Автопортрети от Исландия (част осем)

Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго. В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.

Фотография Симеон Патарозлиев
снимка: Симеон Патарозлиев/ “We All Meet Somewhere”

ИСТОРИЯ ОСМА: “ОК, ОК…”

Утрото е влажно и прохладно, палатката все още мокра от снощния лек дъжд, а аз сънен се излежавам на топло в чувала. Днес трябва да се организирам бързо и да потегля рано, защото има едни 450км., които ме делят от дестинацията ми за деня, а пътуването на стоп започва да става все по-мъчително и времеемко, особено на изток. Там някъде ме чака една планина, която отдавна се каня да снимам, а сега, подправена с много обещаваща прогноза за времето, изглежда твърде привлекателна. Знам, че ще ми трябва солидна доза късмет, за да се добера до нея преди залез и въпреки това се мотая докато събирам покъщнината си в раницата и чакам палатката да поизсъхне. Даже успявам да прочета един кратък разказ, наслаждавайки се на утринното слънце и свежия въздух. Не чувствам, че съм изпуснал много – за двата часа размотаване край мен минават не повече от пет коли.

Толкова съм щастлив отново да имам книга със себе си – напоследък разговорите в главата ми взеха да доскучават. Вече чета втори разказ, докато стопирам на шосето. Коли ме подминават на интервали от по десет-петнадесет минути, но не изглеждат особено заинтересовани нито от мен, нито от моята компания. Явно никой не желае да прекъсне задълбочената ми дейност и затова когато приключвам повествованието, решавам, че може би ще имам по-голям шанс ако просто си стоя край пътя, гледам глуповато в нищото и давам вид на човек, който се нуждае от избавление. Не съм убеден, че точно това помага, но „само“ след час, в който упорито и старателно следвам гореспоменатия план, спира кола. Първите 25км. за деня са факт, но мястото, на което ме оставят, не е много добро. След двадесетина минути безплодно чакане си нарамвам раницата и тръгвам пеш – нямам намерение да се побъркам, стоейки на едно място. След кратка петкилометрова разходка късметът не точно ми се усмихва, но пък загатва за себе си – спира една мила баба, която ме вози цели 3км. Оставя ме на бензиностанция, на която има инфо център с компютър и аз се възползвам от възможността за бърза връзка с останалия свят. Не губя много време обаче – нали си имам цел. Тук трафик има и решавам да приложа отново позата „много ми е скучно, спасете ме“, но с малко загатване за „но иначе аз не съм толкова скучен… по принцип“. Май не сработва особено добре, у мен нараства сериозно желание просто да си извадя отново книгата и да почета. Чувствайки нужда от морална подкрепа, звъня на приятелката си, която някак винаги е позитивна. Докато си говорим, разискваме светски въпроси и тя ми обещава, че скоро ще ме качи трактор, спира превозно средство. Не е трактор, а джип, но също върши работа. Кара го един симпатяга от Щатите, черпи ме с вафла, но за жалост му правя компания едва петнадесетина километра.

Намирам се на място вече твърде познато – не само, че съм стопирал от тук, но преди няма и седмица прекарах две нощи в малка бяла къща-заслон, която се вижда на около километър навътре в пустошта. Дали някой е спал там след мен и ако да, що ли за човек е бил? А дали сега има някой? Любопитен съм да разбера, но не правя нищо по въпроса, защото имам велика мисия – да си стоя тъпо и упорито, ръкомахайки с ръце на пътното платно. Нещата вземат доста да се проточват, а възлагах големи надежди на това място – възможно ли е днес просто да не върви? Не, абсурд. Ще стане, аз не се отказвам лесно. Въпреки неотменната си храброст и постоянство, което отдавна трябваше да е забелязано от някой наблюдателен шофьор, никой не спира. Дано постоянството ми не се приеме от някоя по-висша сила като един вид силно желание за постоянно да си остана тук. Започвам да се изнервям. Сам напрягам ситуацията допълнително като започвам да мрънкам – първо на ум, а после и на глас. Това сякаш също не помага особено. Бързам, трябва да стигна по-бързо, няма вече време, мисля си. Вкарвам в обръщение древната мантра „аре бе, аре бе, аре бе…“, но и тя не допринася особено за благосъстоянието ми. Поглеждам си часовника – изминали са четири часа, в които аз съм се придвижил едва с 50км. Та да бях ходил до тук! Отново започват да ме обземат съмнения, че все пак е възможно да има нещо каръшко в днешния ден. Абсурд? Всъщност ми остават само някакви си 400км. и цели четири часа до залез слънце – всеки човек, който е поне малко с акъла си, ще осъзнае, че все още има предостатъчно време… нали?

