Автопортрети от Исландия (трета част)

 
0

Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго.

В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.

симеон патарозлиев фотография исландия
снимка: Симеон Патарозлиев/ “Descending Light”

ТРЕТА ИСТОРИЯ: “ПО ЛЕД И МАСЛО”

Намирам се в “женското царство”. Прекарах нощта у позната, която срещнах в Австрия миналата зима и която сега работи тук в хотел в Исландия. Персоналът е само от разни девойки от къде ли не, храната е безплатна, вкусна и в изобилие. Изпрах си всички дрехи, изкъпах се съвсем човешки и прекарвам сутринта пред компютър, наваксвайки с всякакъв вид информация – мейли, прогнози за времето, места, които да посетя. Хотелът се намира по средата на нищото. Най-близкият магазин е на 150км. направо по магистралата. Вчера ходих до там да си презаредя провизиите, но се върнах само с две бири и няколко вафли. Оказа се, че в градчето има само един супермаркет, който е безбожно скъп и на всичкото отгоре няма “продуктите“, които търся. Възползвам се от мимолетния си достъп до интернет и проверявам къде е най-близкият магазин, който би ми свършил работа – 350км. Маркирам си и всички останали подобни на картата, за да избегна бъдещи триста-километрови разходки за вафли.

Канят ме на обяд, но аз се чувствам малко неудобно. Пристигам тук, пера се, къпя се, опосквам хладилника, преспивам, а донесох само една бира… Сякаш съм на хотел! (Е, то си е хотел, де…) Опитвам да не се натрапвам и съобщавам, че възнамерявам да тръгна по-рано, защото ме чака дълъг път днес. Истината обаче е, че така ми се тръгва, нямам търпение да попътешествам още и да попадам на нови места, хич не ми се стои в тази кутийка. Все повече момичета се прибират за обедна почивка и всяка ме пита дали не искам да остана за обяд. Осъзнавам, че всъщност ще е обидно да не откликна на поканата при това положение. Пък и не бих отказал малко хубава ароматна храна преди отново да мина на диетата от паста и мюсли.

Докато хапвам нещо като мусака със заливка от картофено пюре и кашкавал, момичетата ме канят на “купон-изпращане” тази вечер. Успяват така да поставят нещата, че, едва ли не, трябва да избирам между нощ в палатка на студа и дъжда и парти в приятната компания на множество девойки подправено с малко алкохол. Аз избирам, без въобще да му мисля, първото (възможно е, признавам, да ми се припише една не много приятна диагноза, но аз съм си така). Стягам раницата и леко, тихомълком, с бърза стъпка се отправям към шосето, избягвайки още евентуални оферти. Все пак вече е малко късно за дестинацията, която имах на ум и затова оставям на произвола да ме отведе някъде.

Чакайки своя превоз, си мисля за невероятната ледникова лагуна, покрай която минах вчера – огромни айсберги и по-малки парчета лед, плуващи в тюркоазено сини води, които ги носят към океана. Често изхвърляни от вълните на чисто черната ивица плаж, те като големи леко безформени диаманти сияят с един чуден приказен блясък и мирно чакат отново да бъдат поети и отнесени, този път може би завинаги. Светлината беше божествена – ниски облаци, по-скоро мъгливо, но мъгла която се стели така прецизно, че докосва само най-високите късове син кристал. Слънчевите лъчи плахо проникваха през този слой и придаваха контраст и една загадъчна атмосфера на цялата гледка, а липсата на вятър сякаш умножаваше всичко това по две, допринасяйки за чистите отражения в спокойните води на лагуната. При такива условия цветовете изглеждат толкова наситени и човек има възможност наистина да изолира само едно парче лед в полезрението си и да го изучава с часове. Така и не снимах. Мислех си: „Облачно, та то е така почти всеки ден в Исландия. Със сигурност ще имам още много подобни възможности.“ Да, ама не! Произволът ме отвежда точно до това място и, сякаш именно за да опровергае моите еретични мисли от предния ден, времето днес е коренно различно – слънцето осветява абсолютно всичко, равномерно, без да подбира, няма ни едно облаче по небето, силен вятър лашка ледниците напред-назад из лагуната, като миниатюрни кораби попаднали в морска буря. Всичко това ме кара малко да съжалявам, че не улових онзи миг, който, разбира се, е неповторим. Сега е скучно за фотография и дори е малко неприятно за разходка. Все пак има четири часа до залеза, така че тая надежда нещата да се променят.

