Страховито катерене в Миянмар

 
0

Изследователката, алпинистка и скиорка Хилари О‘Нийл е пътувала до някои от най-екзотичните планински вериги на планетата. Списание „Outside“ я обяви за една от най-смелите жени в света на спорта. Тя е първата жена, изкачила два осемхилядника за 24 часа (Еверест и Лхотце). Спускала се е със ски от хималайския връх Чо Ойю в Тибет.

В края на миналата година Хилари се завърна от Миянмар, където беше водач на експедиция, организирана от „National Geographic“. Прочете разказа ѝ за приключението, публикуван в нейния сайт (със съкращения).

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: renan_ozturk/Instagram

Прибрах се от Миянмар преди почти три седмици. Първата седмица адреналинът ме държеше – водех децата на ски всеки ден, вечерях навън с мъжа ми. През втората седмица спах много. В третата седмица тялото ми вече не се подчинява на съзнанието. Чувствам се слаба и изпита, изморена до мозъка на костите. Дори мозъкът ми като че ли изключва. Волята ми, работеща в режим на повишена бойна готовност през последните два месеца, се изпари напълно. Но докато тялото и съзнанието ми се възстановяват, усещам, че започвам да осъзнавам лудостта на „анти-Еверест“ експедицията, която изживях.

Подготовката на експедицията до уединените части на Северен Миянмар, поставила си за цел да опита неизвестен маршрут по страховита планина, отне повече от две години тежка и изтощителна работа. А сега всичко свърши. Екипът ни не успя да изкачи връх Хкакабо Рази. Означава ли това, че експедицията е провал, осеян с грешки? Или просто трябваше да съм по-предпазлива в очакванията си, след като знаех, че ще се сблъскаме с толкова много неизвестни?

Спомням си как седях пред компютъра преди заминаването и изчислявах необходимата ни храна, тежестта на багажа ни и колко носачи ще ни трябват. С писателя Марк Дженкинс изучавахме маршрута в Google Earth и различни руски и британски карти от Втората световна. Двамата се размечтахме за тази експедиция, докато катерехме Еверест през 2012-а, когато се сблъскахме с опасни тълпи. Липсваше ни творчеството да катериш по-слабо позната планина в по-усамотен район. Фантазирахме си за потенциален нов маршрут по западния ръб на Хкакабо Рази. Този район на Източните Хималаи е толкова неизследван, че все още е географска загадка кой е най-високият връх на Югоизточна Азия – Хкакабо Рази или Гамланг Рази. Маршрутът, който проучвахме, щеше да ни позволи да изкатерим и двата. Планирахме да носим GPS устройства, които да ни дадат най-точните възможни надморски височини.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: taylorfreesolo/Instagram

Марк проучи времето в региона и решихме да тръгнем по-късно през годината, след мусонния период, за да не седвижим в джунглата под постоянен дъжд. Това означаваше и по-малко валежи в планината, а оттам – и по-слаба опасност от лавини и по-твърд сняг, осигуряващ по-добри условия за катерене и по-добра видимост. Преди да заминем от Щатите обсъдихме какъв да е размерът на екипа ни, за да бъде най-ефективен. Спряхме се на 5 човека по две причини. Първо, наистина смятахме, че има вероятност да загубим катерач заради болест или лудост (да, сериозно го обсъждахме) по 210-километровия, физически и психически смазващ подход през джунглата. Второ, ако се окажеше, че времето ни притиска, можехме да разделим екипа и едната група да изкачи Хкакабо, а другата – Гамланг.

През септември, точно преди да пристигнем в Миянмар, се случиха две важни неща, които ни разколебаха. От една страна, двама местни катерачи изчезнаха по време на финалния си щурм на Хкакабо. Това предизвика огромна операция на национално ниво по спасяването им. Няколко седмици след началото на издирването спасителен хеликоптер се разби, което създаде допълнителен хаос в региона до средата на октомври, когато ние едва пристигахме в Путао – последния град преди дългия ни подход наистина да започне. Освен това, японски катерачен екип беше тръгнал месец преди нас по същия маршрут. Това не само още повече изчерпа запасите от носачи и местни ресурси, най-вече храна, но и означаваше, че ако успеят, вече няма да се катерим по нов маршрут, нито пък ще сме тези, които да решат загадката с височината на Хкакабо Рази. Това създаде огромно напрежение у нас.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: emilyaharrington/Instagram

Бързо разбрах какво означава да организираш „анти-Еверест“ експедиция. От гледна точка на предварителното планиране, Еверест е добре смазана машина и всичко, от маршрута, през шерпите, до храната, е ясно (разбира се, не казвам, че катеренето е лесно и лишено от огромни рискове). Северният край на Миянмар няма алпинистка история. Уви, грижливите ни планове започнаха да се разпадат, когато правителството на щата Качин ни забрани да напускаме Путао. Така и не ни обясниха защо бяхме арестувани в продължение на четири дни, но предполагахме, че на местното правителство са му дошли в повече негативните отзиви в медиите за смъртта на двамата катерачи и хеликоптерната катастрофа, при която загина още един човек, а пилотът беше тежко ранен. Като лидер на екипа обаче не предвидих ефекта на доминото, който това четиридневно забавяне щеше да има върху останалата част от пътуването ни.