Решавам да се разходя до заслона. Може би там ще намеря отговор защо днес „май“ не ми върви, може би ще срещна някой интересен персонаж, с който мога да си поговоря или още по-добре – една, две девойки. Още когато наближавам вратата на постройката, разбирам, че е необитаема. Никой не е оставил и послание в книгата за гости след мен, което да ме стопли в този мрачен момент. Съвсем умърлушен се връщам на пътя и поемам пеш към нищото – вече, струва ми се, имам посока, но не и дестинация. Каквото и да става обаче, повече няма да стоя и чакам на едно място. Не знам какво им минава през главите на хората, някаква тайнствена романтика ли откриват или просто ме съжаляват, но в момента, в който изминавам първите двеста метра по шосето, една малка количка забавя ход покрай мен. Разбира се, тук няма къде да спре освен по средата на пътя – за кой дявол все се опитвам да им го направя по-лесно, като явно им харесва да си спират ей така по средата. Там, километър по-назад, където прекарах сякаш няколко часа, имаше уширение, но явно на никой не му се стори удобно. Вървя пет минути и ето ти – сега създавам опасна ситуация на шосето…

Да се върнем на малката количка, чието малко прозорче на малката предна вратичка се спуска малко бавно и отвътре ме поглежда един малък симпатичен дядо, който ме пита на къде отивам на исландски. „Egilsstadir“, отговарям, а той ми казва, отново на исландски, да се качвам. Намествам се удобно на малката предна седалчица. Пасва ми чудесно – и аз съм си малък. Питам дядката дали говори английски – отговорът е отрицателен. Изглежда комуникацията ще е трудна. Бързо ми прави впечатление, че малката количка малко си хвърчи – 140км/ч през повечето време. Това до някъде подклажда нови искри на надежда. Друго обаче също бързо ми прави впечатление – малката количка малко се движи прекалено често в насрещното платно, а през останалото време по средата на шосето. Дори когато изкачат коли насреща, дядото не им оставя много място да дишат. Осъзнавам, че кара малко опасно и му се чудя защо. Ясно ми е, че познава пътя, но дали просто обича да стресира туристи или има нещо друго? От време на време поглежда угрижено часовника си – може би бърза за нещо важно? Много ми се иска да си поговорим, но май няма как. Както и да е, нали това желаех цял ден – да съм бърз, да летя. Така си летим в мълчание известно време с малкия дядо. В един момент той ме пита нещо, предполагам за пейзажа, съдейки от жеста му, но не знам как да му отговоря – пробвам с английски, разбира се, но той изглежда нищо не схваща. Виждам го как се мъчи да намери общ език, а на мен ми става неудобно, че не мога да заговоря на неговия. Леко неловко отново потъваме в мълчание. Чудя се къде ли отива, защо ли толкова бърза? По някаква причина имам чувството, че може да му се е случило нещо.

Изведнъж рязко започваме да забавяме и забелязвам, че не на моя дядо, ами на шосето се е случило нещо. Спираме на опашка от коли, чиито пасажери пъплят наоколо и виждам и какво е то – един червен джип е изхвърчал от пътя през насрещното и се е претърколил неколкократно в канавката. На асфалта личат следи от катастрофата. Виждам човек, явно шофьора, завит със спален чувал, неподвижен да лежи до преобърнатия джип. Дядото, нали малко си бърза, разменя няколко думи на исландски с някакъв човек и ловко се измъква от навалицата. Аз не разбирам какво е станало, а и не мога да попитам. Въпреки това джипа не ми излиза от главата. Какво се случва днес, за къде бързаме всички? Сега си го спомням този джип – подмина ме малко преди да ме качи дядото. Като се замисля, можеше да съм вътре и сега да лежа редом до шофьора там на земята…

Всичко това ме връща обратно в действителността. Може би трябва да обърна повечко внимание на дядото, който продължава да пришпорва количката със сто и четиридесет и да се движи по средата на пътя. Това прозрение буди чувства на дълбока възхита към немалката ми съобразителност, но не ме спира отново да си блея и да се наслаждавам на пейзажа през страничния прозорец. Нещо все пак ме кара да извърна глава напред. Впечатление ми прави не това, че пътят се извива в един красив, голям и плавен ляв завой, ами че малката ни количка си продължава с бясна газ право напред, запазвайки състоянието си на равномерно праволинейно движение… и ние дружно политаме в канавката. До тук с проникновенията. Единственото, което успявам да направя в името на общото благо, е да извикам едно „Хей“. Същевременно сякаш имам всичкото време на света, за да разгледам какво се случва и да преценя ситуацията – слизаме в канавката и, макар и вече с бързо намаляваща скорост поради неравния терен, се святкаме таман към един хубав камък, който се опитваме да уцелим с предна лява гума. Ще се преобърнем, но няма страшно – ивицата поле е достатъчно широка и чиста и предполагам ще спрем да се търкаляме преди да стигнем до полето от засъхнала лава, което се пада в дясно. Някак се чувствам спокоен и знам, че нищо лошо няма да се случи. Приготвям се за сблъсъка, без и аз да съм сигурен как точно, но докато съм зает с всички тези мисли и действия, малкият дядо малко ме изненадва. Не знам дали моето „Хей“ е докоснало нещо дълбоко в душата му или просто го е събудило, но той реагира и то по неочаквано адекватен начин – с рязък десен завой избягва камъка, който така си бяхме харесали, а след това с рязък ляв ни изкарва обратно от канавката на пътя, кара стотина метра, пуска аварийни светлини и отбива на едно уширение.

