Ghost Writer: Медали за всички

Първа коментарна статия от мистериозния ни приятел - Ghost Writer!

 
8

Запознайте се със Ghost Writer! Той следи внимателно всичко, случващо се с българския спорт. Но, което е още по-важно, има своето ясно мнение по множество спорни и важни за спорта въпроси, умее да се аргументира и да пише.
Не, няма да ви кажем неговото име. За да ви бъде една идея по-интересно. И за да не ви отдалечава от най-важното в случая – разглежданата тема и нейните аспекти.
Ето, представяме ви първия му коментарен материал – изключително интересен е, а също така ще бъде следван от още много подобни. Четете и не се стеснявайте да коментирате!

Илюстрация: Стефан Чинов
Илюстрация: Стефан Чинов

Медали за всички

Последните няколко години виждаме страхотен бум в бягането. С нарастването на броя тичащи, все повече стават и състезанията, особено тези извън града. Трейл, планинските и скай бяганията на дълги и ултрадълги дистанции, организирани в България се увеличиха в пъти само за последните пет години. Това определно е една изключително радваща новина – все повече хора започват да се занимават със спорт, който ги води сред природата и ги прави по-здрави.
С бума на бягането, се появи и една нова тенденция – да се дава медал за всеки, завършил някое състезание – практика, копирана от големи международни състезания. Практика в почти всички тежки планински бягания, маратони и ултрамаратони, в градовете и сред природата. Практика, над която бих искал да поразсъждавам днес.
Медалът за всеки завършил се превърна в задължителен артикул. Нещо, което се полага по право. Няма ли медали за всички, задължително следват сериозни дискусии в социалните мрежи, как дори и по един медал не са дали на участниците.
Разбираемо е, че с нарастване броя на състезанията, организаторите трябва да стават все по-изобретателни и да измислят с какво да привличат повече участници. А какво е най-лесното и най-евтино нещо, което можеш да измислиш за награда като организатор на състезание? Мисля, че се досещате за отговора – медал.

Илюстрация: Стефан Чинов
Илюстрация: Стефан Чинов

Факт е, че медалите са мотиватор за много хора да започнат да се занимават със спорт и да тръгнат по състезания. И това определено е много хубаво. Защо обаче тези състезания не се рекламират с това каква емоция ще получи всеки участник, какво ще преживее и какво ще види по време на трасето, а не какъв медал ще получи? Защо това не е достатъчно?
Трябва ли нещо толкова специално като медала, с дългогодишна репутация да се принася в „жертва“ за „общото благо“? Казваме си: щом медалите могат да накарат повече хора да спортуват и да ходят по състезания, то нека ги раздаваме. Въпросът е, ако хората вече сами достигат до извода колко е важно да се спортува, защо тези медали продължават да се раздават?
Дали тази практика не е поредното доказателство и още една причина да се превърнем в още по-големи материалисти, които винаги искат да имат това, което нямат? И най-вече да го получим с минимум усилия. Колкото по-бързо – толкова по-добре. Тези медали не поощряват ли посредствеността? Независимо колко си добър, ти само завърши и ще получиш медал… Ако медалът е причината да участваш в дадено състезание и знаеш, че ще го получиш веднага щом завършиш, стимул ли е да се развиваш и да ставаш все по-добър и да даваш повече от себе си, или е точно обратното?
Да се раздават медали на всички, ми напомня на времето на социализма. Всички трябваше да сме равни, за да не се разсърди някой. Всички получавахме едно и също, независимо, че някой бе по-добър от друг. Знаем как това не стимулираше нищо друго, освен посредственост.
Същият стремеж към равенство и толерантност към посредствеността забелязвам напоследък и в друг аспект. Сякаш е важно просто да правиш нещо. Обявяваш, че имаш някакъв проект или имаш намерение да имаш проект и почти автоматично получаваш внимание. Хората се възхищават на „смелостта“, която си проявил. Какъв е резултатът, дали ще има такъв, колко професионално е направено “нещото”, някак остава незабелязано. Малко хора се вглеждат в детайла. Възхваляват се намерения, а не постижения. Количество, а не качесто.
В този смисъл, да, може би е хубаво да има стимули не само за най-добрите. Всеки, завършил някое наистина трудно състезание, трябва да получи нещо за спомен. Но това може да бъде тениска, специално направена и надписана за всеки финиширал. Или дървен медал – копие на тези, които най-добрите ще получат. Това няма ли да е още по-голям мотиватор за хората, които ще се готвят за състезанието? Да знаят, че не е достатъчно просто да завършат, а да положат малко повече усилия, за да се сдобият с нещо, от което всяка година се раздават само три броя? Даването на медали само на най-добрите няма ли да доведе до по-голяма конкуренция и стимул за усъвършенстване на състезателите?
Наскоро отново гледах документалния филм Цената на златото, в който се разкават историите на няколко от най-известните шведски атлети-скачачи, и за това какво им коства да печелят медали по световни първенства и олимпийски игри. Изключителен филм, който препопърчвам на всеки, без значение дали се занимава със спорт или не.
Естествено, във филма става въпрос за едни по-различни медали от тези, за които говорих по-горе, но пък дава интересна гледна точка за цената на медала, какво коства той и какво значение има. Защото не трябва ли медалът да е нещо много специално, заслужено само от най-най-добрите? Заслужава ли си наистина да го принасяме в жертва?

