Кондиция на духа: Иван Кожухаров и Владимир Гюров

 
0

Започвам този текст от трибуните на спортния музей в Националния стадион Васил Левски. Тук, „от мястото на историята”, ще говоря за алпинизъм, колоездене и за една различна форма на спортна идентичност, развита до съвършенство от двама мъже.

Алпинизмът не е точно спорт, но има тук своя голяма витрина, която пази част от екипировката на участниците в първата българска експедиция до Еверест през 1984 г. Тогава петима българи изкачват върха по най-тежкия маршрут – този на Западния гребен. Четирима от тях правят пълен траверс на Еверест. Тук е снимачната камера на Христо Проданов – последният предмет, до който той се е докоснал, преди Богинята майка да му отреди място в скута си завинаги.

Иван Кожухаров
Иван Кожухаров

В друга витрина е лавровият венец на Ненчо Христов от 1957 г. Единственият българин, печелил Пробега на мира – най-голямото колоездачно състезание в света до 80-те години на миналия век. Колоезденето е първият спорт, който започва да се практикува у нас организирано още през 1888 г. Впрочем в едно от най-авторитетните издания – това на френската спортна енциклопедия, България присъства с един-единствен факт – колоездачната обиколка на Витоша, която води началото си от 1906 година и е измежду най-старите регионални състезания в света.

Един ден някои от предметите, до които са се докосвали мъжете, за които ще ви разкажа, ще намерят място в този музей. Те са двама заслужили хора, макар след успехите им да не се изпълнява българският химн, а постиженията им да са извън стандартния спортен етикет и протокол.
Историите им са чисти проби за изследване на особен вид кондиция на духа. Почти една и съща трагедия връхлита първо единия, после – другия и, с различно ниво на травми, ги приковава към инвалидни колички. Следващите редове са опит за приближаване към отговора на въпроса как са успели да се справят? Иначе казано: как е възможно активни спортисти да бъдат сполетени от жестоки инциденти, а после да намерят начин да се завърнат в същата активност, която се е опитала да им отнеме всичко?

Пригответе се за случки с толкова невъзможни перспективи и за събития, преплетени в такива комбинации, че сякаш са копирани от най-сложните технически и тактически схеми, известни на спортната история.
Представям ви Иван Кожухаров и Владимир Гюров. Алпинист и колоездач.

Иван Кожухаров
Иван Кожухаров

Годината е 1974-та, а един третокласник от София мечтаел да стане футболист и започнал да тренира в „Червено знаме”. По онова време клуб ЦСКА имал два детски отбора – „Червено знаме” и „Септември”. Конкуренцията между тях била жестока, защото при юноши младша възраст, двата състава се съединявали и половината от състезателите отпадали. Тренировките били в понеделник, сряда и петък, в неделя – мачът. Хлапакът е Иван Кожухаров.
Иван: Това беше влизане в много разумна и отговорна среда. Всички, които сме практикували спорт на високо ниво, говорим на един език. Защо? Защото сме въртяни на една и съща зверска мелница.

Иван влязъл в отбора на юноши младша възраст и след около месец казал на треньора, че има други планове. Заедно със своя съученик и голям приятел Васил Киров (в момента треньор на младежкия национален отбор по спортно катерене – бел. ред.), започнали ежеминутни тренировки за големите стени. Ежеминутни! В училище, по време на час, нон-стоп стискали гуми, за да заякнат в ръцете. В къщи имали лостове, с които развивали специфична сила. Калявали се. През зимата не слагали ръкавици, правели снежни топки, държали ги в ръце, докато се стопят, после – нови снежни топки… Тичали по чорапи в снега. Спели на балкона.
Иван: Как не се повредихме тогава с Василий не знам. Става буря през зимата, Витоша не се вижда, облаците я похлупват… Ние моментално се изстрелваме и бегом нагоре до Черни връх. В хубаво време тичахме под лифта на Витоша. „Хващахме” по една седалка и финиширахме с нея на бай Кръстьо.

