Разказвали сме ви за уникалното семейство Нашеви, които в продължение на години кръстосват Земното кълбо – първоначално само двамата пеша. На 12 декември 2021 г. напускат България с еднопосочен билет за Мексико и 3-годишната им тогава дъщеричка Ева. Целта пред тях е да прекосят Централна Америка. Осъществяват го, но не спират дотук, а стигат и до Края на света, изминавайки с колела над 18 000 километра!
Основната цел на тяхната експедиция е да създадат по-силна връзка помежду си и да покажат на Ева различна гледна точка за света, в който живее. Освен това искат да видят и научат повече за всяка държава, която посещават по пътя си към Панама.
Завръщат се от Южна Америка през април 2024 г. и малко по-късно Антон Нашев започва работа във вело индустрията. Година по-късно съпругата му Пламена го дарява със син Огнян, който сега е на 10 месеца. Въпреки малкия си житейски опит, той вече е преживял една седмица в Стара планина. Участва и в семейните велотурове за един ден около Пловдив.
Докато са на родна земя, Пламена и Антон намират време да издадат и втората си книга, посветена на вълнуващото им пътешествие в Централна и Южна Америка, а ние ги потърсихме, за да ни разкажат повече подробности.
ЗА ТРЪГВАНЕТО
Как разбираш, че е време да тръгнеш, дори когато нямаш готов план?
Разбираш го не като внезапно просветление, а като умора към самия себе си. Когато думите, че ще го направиш „някой ден“ вече не са достатъчни и се усещат като предателство. Тогава осъзнаваш, че моментът за действие е настъпил.
Беше ли трудно да загърбите всичко познато и да тръгнете с тригодишно дете на път?
Знаехме, че ще тръгнем. Не знаехме кога. След като се върнахме от Колумбия през 2016 г. нямаше и ден, в който да не мислим за ново пътешествие. Този път като семейство, след раждането на Ева. Идеята живееше в нас през цялото време. Първоначално посята като малко семенце, което покълна и пусна своите корени, а те ни оплетоха с обещания за далечни земи и приключения. Не мислихме толкова какво оставяме, а какво ще намерим, какво ще разкрие Централна Америка пред нас. И, че Ева един ден ще почерпи вдъхновение от нашия пример.
Какво ви мотивира да се качите на велосипедите?
Искахме да се простим с усещането, че живеем живот по инерция. От мисълта, че дните се редят, но не оставяме следа в живота ни. Семейната ни експедиция не беше бягство, а опит да се приближим към самите себе си и да прекарваме пълноценно време тримата.
ЗА ПЪТЯ
Кога пътуването престана да бъде приключение и се превърна в начин на живот?
След първите няколко месеца в Мексико. Когато спряхме да броим дните, когато забравихме за суетата, когато вече не се интересувахме колко остава, а само как се чувстваме тук и сега. И, разбира се, когато разкрихме един пред друг, че Панама – нашата първоначална точка за финал, вече не ни е крайна цел. Тогава осъзнаваш, че пътят, по който минаваш става пространство, в което живееш и от което се учиш. А когато пътуваш с велосипед и малко дете, уроците следват един след друг.
Това, което сте направили, не е по силите на повечето хора и звучи плашещо. Не ви ли беше страх да поемете към Мексико с еднопосочен билет?
Страхът е неизбежен, особено когато си с тригодишно дете. Дори, преди да тръгнем от Канкун, бяхме сковани от него. Така ни беше оплел, че ни връхлитаха мисли да зарежем всичко и да се върнем в България. Определено беше полезен, когато ни държеше будни и не ни даваше да мигнем в палатката, за да сме нащрек. Например в Ел Салвадор треперихме от страх с мачете в ръка, защото бяхме сигурни, че всеки момент ще ни ограбят. Когато ни караше да внимаваме, да се пазим от смъртоносните твари в джунглите, да въртим като луди по пътищата, за да се измъкнем от ужасния трафик. Пречеше ни, когато започвахме да си представяме неща, които още не са се случили. В Гватемала смятахме, че спим в къщата на човек, който се занимава с трафик на хора, в Панама, че искат да ни отвлекат в мангровите гори. Повечето страхове умират, когато стигнеш до тях и разбереш, че живеят единствено в съзнанието ти. Но беше неизбежно… толкова много неща бяхме чували за страните, през които преминахме. Понякога всяко завъртане на педалите събуждаше предразсъдъци и страх в нас.
Възможно ли е да държиш всичко „под контрол“ в едно такова пътуване?
Пътуване като нашето – дори не можем да си представим как бихме го планирали или контролирали изцяло. Невъзможно е, а и не е необходимо. Можеш да се стремиш към някакъв план и рамки, но не можеш да управляваш живота. Никой не е застрахован. Не можеш да знаеш, че свлачище ще погълне автобус в Коста Рика и ще отнеме живота на десетки хора, че в храстите те дебне смъртоносна змия, която ще те остави инвалид за цял живот, че бичът на джунглите – моска чиклера (вид пясъчна муха) се крие в зеления лабиринт и търси следващата си жертва. Или че приятелска ръка ще се протегне към теб, когато си смачкан и най-малко го очакваш. И когато разбереш, че много неща са извън контрола ти, напрежението намалява. Спираш да се съпротивляваш и приемаш каквото пътят е подготвил за теб.
ЗА ЕВА
Какво научихте от Ева, когато започнахте да пътувате като семейство?
