъпите към планината са били дълги, тъй-като не е имало пътища и лифтове), често са се правели с голямо разточителство, в планината са изнасяни легла , бутилки вино, дърва за огрев…

Новият „планински туризъм” постепенно набира скорост, като освен долината на Шамони и района на Монблан и другите долини и върхове в Алпите привличат заможните туристи. Оформят се няколко района, където има търсене на услугите на планинските водачи – Шамони, Курмайор, Цермат, Брьой-Червиня, Гринденвалд, Лаутербрунен. Естествено само малка част от туристите са имали  изобщо опит от катерене на заледени върхове, повечето са се задоволявали с изкачване до място с красива гледка. От началото на 19 век датира и благоустрояването на пътеките, основно на тези, водещи към подстъпите на високите върхове. Ражда се една цяла нова туристическа индустрия.

Алпите се превръщат в “Playground of Europe” по едноименната книга от 1871 г. на Лесли Стефан, британски писател, теолог и алпинист. Това е прощъпулника на алпинизма като самостоятелен спорт, без връзка с наука или измервания (както е било преди това). Така професията на планинския водач се установява все по-структурирано. Формира се нова алпийска култура. 

 В Пиринеите също се развива този вид туризъм, като там в основата му са британци, посетители на станалите известни в края на 18 век балнео-центрове. Горещите минерални извори започнали да привличат много посетители в курортите и градчетата разположени под планинските върхове. Имайки предвид клиентелата, там освен класическите пешеходни турове и изкачвания, са се предлагали и разходки на кон и дори в носилка, носена от носачи.

Снимка:IFMGA

1820 г.

Първи Сдружения и първи правилници

 

Tрагичната смърт на трима водачи от Шамони, участници в така наречения керван на доктор Хамел през 1820 г. към Монблан, затрупани от лавина, защото са тръгнали към върха при крайно неблагоприятни условия, по настояване на клиента си, става причина още на следващата година да се учреди Сдружение на планинските водачи в Шамони. 40 водача и 24 носача влизат в новото и исторически първо такова сдружение. Правилникът на това сдружение, се появява през 1823 г. като административен акт на краля на Пиемонт и Сардиния, чиито поданици са били по това време жителите на Шамони. Той е направен да защитава изцяло правата на водачите от долината на Шамони. Състои се от 58 члена, с които се регламентира дейността на водачите, както и тарифите на които те работят. Ето някои от тях:

Чл. 16 За трудните изкачвания (като Монблан например) трябва да се наемат по 4 водача на клиент. (с времето нещата се променят, а днес един водач има право да води максимум двама клиента към Монблан).

Чл. 17  Решение за връщане при опасни условия се взима от водачите чрез гласуване, като при равен брой гласове, се приема по-безопасното решение.

Чл. 18  Ако при прекратяването на изкачването, някой водач продължи на своя глава, сам или с клиент, то той не получава възнаграждение и бива изключен от сдружението.

Чл. 23  Клиентът няма право да избира своя водач, взима този, който е следващия в списъка (така се е осигурявало минимална работа за всички водачи в сдружението. Този принцип е взет от тяхната селска действителност – по този начин са били използвани общите гори и пасища в общината). Този член е дразнел много британските алпинисти, които са искали да избират своя водач. Много от тях са имали „любими” водачи, с които всяко лято са катерели алпийските върхове.

Снимка: ПСС

Може би най-рестриктивния член от този правилник е бил този, забраняващ  на други водачи да правят изкачвания в района на Шамони. В това число влизали и водачи от съседните на Шамони села, намиращи се в същата долина! Този член е отменен едва през 1892 г., но естествено е имало много изключения и той не се е спазвал стриктно, особено през втората половина на XIX век

Правилникът още е забранявал изкачвания през празнични дни. Преди да тръгне в неделя, водачът е трябвало да отдаде дължимото на Бог и да посети службата в църквата. Имало е членове, регламентиращи поведението на водача пред клиентите, като изрично е било забранено той да се напива с тях. Злоупотребата с алкохол на водачите е била втората най-често срещана причина за оплакване на туристите (имало е специален регистър), като най-често  туристите са се оплаквали от проблеми с използваните ездитни животни.

Сдружението е играело роля на взаимоспомагателна каса – от всяко изкачване с клиент се е заделяла определена парична сума (на водач и на използвано ездитно животно), които са служели основно за подпомагане на семействата на водачите, загинали или претърпели злополука в планината. Със събраните средства са се поддържали също пътеките в района, построени са първите хижи и заведения в планината. Много дълго време Сдружението на водачите в Шамони е участвало в спасителните дейности в долината, когато е имало нужда (до 1958 г. – след драмата със спасителната акция за Анри и Венсандон през 1957 г., се създава обществена спасителна служба). 

Снимка:IFMGA

Днес Сдружението на водачите в Шамони продължава да бъде най-голямото в Алпите със своите около 150 члена.

Постепенно, в селата и общините, където е имало най-голямо търсене на водачи са създадени такива сдружения. Често местните власти са били инициатори. Например в Пиринеите сдруженията са се организирали по нареждане на префектите на областите от кметовете на градовете, където е имало голям приток на туристи (заради минералните извори). Първите правилници на сдруженията в Пиринеите са били по-скоро в защита на клиентите, с много изисквания към водачите (относно неговия вид и поведение –  не е имал право да започва разговор или да запали цигара без да поиска разрешение…), и поради естеството на клиентите там, които са били по-малко спортно ориентирани от тези в Алпите. 

В Източните Алпи, най-вече в Доломитите (Тренто, Болцано, Кортина д’Ампецо), професията на планинския водач (официална от 1871 г.) е свързана най-вече с катерене по скали (поради характера на релефа и отсъствието на ледници). По същия начин, както в Западните Алпи водачи и клиенти са правили премиери по високите върхове, тук те катерят трудните скални игли на Доломитите, но това започва да се случва малко по-късно, когато се развива техниката и екипировката за скални изкачвания.  Силните водачи от тази част на Алпите се изявяват и в Западните Алпи,  когато там започва ерата на трудните скални изкачвания.

Снимка: Pixabay

Сдруженията на водачите са били затворени общности, в тях са членували само местни хора (особено това в Шамони, където първия „чужденец” е приет едва през 1930 г. – Роже Фризон-Рош). Уменията на водача са предавани от баща на син или по родствена връзка. Комисия от уважавани стари водачи и председателят на сдружението провеждат изпит. Кандидатът е трябвало да има определен стаж като носач или помощник и да е направил някои изкачвания като такъв (представял е пред комисия списък с изкачванията си). Водачите, с които е работил е трябвало да дадат препоръки за него. На кандидата са били задавани въпроси за изкачванията, които е направил, както и за други маршрути и изкачвания в района, които той трябва да познава. Изпитът бил географски – пътеки, подстъпи и маршрути към върховете, надморски височини, забележителности по маршрутите, които водачът трябва да може да покаже на клиентите. Комисията е преценявала, дали той заслужава да бъде приет в сдружението. Дълго време конярите (мулетарите) също са били част от сдруженията на водачите. Товарните животни са ползвани както за разходка на туристи, така и за пренасяне на товарите на експедициите в ниската част на планината.

Снимка:Unsplash

Сподели

Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.