Бил романтичен период, в който вършели невероятни геройства. С максимално натоварване се опитвали да се унищожат по най-различни начини – посредством изтощение, измръзване и пр. Постепенно обаче започнали да вкарват безумствата си в разумни граници и да включват научен подход в подготовката. Тогава информацията била оскъдна, четяли учебници, но анализите правели сами. Развивали паралелно всички различни изисквания към тялото, за да бъдат адекватни на агресивната вертикална среда. Тренирали „зверски”.

Иван Кожухаров
Иван Кожухаров

Иван: През 80-те години, ние с Васо, за две седмици в началото на сезона, правехме по 10-12 км катерене. Денят ни започваше с два часа упражнения за гъвкавост пред караваната на врачанските скали. После нарамвахме такъмите и тръгвахме нагоре по масивите – той две дължини, аз две дължини, той две дължини, аз две дължини и така – по десет дължини. Слизахме, идвахме малко на себе си. После – блъскане за мускули. И към 5-6 часа вечерта – от Вратцата до Леденик – тичахме десет километра. Прибирахме се на стоп. В началото на зимния сезон това същото го правехме на Комините, само че с котки. Такова беше нашето ниво. Започнахме да живеем в друг свят. Телата ни и умовете ни се адаптираха към живот по вертикала. Както беше нормално да вървим по асфалт, толкова естествено за нас стана катеренето и животът във вертикала.

Спортът, по силата на стадиони, зрители, правила, цивилизован ритъм на тренировки, масажи, състезание, разпускане – изчезнал от живота на Иван. Посветил се на планината, в която условията са много по-тежки, евенуталните последствия – много по-жестоки, а изискванията към самия човек – в пъти по-големи и във физически, и в психологически план. Или с други думи казано – алпинизъм в най-високите му проявления – северни стени, седем- и осемхилядници.
През 1986 г. Иван Кожухаров покрил тестовете на националния отбор и за алпинизъм, и за спортно катерене.
Иван: Бях толкова подготвен, че… Предпочетох алпинизма естествено. За мен спортното катерене винаги е било само част от подготовката.

Иван Кожухаров
Иван Кожухаров

Всяка от годините в „жестоката школа” на алпинизма била синоним на отдаденост, глад, жажда, болка, безсъние, студуване, обективни опасности и рискове. През 1988 година Иван станал първият българин, който без да се е качвал на връх по-висок от Мусала, изкачил трите седемхилядника на Памир. На следващата година се отправя към високите върхове на Тяншан. През лятото на 1990 г. заминал да катери в Алпите, като част от подготовка за друга експедиция до Чанга Банг. Той и група български алпинисти имали амбициозна програма – изкачване на три северни стени – Айгер, Гран Жорас и Матерхорн – всяка за по един ден. За загрявка тръгнали да катерят по Американската диретисима на Пти Дрю. По стената ги пресрещнала огромна каменна лавина…
Иван бил единственият пострадал от инцидента българин. От стената го вдигнал спасителен хеликоптер, който го транспортирал в Женева. В болничната му стая започнали да идват лекари и психолози, които му чертаели мрачно бъдеще, против което рецепти нямало. Гласът му няма да се възстанови, няма да може да държи четката си за зъби и няма да може да ходи. Диагнозата му е тетраплегия. Бил на 25 години.

Иван: В планината аз бях на своето място и бях изтръгнат от там! Това беше моята трагедия! А не че няма да мога да ходя. Винаги съм искал да бъда в планината, да катеря, да бъда част от тази толкова истинска стихия… В началото ми беше дори леко забавно тяхното говорене. Те, докторите, просто не знаеха за какво става дума. С моята подготовка, с моята психика…. Аз съм трениран да оцелявам, да намирам решения и да вървя напред, независимо за какво става дума. Освен това вече се познавах отвътре – до хастара и зад хастара дори… Бях кристално наясно със себе си, какво представлявам и какво искам да правя.