Първо започнахме да губим мотоциклетните си шофьори, които бяха изключително важни за първата част от пътуването, защото трябваше да ни превозят на около 130 километра нагоре по пътеките и така да ни спестят три дни ходене, за да имаме достатъчно време в планината. Те имаха по-добри неща за правене в селата си от това да чакат неизвестно колко дълго някакви туристи да се измъкнат от хватката на правителството. Пренареждането на екипировката, храната и филмовото оборудване на недостатъчния брой мотоциклети ни отне още един ден. Когато дойде време да започнем прехода пеша до базовия лагер, се оказа, че вече нямаме носачи, защото не се бяхме появили на предварително уговорения ден.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: taylorfreesolo/Instagram

Не бяхме осъзнали и че периодът на експедицията съвпада със сезонното прибиране на ориза и царевицата. Затова на местните селяни въобще не им пукаше за нас, чужденците, а и очевидно бяха изтощени от работата по спасителните операции. Така започна драстичното орязване на екипировка, филмово оборудване, дрехи и храна. Джунглата беше съвсем нова среда. Нямах представа колко клаустрофобична и подтискаща ще бъде. Как насекомите и растенията – пиявици, пчели и комари, паяци, кърлежи, бълхи, пареща коприва и бодливи храсти, могат да те изтощят. Едно подхлъзване или падане върху пръчките пунджи – останалите от Виетнамската война копиевидни бамбукови колове, подредени покрай пътеките, щеше лесно да приключи с пробождане и край на експедицията. Когато достигнахме базовия лагер на височина 4000 метра, здравият разум на всеки от екипа вече беше сериозно застрашен.

Почивка обаче нямаше. Трябваше да продължаваме напред. Бяхме толкова обсебени от битката със стихиите на джунглата, че очаквахме планината, с нейните хребети и стръмни стени, покрити със сняг и лед, да бъде по-познато и затова – по-лесно изживяване. Но не беше така. Връщайки се назад, осъзнавам, че всички се борехме не само с видимите, външни трудности на заобикалящата ни среда, но водехме и своите си вътрешни битки. На мен ми липсваше домът. От редките контакти с мъжа ми разбирах, че двете ми момчета не се чувстват никак добре в мое отсъствие. Освен това, водех екип от силни, независими катерачи и всеки ден се страхувах, че няма да се справя.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: renan_ozturk/Instagram

Марк тръгна напред с двама носачи и остави малко катерачно оборудване и храна близо до потенциалния ни лагер 1. Останалите организирахме екипировката, разделихме провизиите, изпробвахме палатките и навихме въжетата. В продължение на три седмици багажът ни беше местен и събиран и сега много неща трябваше да бъдат изсушени, а други – просто да бъдат открити. На следващия ден, 1-и ноември, с помощта на носачите и готвачите изнесохме всичко необходимо за следващите 10 дни до лагер 1. За добро или лошо, вече бяхме сами.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: emilyaharrington/Instagram

Случайно или не, точно по време на катерачната част от експедицията вътрешната динамика между нас се промени и в екипа ни се настани напрежение. Всеки от нас имаше светли и красиви моменти, споделяхме невероятни истории и ценни разговори, докато се тътрузехме из джунглата. Но и всички имахме дни на дискомфорт, разочарование, гняв и тъга. Такъв е животът по време на експедиции, когато всеки ден е упорита борба за оцеляване, нямаш уединение, за да скриеш сълзите си, и всички лични страхове, борби или измислени обиди са изложени на показ пред съотборниците ти.
Отне ни 5 дни да стигнем от базовия лагер до лагер 3 (5550 м), който беше и най-високата точка за мен по време на това изкачване. Там с Емили изчакахме два дни, докато Марк, Ренан и Кори атакуваха върха. Въпреки желанието ми да бъда с тях, осъзнах, че е най-добре да остана с Емили. Лагер 3 е доста страховито място, а с нея ни свързва уникално партньорство.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: taylorfreesolo/Instagram

Вятърът духаше толкова силно, че се страхувахме да не ни отвее от тесния корниз. Беше ни останала съвсем малко храна. Предпочетохме да запазим колкото е възможно повече от нея за другите, защото знаехме, че ще са прегладнели и изтощени при завръщането си от върха. Имаше напрегнати моменти, в които комуникацията ни с тях беше много лоша. Температурите и ветровете бяха толкова безмилостни, че по време на тези прекъсвания на връзката се опасявах, че момчетата са замръзнали или са били отвени от открития ръб. Въпреки че не успяха да изкачат върха, въздъхнах с облекчение, когато видях Кори, Марк и Ренан да се спускат в лагер 3.

Страховито катерене в Миянмар
Снимка: emilyaharrington/Instagram

Сега вече знам защо на Такаши Озаки са му трябвали три опита и общо 6 месеца в рамките на двегодишен период, за да стигне най-накрая до върха. По неговите думи:

„Винаги търсим по-трудното катерене – това е духът на алпинизма… Мога със сигурност да кажа, че Хкакабо Рази е една от най-трудните и опасни планини в света. Никога преди не ме е било толкова страх – през цялото време исках да избягам от тази планина.“

По ирония на съдбата, Озаки загуби живота си по склоновете на Еверест през 2011-а.

Може би най-голямата ми грешка беше, че не се вслушах достатъчно в предупрежденията на Озаки, който в свръзка с Нияма Гялцен, бяха единственият екип, изкачил някога върха. Въпреки че аз не успях, мога честно да кажа, че това наистина беше едно от най-големите приключения в живота ми.

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.