   

8 КОМЕНТАРИ

  1. не съм сигурен, че авторът в схванал смисъла на медалите, раздавани на състезание – те са по-скоро символ, спомен, и дори награда в някои случаи, че си завършил, че си се престрашил да участваш на състезание. Да, за победителите обикновено има други награди и медали, поощението на посредствеността не се изразява в раздаването на едно и също нещо на всички. И стремежът към печелене, доказване, елитарност и тн понякога е много по-жалък, още повече ако е подплатен от посредственост.

  2. Съгласен съм напълно с Мартин. Авторът не е уловил правилно смисъла на медалите според мен.

  3. Напълно съм съгласен със статията. Медалът е моралната награда за победителя и неговите двама подгласници, така, както купата е символ на победата и тя е само една за определено състезание. Всички останали участници могат (и е желателно) да бъдат стимулирани с различни сувенири за това, че са завършили успешно едно трудно изпитание, което не е по силите на всеки. Така няма да се обезценява стойността на медала. Това са принципи, от които се водим ние от Маратон.

  4. Изненадващо неподходяща статия за сериозна медия като 360mag. Бездарни писания в жълтеникав оттенък от типа “да хвърлим бомба и да гледаме сеир” просто не ми се връзват със стила на медията. Единственото логично в цялата статия е анонимността на автора, той очевидно е наясно с това какво ще предизвика неадекватно-критикарската статийка и решава да си върши словесно-дефекационната комплексо-избивателна дейност скритичък. Аман от нереализирани лекоатлети… дано от екипа на 360 прекратят тази жълта и силно неградивна посока.

    Статията е не просто мнение, а деликатно (или не толкова деликатно) оплюване на цялата идея за непрофесионалния спорт и непрофесионалните събития. Авторът използва неправилни аргументи и доводи и в крайна сметка отправя едно послание към всички участващи – че са посредствени, след като приемат медал, различен от злато-сребро-бронз. Основната грешка е, че се приравнява професионалния спорт с непрофесионалния…

    Освен това наистина не схващам смисъла на тази публикация – кому е нужно това жълто критикарстване? Целият ви стил е вдъхновяващ, пишете за нови преживявания, за нови дейности, за нови места. Кому е нужно да се дава трибуна на подобни нескопосани бъртвежи? Някаква полезност освен “разлайване” ще има ли от тази статия? Някой ще се мотивира ли да направи нещо полезно, след като я прочете? Или изобщо нещо полезно ще се случи ли от този материал? Можеш ли от трибуната на сериозна медия като вашата да неречеш хилядите спортуващи “посредствени”, само защото не са професионални спортисти, които се борят за златни медали? Това ще помогне ли на някой да започне да спортува, или може би не е това целта… вероятно целта е да задържим спорта елитарен, а на градските маратони по света да ходят само десетина кениеца?

  5. Мартин го е обяснил много добре.
    Медалите раздавани по маратоните имат за цел да ти остане приятен спомен, че си стартирал, издържал си избраната от теб дистанция и си финиширал – един вид, ако искаш го интерпретирай така – победа над самият теб. Победа за това, че си събрал смелост, регистрирал си се, подготвил си се, избягал си разтоянието и си финиширал, а не си се отказал по средата на трасето.

    За първите трима обикновено освен златни/сребърни/бронзови медали има и доста сериозни парични и предметни награди, да не говорим, че имената им обикновено остават в историята на дадения маратон.

  6. А колко хора се записаха за да сглобяват Медала тая година. А щяха ли да се запишат, ако го нямаше?

  7. Пич, първо завърши една дистанция над 100 км и си тръгни със спомен омачкания стартов номер и ръждясалите от пот безопасни игли.

  8. Аз не виждам нищо лошо в това да се дават медали на финиширалите. В днешно време да работиш 8 часа някъде, да си гледаш семейството и да спортуваш достатъчно, че да си способен да завършиш дистанция от 20-30-50-100 и нагоре км в рамките на контролното време, е вид победа. Някой май движи в среда, населена основно от спортисти? Виждал ли си как са болшинството хора на тема спорт? Повечето хора, с които работя са в диапазона 20-30 години и не могат да изтичат 5 км наравно. За тях да започнат да тренират и да стигнат до 20 км по баир е огромно постижение и не виждам защо да не бъдaт поощрени. Първите си знаят защо, как и с колко усилия са първи, имената им са известни на всички. Не вярвам те да се чувстват много обидени и засегнати от това, че непрофесионалистите след тях се радват на тенекиен спомен от бягането.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.