В началото бил тотално прикован от гравитацията. За придвижването си използвал механична количка. Чак през 2000 година попаднал на система, която има електрическа помощ при задвижването.
Иван: Когато седнах в тази количка, пред мен се отвори страхотна магистрала. Нова автономност… Огромна. Откриха ми се хиляди възможности.

Иван Кожухаров

Годината е 1995-а, а за един седмокласник от София се задавала подготовката за кандидатстване в гимназия. Точно тогава Владимир Гюров започнал да тренира колоездене.
Влади: Преди това изобщо не ми се спортуваше. Нашите ме юркаха: „Айде бе, айде бе, айде бе”. Аз: „Не и не, и не”. По онова време Влади бил едно от децата на прочутия хор „Бодра смяна”, в който натрупал цели седем години „стаж”. Тогава наистина изглеждало, че това красиво момче с дълбоки трапчинки и звучен, верен и уверен глас, просто ще „върви” по нотите на родителите си. Майка му е пеела в хор, баща му е бил музикант в духов оркестър.

Но като се почнало… Както сам Влади казва, „минал” е през поне 70-80 процента от съществуващите спортове за периоди от по две тренировки, до две седмици или два месеца. Спира се на колоезденето, защото го „познал отвътре”.
Влади: Започна едно раздаване. Не е имало ден, в който да не съм бил на колелото и да не направя по 50-80 км ей така. Не е имало място, на което да не карам – било на асфалт, било в планината. Винаги съм имал по 3-4 колелета – половината счупени и на ремонт, докато карам другите.

Владимир Гюров
Владимир Гюров

Професионалното му занимание с колоездене прекъсва заради тежко падане на писта, поради грешка на съотборник.
Влади: Той спря да върти педалите по време на каране, а тогава колелото се опитва да те изхвърли. Честа грешка при начинаещи пистови колоездачи. На писта се кара в група със скорости над 50 км в час и когато някой падне, става лошо. Половината ми тяло беше минато като на шмиргел.
Когато се възстановил от контузиите, решил, че ще се състезава само на шосе, но треньорът му не се съгласил. Влади престанал да ходи на официални тренировки, но продължил да кара със същата интензивност.
Влади: Така че несъстезателно съм карал много повече. За кеф.
Интересното е, че по онова време Влади бил запален планинар, също като баща си, и по няколко пъти в годината двамата прекарвали поне по седмица в планината.
Влади: Но беше ходене до хижата, спане на хижата, после до следващата хижа. По върхове не сме се катерили.

През 2000 година, на 9 септември, Влади Гюров и Иван Кожухаров се отправили към Мальовица на еднодневен поход. Без да се уговарят, защото все още не се познавали. Влади бил с баща си и с негов приятел. Иван – със своите родители и с огромна група приятели. Било първото му истинско изкачване в планината след инцидента. За придвижването използвал количка тип Жулиет, подходяща за движение в парк, но не и в планина, където на практика цялото съоръжение трябвало да се носи на ръце.
Влади: Случи се така, че по пътя вървяхме с Петър Стоянов, който тогава беше действащ президент. Стигнахме хижа Мальовица и там какво да видим? Огромна тарапана, нещо се случваше. Президентът влезе вътре, за да поздрави някого, ние също решихме да влезем. Видях един абсолютно непознат за мен човек, седи, шепне нещо, усмихва се, всички го поздравяват. Тогава се запознах с Иван.
Случката била нещо като съдбовно предупреждение, което обаче Влади нямало как да разчете.
На следващия ден той отново се метнал на колелото, излязъл от София, стъпил върху горещия асфалт на магистралата, където, изведнъж, го пресрещнал микробус…
Влади: Всички си мислим, че сме безсмъртни и недосегаеми. Срещнах Иван, на следващия ден финиширах в болницата и аз бях като него.