Лагуната е огромна и се възползвам от това време, за да я пообиколя, да си набележа гледни точки за снимане, както и някои индивидуални парчета лед, които биха били интересен обект сами по себе си. Същевременно си търся и някое по-закътано и уединено място, където да си опъна палатката когато се стъмни. Следващите няколко часа минават неусетно в лека разходка, без да си давам зор, все пак наслаждавайки се на красотата на пейзажа. Въпреки моите надежди, небето, вече таман преди залез, въобще не ми изглежда обещаващо. Харесал съм си един малък айсберг, който по форма малко ми напомня на Матерхорн и веднага ме спечелва с това, но фонът му е безинтересен. През цялото време не спирам да си мрънкам под носа за облаците, за вятъра и въобще за неща, които не зависят от мен. Е, да снимам предния ден, когато условията ми допадаха, зависеше от мен… И така, докато си се оплаквам от залеза, слънцето се приближава все повече към хоризонта, а аз все пак снимам набелязаното парче лед – поне за приятелите. В този момент нещо ме кара да се обърна назад където принципно няма нищо освен един “скучен” хълм. Той все още си е там, но небето, небето над него, без въобще да предполагам, се оказва съвсем не скучно и абсолютно различно от това, което снимам пред себе си. Облаците, лещовидни, вече тъмно червени в своето ядро, обкръжени от синьо-лилави багри, сякаш тайно са се прокраднали зад гърба ми, за да се посмеят на безпредметните ми капризи. Все още зашеметен от контраста в гледката се замислям, че там зад хълма всъщност се вижда планина и ледник. Може би този залез не е загубен – бързо си събирам нещата и започвам да тичам в тази посока.

Изкачвам се на по-висока позиция и гледката, която се открива наистина си заслужава… но все пак ми липсва преден план. Решавам да потърся гледна точка откъм лагуната, с нов спринт се спускам натам и не след дълго за мой късмет откривам подходящо място. Тук е моментът да поднеса моите извинения към вятъра, който от моя страна по-рано понесе няколко пряко свързани с родата си словесни излияния, защото сега съм на малък черен плаж на чийто бряг са изхвърлени дребни парчета лед благодарение на същия този “омразен” вятър – ето го и предният ми план. Нагласям апарата докато пред мен небето не престава да се променя и да става все по-красиво. Един от облаците направо ми пречи да се концентрирам – продълговат синьо-лилав, той е разцепен по средата, сякаш прорязан с огнено острие, от тънка мораво-червена линия. Настанявам се на подходящо място, за да мога да хвана плажа, ледника, планината и небето в един кадър. Парченцата лед са чудесен преден план, но водата все още е прекалено развълнувана и ги лашка насам натам. Решавам да извадя още няколко от тях и да си наредя малка композиция пред апарата. Да, започва да се получава, но отново нещо му липсва, отново не е съвсем цялостно… Това, което ми прави силно впечатление са малките обли камъчета по брега, които, намокрени от водата, отразяват тъмно червения цвят на небето. Ех, ако можеше всичките да изглеждат така… Всъщност, защо не! Всичко е възможно! Започвам да греба с шепи от ледената вода и да плискам по плажа, внимавайки да не си залея в процеса и камерата, която е наполовина в езерото. Ако някой гледа тази сцена от страни сигурно би ме помислил за напълно луд, но това не ме интересува сега. Всички тези действия се случват в рамките на няколко минути и пикът на залеза приключва. Все пак успявам да направя кадър, който ми допада и съм в абсолютна еуфория от един от най-приказните моменти, които съм преживявал – не само заради неговата естествена и неподправена красота, но и именно заради моето взаимодействие с него.

Дълго след като слънцето потъва зад хоризонта, съвсем доволен и все пак неспособен все още да откъсна очи от червеното небе, аз леко заднишком се придвижвам към предварително набелязаното място за спане. Когато пристигам, опъвам палатката и си приготвям спагети, които овкусявам с песто – ако ще ям едно и също всеки ден, поне да е вкусно! Вече съм с нагласата, че ще почета малко и ще си почина (най-вече емоционално от този залез, за който не мога да спра да мисля), без дори да подозирам, че всичко тепърва започва. Още не е съвсем тъмно, а на хоризонта виждам наченки на северното сияние, този ден не спира да ме очарова… С нови сили навличам по-топли дрехи, нарамвам техниката и хайде пак. За да снимам обаче сиянието подобаващо ми трябва съвсем различна позиция и ми отнема около половин час да се придвижа до там. Достатъчно време, за да се стъмни съвсем, да изгрее луната и сега, след като вятърът се успокои, водата в езерото да се превърне в огледало. Танцът на светлините в небето става все по-ярък и аз започвам да танцувам заедно с тях. Непрестанно сменям позицията си преследвайки интересните форми виещи се в небето като змии, като се опитвам освен всичко друго, този път да вкарам и човешкия елемент в кадър. За тази цел използвам себе си, като това ме кара непрестанно да притичвам между фотоапарата и мястото, на което трябва да застана. Така опитвам да оставя нещо лично в своя танц със светлината (пък и поддържам тялото си добре загрято). Имам перфектни условия този път – всъщност по-добре не може да бъде, дори да го бях поръчал. Три часа прекарвам в разходки по плажа, необезпокояван от никого, в пълна тишина нарушавана единствено от някой тюлен или парче лед, което, изтъняло в своята потопена основа, се преобръща във водата. Далечният грохот от срутващ се лед, звукът на глетчера, за мен е странно успокояващ. Чувствам се съвсем на място тук, в хармония с нощта, звездите, зелените сияния, луната, огледалната вода, планините и ледниците. Какво повече мога да желая? А се оплаквах едва няколко часа по-рано…

Очаквайте следващата седмица продължение във четвърта част, както и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро. В случай, че сте пропуснали втора част, може да я намерите тук.

симеон патарозлиев Исландия
снимка: Симеон Патарозлиев / Дневника на Симеон
   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.