Автопортрети от Исландия (втора част)

 
0

Сподели

0Shares
0 0

Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго. В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.

симеон патарозлиев исландия
снимка: Симеон Патарозлиев/ “Eagle Flies in Stormy Skies”

ВТОРА ИСТОРИЯ: “РАЗХОДКА В БЕЗКРАЯ”

Вече шести ден бродя на исландска земя. Очарован съм от огромното разнообразие от пейзажи, които се изредиха се покрай мен за толкова кратко време: бурни реки, величествени водопади и каньони; черни пустини, ледници и зелени върхове; полета от лава, обрасли с пухкав мъх, които си лежат необезпокоявани под червено-оранжеви планини със снежни шапки; свистящите облаци и серните изпарения от термалните извори наоколо допринасяха за мистиката (и аромата). Всички тези гледки се нижат една след друга, а още по-бързо се сменя светлината – толкова е динамична тя тук, истинска наслада за окото! Колкото до самото време – всичко беше чудесно, почти не ме валя, имаше добра видимост, което за мен е най-важното (все пак съм дошъл за да се насладя на това, което ме заобикаля). Е, изключение прави моя стар спътник Вятъра, който ми правеше компания почти непрестанно.

По пътя се опитвах да избягвам всяко човешко стълпотворение и си намирах усамотени места където на спокойствие да прекарвам нощите, далеч от хижи и глъч. Въпреки леко социопатското си поведение (или именно заради това) се случи така, че срещнах един друг скитник, с който споделихме малко време. Даниел е германец, обикаля из Исландия също като мен – кога сам, кога не, а докато е у дома, работи като учител. Бързо си допадаме и изведнъж времето започва да лети, докато ходим и разговаряме. И така, след като прекарах нощта между камъните на едно поле от лава, а Даниел – в един близък къмпинг, се срещаме, за да хванем в една посока. За повечето туристи мястото, от което тръгваме е крайна точка, от която си хващат автобус и продължават пътуването си към други дестинации. За нас това е по-скоро стимул да продължим там напред, където, може би, е малко по-диво, малко по-недокоснато. Не толкова отъпканата пътека, по която тръгваме, започва със стръмно изкачване по хребета на малка планина и скоро достигаме билото. От тук се разкрива страхотна гледка към огромно поле от лава – там където прекарах нощта, и, зад него, оранжево-кафяв масив на чиито най-висок връх забелязваме няколко дребни фигурки. Вървим неусетно, потънали в приказки, като често се отделяме неволно от пътеката, след което за пореден път се взираме в картата, за да определим къде се намираме. Така изминаваме 15 километра. Стигаме до езеро, където една червена палатка издава първото чуждо присъствие, с което се сблъскваме за деня. Не се спираме и чак по-късно, далеч на “отсрещния бряг”, забелязваме човешки силует. Такива “срещи” някак истински ме стоплят и често усмивката не слиза дълго след това от лицето ми.

Нашата набелязана точка обаче е друго езеро, на което опъваме палатки, споделяме вечеря и всеки отделя малко време да остане насаме със себе си (ей, много ми допада този Даниел, харесва ми как настроенията и ритуалите ни често съвпадат). Аз оставам край лагера в очакване на залеза с идеята да снимам. Водата на езерото обаче е прекалено развълнувана, облаците не са където трябва, цвета не ми допада… Това всичко от гледната точка на фотоапарата, разбира се. За мен гледката е приказна. Все пак вместо да снимам, решавам да се поразходя. Харесвам си една седловина в далечината и тръгвам в тази посока. Едва изминавам няколко крачки и нещо малко, сиво и пухкаво минава през тревата и бързо изчезва – арктическа лисица. Прилича на плюшена играчка, въобще не очаквах да срещна това животно тук. Хващам една бегла следа, вероятно на друго животно, която приятно криволичи към седловината, която си бях набелязал. Когато най-после се изкачвам пред мен се открива гледка – докъдето стига погледът ми, се простират все същите зелени планини, черни пясъци и сиви езера, сякаш до самия безкрай. Осъзнавам, че тук пред мен няма всъщност абсолютно нищо. Няма отровни растения, няма опасни животни, няма го и най-опасното същество – човекът. Сигурен съм, че ако тръгна в тази посока, мога да се изгубя с дни, ако не и със седмици, без да се сблъскам с цивилизацията. Обзема ме странно чувство на сигурност, примесено с необясним за мен страх от това, че няма нищо, от което да ме е страх. Може би все още не съм съвсем готов да бъда сам в нищото. С тази мисъл, вече по тъмно, вървя обратно към палатките.

Събуждам се с друга мисъл – за изпуснат залез, за загубен кадър. Излизам навън и го виждам пред мен – само че изгрев. Езерото е почти кристално ясно и отразява отсрещната планина, която в този момент е попаднала в играта на утринното слънце и красивите сиви облаци; светлината шари по зелените върхове. Докато всичко на момента се мени, аз бързам да наглася статива и апарата и улавям приличен кадър. Вече имам опит с исландската светлина и не бързам да прибирам апарата. Преди няколко дни спирах и вадих апарата от раницата на няколко пъти, в опит да уловя една подобна игра над една друга планина. Тъй като това отнемаше време, всеки път изпусках точния момент. Ако не беше тази моя прибързаност, може би щях да заснема точно тази гледка, която ме караше да изпадам в еуфория – ала уви, тя трая едва няколко секунди. Затова сега, докато закусвам, апаратът си седи на брега на езерото, готов за снимка. И наистина светлината постоянно се променя – и аз си щракам. Преди малко слънцето сякаш подчертаваше цялата планина, а сега – само нейните върхове Не мога да кажа коя снимка най-много ми допада, но в крайна сметка не това е важното в момента. Поросто съм шастлив, че спокойно мога да наблюдавам тази игра.