Че проблемите не са толкова големи, колкото си ги представяме. Ева нямаше нужда от много обяснения, за да приеме хората, местата, различието, защото в малката ѝ главичка няма предразсъдъци. Дори, преди да проговори испански, тя бе в състояние да изгражда нови приятелства. Ние бяхме тези, които трябваше да се учат – да бъдем отново деца.
Как се справяше тя?
Докато ние се тревожехме какво следва, тя рисуваше спокойна в рикшата или на земята. Дъщеря ни е като чудотворно хапче, което кара всичките проблеми да изглеждат незначителни. Винаги сме казвали, че с държанието си ни позволява да пътуваме и сме ѝ благодарни за това.
ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО
Кога разбрахте, че връщането ще бъде по-трудно от тръгването?
Винаги сме го знаели. Това бе и причината да тръгнем с еднопосочен билет – да го отложим възможно най-много. А и не за пръв път ни предстоеше връщане от дълго приключение. Бяхме се връщали от Африка, от Южна Америка, а сега за трети път ни предстоеше същото. Този път дори нямаше еуфория в мен (Антон). При Пламена бе по-различно, тя бе по-романтично настроена, но романтиката ѝ рухна още през първата седмица (на родна земя). Бързо осъзнаваш, че обществото не го е грижа за твоите постижения. Че ти си се променил, но средата е същата. И тогава започва истинската адаптация и борба, отново.
Какво в „нормалния живот“ вече не можете да приемете по същия начин?
Натискът да си ефективен. И болезнената реалност, че стойността ти зависи от това какво притежаваш (материално), а не как живееш, какви морални ценности е изградил животът в теб и що за човек си. Загубихме привилегията да се чувстваме удобно в обществото, в което сме израснали. Животът в Европа е прекалено рамкиран и си даваш сметка за това, чак когато тотално се откъснеш от всичко познато.
ЗА СМИСЪЛА
Достатъчни ли са 18 000 км, за да спреш?
Километрите никога не са достатъчни, когато носят след себе си изживявания и поуки. За нас това не са просто цифри – между тях се крият приятелства, лични битки, предизвикателства. След 18 000 км, се стремиш към 19 000 км и продължаваш да искаш още. Това е в основата на човека – да върви напред, да има посока и цел, която да следва. Понякога си долу, смачкан от пътя и искаш да захвърлиш велосипеда, но съумееш ли да се изправиш, отново гледаш напред и въртиш като обезумял към следващото предизвикателство.
Как се променя представата ти за успех, когато живееш бавно?
С колелото придвижването е бавно, но се усеща като живот на бързи обороти. От сутрин до здрач дните са пълни с палитра от емоции. А успехът идва, когато осъзнаеш, че е от съществено значение да успееш да постигнеш целта си, само и единствено заради себе си. Много малко хора истински ги е грижа за теб и за това какво правиш и за какво се бориш.
ЗА КНИГАТА
Защо решихте да напишете книга?
Книгата бе написана по време на пътуването – поддържахме детайлен дневник през цялото време. Още на първите ни приключения разбрахме, че ако не запишем изживяното, ще го изгубим. Не толкова за пътя и местата, а повече за срещнатите хора и начина, по който гледахме на света по време на пътуването. Дългите и сурови пътешествания ни променят, изкарват в нас чувства и емоции, които забързаното ежедневие, луксът и излишъкът в Европа погребват. А когато тези емоции се надигнат в нас, е важно да ги запишем и прочетем след време, както сме ги почувствали. Само тогава те оживяват отново.
Има ли послание, което искате да стигне до читателите, чрез книгата ви „Карай към непознатото“?
Да почувстват приятелствата, страховете, борбите, болките, разочарованията, вярата и всички разтърсващи емоции, които изживяхме по време на прекосяването на Централна Америка. И вдъхновение, разбира се. В момента излезе от печат книгата, която е свързана с първия етап от експедицията ни – от Мексико до Панама. След време планираме да издадем и втората част, която ще обхваща пътя ни от Колумбия до Аржентина. Трудно е да поберем динамичните две години и половина на път и, за да накараме читателя максимално да съпреживее живота на велосипедиста, разделихме приключението на две.
За кого е тази книга?
„Карай към непознатото“ е за хората, които искат да се докоснат до светове и култури, неподвластни на времето. За тези, които обичат сурови разкази, битки между човека и природата, неволите по пътя и несвършващите трудности. За хората, които искат да опознаят обикновените хора от Централна Америка, чиито образ рядко се представя.
ФИНАЛНИ ВЪПРОСИ
Ако днес трябваше да тръгнете отново, какво бихте променили?
Да тръгнем с още по-малко багаж.
Как разбираш дали пътят, по който си тръгнал, е твоят – дори когато е труден?
Когато умората не те отказва, а те мотивира. Когато те кара да мислиш не колко е непосилна целта ти, а какво трябва да направиш, за да я постигнеш. Когато въпреки трудността усещаш, че си на мястото си и му принадлежиш. Когато осъзнаеш, че цениш повече какво имаш, а не какво ти липсва. Когато се стремиш единствено да бъдеш днес и тук, а не да имаш утре.
* * *
Книгата „Карай към непознатото“ се разпространява единствено от авторите Антон и Пламена Нашеви. Може да я поръчате от личния им уебсайт на този линк.
Видео трейлър на книгата ще намерите тук.
* * *