Казва, че никога не е ясно кой как ще реагира на такава трагедия и че след нея човек рухва. Независимо колко е трениран. Спортът е условие за ново тръгване напред, но не е задължително условие. Някои хора не успяват, въпреки че са били спортисти. Според Влади „справянето” е програмирано в самия човек. Човекът или е „направен” да се справя, или – не е. Според него хората не могат да бъдат научени да бъдат победители, ако нямат закодирана пълна вътрешна подредба за това.
Влади: Поради тази причина има едни хора, които си седят в къщи, гледат тъжно през прозореца и мрънкат, и други хора, които правят и невъзможното да излезат от къщи и да действат нататък. Не са били спортисти, но тръгват напред.

Владимир Гюров
Владимир Гюров

След катастрофата, пред 18-годишното момче се изправили хиляди въпроси. Започнало „учене на живота по този начин”. Щастливото стечение на обстоятелствата за него била срещата с Борис Томов. Борето, както го нарича Влади, също е професионален спортист-тенисист, когато бива сполетян от инцидент, който го оставя в количка.
Влади: Разбира се, че издирих и Иван, с когото сега сме приятели, но Борето ми е менторът в този живот. Беше минал през това, беше се блъскал, блъскал, но в един момент беше подредил нещата. Той ме научи: така се къпеш, така караш кола, така можеш да имаш гадже, така можеш да тренираш… Хората се срамуват да говорят за тези неща, но ако искаш да имаш пълноценен живот, трябва да знаеш кое как става. А ако някой ти е казал всичко наготово – все едно те е изстрелял с прашка напред в живота. Качил те е на катапулт и ти си изхвърчал. Сега аз правя същото, когато срещна пресен случай или видя, че на някого не му се получават добре нещата. Казвам му: аз ги правя ето така работите, ако искаш – пробвай.

Владимир Гюров
Владимир Гюров

Постепенно картината в живота на Влади започнала да се променя, нещата, които откривал, че може да прави, непрекъснато се увеличавали. От международни форуми за хора с увреждания научил, че може отново да се върне в колоезденето. Единственото условие било да се снабди с хендбайк – колело, което се кара с ръце. Системата му е обърната – веригата е отпред и има три колелета – две отзад и едно отпред. Задните колелета изпълняват функцията на предното в стандартното колело.
Влади: Мислил съм в продължение на години как да го имам това колело. Много е скъпо и трябва да го вземеш от чужбина.
Първоначално Влади написал, както сам казва, „тъжни писма” до всички производители на хендбайкове. Обяснявал им, че животът му досега е бил върху колело и че иска и в бъдеще да бъде така. Резултат – никакъв. Междувременно се свързал с международна фондация, която всяка година предоставя грант от 2500 долара на спортист с увреждане. Условието – парите да бъдат използвани за купуване на спортно оборудване или пък да покрият участие в състезание. С други думи – за реализирането на спортна мечта.
Влади: Един пакет с хартия, формат А4 – толкова дебел и тежък беше пликът с документи, които трябваше да предоставя на фондацията. Документи за доходите на родителите ми, за моите доходи и пр., плюс мотивационно писмо. Година по-късно, една сутрин си отворих мейла, и там имаше писмо, в което пишеше: „Честито!” Аз на цялата земя бях спечелил гранта. А кандидатстват хиляди.

Владимир Гюров
Владимир Гюров

Щастливите, но и изстрадани стечения на обстоятелствата продължават, защото чрез свой приятел, Влади успява да купи стария хендбайк на един германец, спортист, със същото ниво на травма и със същото телосложение. Т.е. това колело все едно било направено за Влади. На всичкото отгоре, с него предишният му притежател е спечелил олимпийска титла.
Връщането към активния спортен живот обаче за Гюров стартирало от тениса. И отново благодарение на Борис Томов.
Влади: Той беше намерил начин да играе тенис. Искаш ли тенис? Искам. И така – цак, цак – захапваш стръвта и тръгваш!