симеон патарозлиев исландия
снимка: Симеон Патарозлиев/ “Five Little Sheep”

Идва време да събираме багажа и да продължаваме към неизвестното. Смятаме да се придвижим на стоп, но първо трябва да сe доберем поне малко по-близо до цивилизация. Маршрутът ни днес минава предимно през черна пустиня и пресича няколко реки с неизвестна дълбочина. Първата ни надежда за намиране на превоз е една близка хижа. Единствената кола там обаче отпрашва точно, когато пристигаме и то в обратна посока. Толкова е равно тук, че забелязваме главния черен път час преди да го достигнем. За този период успяваме да регистрираме една единствена фучаща джипка. Нещата не изглеждат много оптимистично – по-рано днес изчислихме, че ако не хванем кола на стоп ще трябва да повървим поне 40км. до края на черния път. Истината е, че дори и да ги извървим, това което ще се случи е, че просто ще се смени настилката, допълнителен трафик няма да хванем. А какво ни чака след това – никой не знае, картата ни свършва.

Точно преди да достигнем главния път, трябва да се справим с друго изпитание – прекосяването на първата река. Наблюдавам Даниел как се събува, но аз съм глупав, упорит и, в случая, мързелив – нямам намерение да си свалям обувките. Откривам добър маршрут за преминаване и удължавам щеките, за да си помагам с тях. Реката е широка и дълбока. Макар да избирам стъпките си по камъни, съм потопен до глезените, а всеки грешен ход ще вдигне водата поне до коленете. След няколко скока усещам, че раницата ми тежи и сякаш й се иска да поплува. Все пак стигам сух до другия бряг.

Докато се приготвяме да поемем отново, виждаме да приближава един огромен ван. Ван ли, направо си е “монстър трък”, име описващо нужния размер автомобил за наличините условия. Спира пред реката, стоварва група туристи, с газ я прекосява и в едната и в другата посока, и си събира пътниците обратно. Всичко това беше просто демонстрация и туристите снимат ли снимат. Ние също привличаме интереса на фотографите, явно като част от местната флора и фауна. Става ни малко смешно и с приповдигнато настроение тръгваме по добрия стар черен път. Планините стават все по-ниски, а черните пясъци все по-обширни. За два часа ни подминават четири джипа. Преди да забравим съвсем, че това е път, макар и в пустош, чуваме грохот зад гърба си. Обръщаме се и започваме да чакаме. И чакаме… След няколко минути грохотът е вече тътен и най-после виждаме какво приближава – пожарен камион. Споглеждаме се в почуда, плахо вдигаме палци и той спира. Буквално се изкатерваме в приспособен кемпер. Шофьорът е германец. Дошъл за пръв път в Исландия преди години да пътешества, но без да разполага с подходящо превозно средство. Сега си разпуска с това чудовище, което изглежда сякаш може да мине през всичко (и най-вероятно не само изглежда!).
– Сам ли го преустрои? – питам аз, като не мога скрия удивлението си от това практично возило.
– По-голямата част, да. Само за някои неща ми трябваха по-сериозни машини, които не можех да купя. Не е толкова трудно – добавя той съвсем небрежно.
В последствие ни споделя, че бил професор по механика. Не било трудно, а? Все пак си мисля, че и аз бих искал да си сглобя нещо подобно някой ден.

Шофьорът ни обаче не се е запътил надалеч и скоро ни оставя отново в нищото – мястото е вече наистина просто черна пустош. До хоризонта се простира най-обширното черно плато, което въм виждал; вървим, а пейзажът не се мени нито йота. Времето сякаш спира да съществува. Даниел предлага да минем напряко през пясъците и да съкратим една дъга, която описва пътят. Представям си как докато вървим напряко изпускаме транспорта си. Колите обаче са толкова на рядко, че дори на Мърфи (онзи със закона) ще му е неудобно да се пошегува с нас. Когато излизаме отново на пътя, се задава голям туристически автобус. Махам и шофьорът прави знак за нещо зад завоя. След него изненадани откриваме “автобусна спирка”, на която е спрял въпросният симпатяга. Екипажът се състои само от трима човека – шофьор, екскурзовод и една заблудена китайска туристка. Ние с Даниел се разполагаме като царе в почти празния автобус, който ще ни откара до основната магистрала на острова. Наслаждаваме се на гледките, споделяме една вафла и празнуваме спасението си от една доста дълга разходка в безкрая. Китайката зад нас тихичко похърква.

Очаквайте следващата седмица продължение във трета част, както и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро. В случай, че сте пропуснали първа част, може да я намерите тук.

Симеон Патарозлиев дневник
снимка: Симеон Патарозлиев/ Дневник

Сподели

0Shares
0 0

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.