Тази история не е за невероятни постижения, или опасни приключения. Нито е история за силата на човешкия дух. Всъщност това е история за едни храсти. Най-обикновенни храсти, такива, каквито ги има навсякъде. Защо си правя труд да пиша за някакви си храсти ли? Защото тези храсти ги приех твърде лично.
За тази случка до момента знаеше само и единствено Спас и то само и единствено защото потърсих емпатия в един телефонен разговор, а и нямаше как да скрия скъсаното яке и съдраните дънки.
Причината за това е чисто и просто срам. Показвам я на бял свят с надеждата, че след като всички научат за моя позор, той ще падне от мен и най-после ще освободи място за нов позор.
И така…парапланеристите са странно племе. Склонни са на какво ли не в името на прелета. Това обяснява защо в работен ден (вторник) в ранния следобед, на едно малко баирче, на 40 градуса на сянка чакат 40 човека на слънце. Облечени са в зимни якета, гортекс и гъши пух, високи туристически обувки, каски и зимни ръкавици. Половината от тях са си взели отпуск за да изживеят това удоволствие, а именно да се сварят в собствен сос на старта. Някой са преминали през семеен скандал за да са тук, а други са пътували от другия край на България. Защо ли? Заради свещения граал на парапланеризма – нейно величество прогнозата. В нашите среди тя се измерва не в скорост на вятъра, а в километри. Прогнозата за деня е за 200+ км. Обещаващо примамлива на екрана на телефона предната вечер и отчайващо отблъскваща тук и сега на живо.
Два факта за мен.
Първо – нямам идея какво правя. Дошла съм тук за прелет. Знам горе долу как се излита и как се каца, обаче средата между двете ми се губи.
Второ – аз съм изключително неориентиран човек. Когато си от женски пол и някой от мъжки пол ти каже, че нямаш пространствена ориентация, някакси е в реда на нещата, но когато дори жените ти го казват…. лошо.
И така, докато разглеждам селата на картата в радиус от 200 км, твърдо убедена, че ще летя високо и далеч, съвсем забравям да огледам къде кацат хората в случай на „удавяне“ (кацане малко след излитане поради невъзможност да генерираш височина и да тръгнеш на прелет). Тактиката ми за прелет се базира на позитивното утвърждаване. Повтаряш си много пъти „ще стане, ще стане, ще стане“ и ако повтаряш достатъчно интензивно и настойчиво задължително ще стане.
Не стана.
Минута след излитането кацам на нивата под старта. Виждам, че другите се приземяват до някакъв път в далечината от дясно. Мястото, на което сме паркирали колите е до друга нива, в далечината от ляво. Вариант едно – да ходя на дясно, до мястото, където кацат всички.
Вариант две – да ходя на ляво, до мястото, където е паркирана Баба Корса.
Избирам втория вариант. По пътя решавам, че мога да мина на пряко…. Груба грешка Владимиро!!! Груба грешка!!! За толкова години как не разбра, че твоето „напряко“ е виновно за всичкото губене??!!
Започвам да заобикалям храсти, които стават все по-гъсти. Целта обаче се приближава. Минава ми през ум да се върна до пътеката. Прогонвам тази мисъл. Лошата ми ориентация е правопропорционална на убеждението ми, че съм на прав път и обратнопропорционална на здравия разум. Това е гарнирано с афинитет към поемане на неоправдани рискове.
Храстите се сгъстяват.
Вече виждам колата на 300 метра пред мен.
Храстите се сгъстяват.
Вече виждам колата на 200 метра пред мен.
Храстите правят стена, невъзможна за заобикаляне. А да, и са бодливи. Гадни и бодливи храсти.
Ще трябва да се върна. Тръгвам да заобикалям храсти на обратно. Да ама много ти помня от къде точно съм минала. Няма пътека, която да следвам. Обзема ме лека паника. 41 градуса е и няма да пояснявам дали това е на слънце, или на сянка, защото сянка така или иначе няма. Изпих водата още на старта. Нося 17 килограмова раница и вече съм вървяла близо час и нещо.
Храстите се сгъстяват. Трябваше да се разреждат пустите му храсти, нали уж се връщам. Да, но се сгъстяват. Обзема ме средна до сериозна паника. И в паниката така се овъртолвам, че в някакъв момент се озовавам в средата на малко кръгче трева, заобиколено от гъсти храсти. Не знам как съм стигнала там и нямам никаква идея как да изляза. В капан съм.
След паниката идва отчаянието. Няколко сълзички се катурват от бузата ми на земята, а горещата пръст прави „сссс“ сякаш си капнал студена капка вода върху нагорещен котлон. Започвам да го разбирам този параноичен андроид Марвин…Не достигнах там където искам, но пък стигнах на място на което нямам никаква работа.
Ситуацията е ясна…сама съм срещу храстите. Не мога да се отърся от усещането, че не ми е там мястото. В моето съзнание мястото на което заслужавам да бъда е върху някоя памучна хавлия поставена върху някой екзотичен плаж с няколко студени бири и поне една нещастна палма забочкана там за сянка.
А в действителност съм тук и сега и контраста между двете е твръде голям.
Звъня на Спас за да обясня неправдата…
…….
Спас прихва да се смее!!!
……
Прихва да се смее!!
……
Да се смее!
…..
Смее се….
…..
Аз направо се вбесявам!
Вбесявам се!
Поглеждам настрани… храсти…поглеждам нагоре…високо в небето някой се е „набрал“ на поне 2000 метра. Мразя го в червата.
Понякога, за да излезеш от трудна ситуация ти трябва малко газ. Отчаянието те кара да бездействаш, докато яда е като ракетно гориво – мобилизира те.
Така, ядосана на Спас (Господ да му е на помощ когато го видя), на себе си, на оня горе и на оня горе дето е на 2000 метра, на храстите, на летенето, изобщо на всички, навличам зимното яке и дългите дънки, слагам си ръкавиците и започвам да си проправям път през гъсталака хвърляйки тежката раница напред за да мачка храстите по пътя ми.
След мен хвърчат пот, гъши пух от якето и думички…думички толкова мръсни, че ако имаше кой да ги чуе, щеше да усети как му се цапат ушите.
Хубава емоция е гнева, стига само да я впрегнеш по правилния начин.
След 20-тина метра и час по-късно, храстите се поразсейват и вече мога да ги заобикалям. След още 50 метра виждам пътека пред мен, която ме отвежда до асфалтовия път.
Вече е пладне и по пътя се задава кола с местен парапланерист, който предлага да ме закара до Баба Корса. Виждам как погледът му преминава през зачервените ми очи, съдраното яке, скъсаните дънки и издраната раница. Усещам как усеща мръсните думички, които още витаят из въздуха около мен.
Започва да цъка с език и да клати глава, след което изрича тихичко, по-скоро на себе си:
– Ехх….вие жените така и не се научихте да летите…
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