В момента Владимир Гюров е активен тенисист и колоездач и два пъти републикански шампион по баскетбол за хора в колички с отбора на Ротаракт-София-Балкан. Не му е достатъчно да се занимава само с едно нещо, казва, че търси разнообразие, както когато ходи на кино. В екстремното му портфолио след инцидента има и „въздушни афери”. За сега кулминацията им е участие в европейското първенство по парашутизъм за хора с увреждания тази година в Лион. Но да изпълнява фигури във въздуха не му е достатъчно. Бъдещите планове на Гюров включват навлизане в активните водни и зимни спортове – планира да кара кайт сърф и ски. Впрочем тази година Влади се качи на връх Мусала.
Влади: Аз съм му последовател на Иван. Първо се пребих като него, след това и аз започнах да се катеря по върховете. Но разликата между моето изкачване и това на Иван е от земята до небето. Аз бях с колата до лифта, с лифта до горе, с рактрака до под върха и от там ме издърпаха с човешка сила и с двигател.

Владимир Гюров
Владимир Гюров

След изкачването на Мальовица през 2000-а година за Иван последвали връх Вихрен и 104-метрова алпийска стена в Рила. Постепенно той и ядрото от алипинисти и приятели, които били до него в тези начинания, започнали да гледат „по-нагоре” за нови и по-интересни предизвикателства. През 2007 г. Иван успява да достигне връх Мон Блан дьо Такюл (4 248 м). През зимата на 2009 изкачва Мусала и прави преспиване в палатка под върха. В същата година достига връхната точка на Алпите и най-високата в западна Европа – Мон Блан (4 810 м).

Иван Кожухаров

Излизанията и изкачванията на Иван Кожухаров в планината нямат аналог в световния алпинизъм. Не е известен случай, при който алпинист с подобно ниво на травма е успял да достигне до такава височина. Иван и приятелите му достигат върха в експедиционен стил, с предварително екипиране на маршрута, с преспиване под върха, с извличания, при които е използвана единствено физическа сила на участниците в изкачването. За придвижването на Иван е използвана изцяло преоборудвана спасителна шейна. Подготовката е отнела повече от три години. Логистиката за това изкачване, осъществена от Иван, се е провеждала в три държави – България, Швейцария и Франция. Впрочем след инцидента, Иван остава да живее и работи в Швейцария. Годините оттогава досега са един непрекъснат трансфер на качествата, придобити в „жестоката школа на алпинизма” към личния и професионалния му живот. Когато се случва инцидентът, Иван е студент в икономическия университет в София. През 2001 г. се дипломира във висше училище по мениджмънт в Женева и оттогава работи по различни проекти, свързани с финансови служби, с финансово обслужване на фирми и пр. Вече втора година преподава на студенти от УНСС – София.

Влади е завършил телекомуникации в Техническия университет и бизнес администрация в Американския университет, преминал е през редица курсове за допълнителна квалификация. Работи за голяма телекомуникационна компания. В близко бъдеще смята да учи треньорски профил в НСА, а когато остарее, да се сдобие и с академично музикално образование. Води собствено музикално предаване по Дарик радио.

Владимир Гюров
Владимир Гюров

Това са Иван Кожухаров и Владимир Гюров. Алпинист и колоездач. Може би точно сега в спортните и други академии по света се подготвят професионалистите, които след време ще разкъсват от академични анализи историите, които ви разказах. Съгласете се, че техният живот поставя стандартните човешки възприятия пред изпитание. Разбираме какво правят тези мъже и в същото време знаем, че това, което правят е невъзможно!

Статията на Мирослава Иванова “Кондиция на духа” е част от брой ЗИМА 2016 на Списанието. За да се снабдите с предишни броеве, свържете се с нас и ще ги получите на преференциална цена.

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.