Поглеждам го – целият се тресе, погледът му е съвсем празен. Слагам ръка на рамото му и задавам лаконичен въпрос – „ОК?“ Отговорът не отстъпва по красноречие: „ОК, ОК…“ Чувството, което надделява в този момент у мен, е единствено най-дълбока симпатия към този малък човек. Просто ми се иска да го прегърна. Сякаш знам какво му се върти главата заедно с всичко останало: „Качих младо момче и без малко да го убия.“ Виждам колко много се е притеснил и искам някак да го успокоя, да му обясня, че всичко е наред с мен и няма за какво да се безпокои. Думи за това нямам. Единственото, което мога да направя, е просто да остана спокоен. Странно – не усетих никакъв адреналин, никакъв страх, бях сигурен, че всичко ще е наред. Слизаме, за да огледаме пораженията по количката. Освен че сме окосили де що мъх, пръст и трева има, сякаш всичко като по чудо си е наред. Даже май няма видими драскотини. В това време зад нас спира джип, от който изкачат двойка туристи, неволни свидетели на каскадата. Това, което може би трябваше да е в нашите гащи, явно се е телепортирало някак в техните, защото изглеждат леко пребледнели и уплашени. На въпроса, дали сме добре, отговарям в духа на предходния разговор: „ОК, ОК…“

Скачаме обратно в колата, дядото отпива глътка кафе и потегляме. Сега всяко мое сетиво е насочено към пътя и това какво прави той. Все още ми е трудно да възприема какво преживяхме, а най-изумителна за мен остава тази толкова уместна реакция на малкия дядо. Факт обаче остава, че на първо време изскочихме от пътя тъкмо поради липса на всякаква реакция. Ето защо се притеснявам за побелелия човечец и много ми се иска да се прибере у дома жив и здрав. Дори не знам къде отива, но от колата не слизам, поне докато не стигнем до мястото, за което се разбрахме.
Въпреки случката, този възстар Фитипалди отново започва да кара с висока скорост и по средата на шосето. Когато срещу нас се задава кола, а той не минава нито метър в дясно, аз хващам волана и ни връщам в нашето платно – стигат ми толкова произшествията за деня. Общуването ни продължава да е на изключително високо ниво – той ме поглежда и ми казва: „ОК, ОК…“ Най-после намаля скоростта и започва да се движи където трябва. Не след дълго стигаме градчето, спираме на бензиностанция и тук трябва да се разделим. С обичайните размени на интернационалното „ОК“ сякаш отново се разбираме. Надявам се той да е разбрал, че не тая никакви лоши чувства. Не искам да му тежи нещо на съвестта или да го тревожи, защото в крайна сметка всичко е наред. Няма нужда от излишен стрес на тези години.

Докато стопирам пред бензиностанцията го виждам как си мие колата и се заговаря с друг дядо. Дано това да значи, че живее тук и повече шофиране за деня не му остава. На мен ,за сметка на това, ми остават 250км. и още два часа до залеза. Изглежда съмнително някой да тръгне по това време в тази посока, но все още тая надежда да стигна моята планина поне по тъмно. Два часа по-късно се намирам на същото място, наслаждавам се на тъмно-червения цвят на облачетата обсипали небето над близката планина и продължавам да мисля за случката и за малкия дядо. Него, разбира се, вече отдавна го няма, както впрочем и трафикът. Затова решавам – стига ми за днес. Мятам си раничката на гръб и в този момент чувам някой да подсвирква. В далечината, отвъд бензиностанцията, край някакъв супермаркет, фокусирам две малки черни фигурки, които ми махат от една пейка. Май това са един местни момченца, които по-рано минаха покрай мен с колела, но така или иначе няма какво да правя, отивам да се запозная. Когато наближавам се оказва съвсем различно. Първо забелязвам „софрата“ разпъната на дървената пейка, после раниците и накрая, че това всъщност са две доста симпатични момичета. Бързо си намираме обща приказка и когато разбирам, че са испанки и то от Барселона, споделям, че след около две седмици ще пътувам натам. Едната ме пита дали имам къде да остана и когато отговарям отрицателно, ми предлага да ме приюти. Изведнъж всичко отново си потръгва съвсем добре – хапваме заедно и прекарваме приятна, озарена от северното сияние вечер в местния къмпинг, отворен сякаш специално за нас като единствените му посетители.

Пожелах си бърза кола и я получих, и две девойки си пожелах, и тях срещнах. Трябва да внимавам малко повече какво си пожелавам. Сега, преди да си легна, си спомням един мейл, който прочетох по-рано в инфо центъра. Текста, сам по себе си, не беше нищо особено, но там, на края, последното изречение, което така невинно бе поставено сякаш като едно неестествено заключение, изведнъж изпъкна в съзнанието ми: „И не забравяй от време на време да го караш по-спокойно, братле.“ За къде бързаме цял живот? Решавам последната седмица от моя престой в Исландия да последвам този съвет.

Край, научихте всички истории от дневника, посветен на пътешествието в Исландия – това е последната от тях. В случай, че сте пропуснали седма част, може да я намерите тук. Очаквайте и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро.

[/caption]

Дневникът на Симеон
снимка: Симеон Патарозлиев
   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.