Първи патагонски дни за българската катерачна експедиция

 
0
Опашката на дракона, Патагония
Снимка: Руслан Вакрилов

На първи декември четирима български катерачи се отправиха към Патагония. Мартин Маровски, Руслан Вакрилов, Виктор Варошкин и Григор Вътев започнаха своята експедиция, наречена „Патагония 2015 – Опашката на дракона“. Те вече са от другата страна на земното кълбо в изчакване на подходящи условия, за да се отправят към някоя от целите си. Сред местата, към които възнамеряват да се отправят, са легендарни върхове и маршрути като Серо Торе (до този момент няма българско изкачване), централната кула от групата Торес дел Пайне и скалните игли в групата на Фиц Рой. Докато очакваме да разберем какво ще се случи с четиримата катерачи, вече получихме и първи новини от тях. За първите патагонски дни от “Опашката на дракона“ ни разказа Виктор Варошки:

Опашката на дракона, Патагония
Снимка: Руслан Вакрилов

“Пиша от чужд телефон. Моят потъна в цепнатина на ледника, докато позирах до Серо Торе. Порив на вятъра го хлъзна от крехката композиция от камъчета, осигурили правилния ъгъл на заснемане и той падна в единствената трийсет сантиметрова цепка наоколо. Пълна с вода. Заклещи се в стеснение на метър под повърхността. Като пристигнах на мястото мехурчетата още бълбукаха. Представям си как съм изглеждал отстрани – героичната ми поза бива деформирана от внезапно хлъзналия се телефон, който се е очаквал да я заснеме.

Първа мисъл: Викторе, ти си гений.
Втора мисъл: да му @#$ @$#(@#&

Samsung Galaxy S6 sleeping with the fishes.

Отне ми около два часа, една рейка от палатка, едно сечиво, многократно измръзване на пръстите. Трябва да разширя цепката. Пляскам със сечивото в локвата, която ми скача в отговор и ме прави чисто мокър. Бъркам с ръце, едва пипам телефона, кръв се разтваря във водата, пръстите ми изтръпват от студа и вече не знам дали пипам телефона. Вадя ги да отвърнат и пак бъркам. Серо Торе се извисява над мен. Тихият титан от пантеона на Патагония ме наблюдава как съм се надвесил над една локва, като детенце над пластмасов трактор, аз я пляскам, тя ме плиска. Бъркам вътре с рейка, сечиво, пръсти, разфасовам леда. Надолу сечивото не действа – водата убива скоростта. Пъхам остър камък, върху него плосък камък и отгоре удрям с камък. Или разбивам цепката в дълбочина, или си довършвам телефона. На Серо Торе сигурно не му се вярва, че принципно съм се запътил да го изкачвам. На мен също.
Защо се стигна до тук и защо съм сам?

Приятелите ми продължиха с тежките денгове към Норуегос, базовия лагер от изток на Серо Торе, отстоящ на още ден път от основата на западната стена и нашата линия. Аз се връщах към Ел Шалтен заради стара травма, която не искаше да приеме, че сме скъсали и искам да я забравя. Как се стигна до болката? По обичайния път на претоварването. Ето как:

Приготвяме се да навлезем в националния парк. По пътя ни среща един грък, съветва ни да се върнем и да си направим нужните регистрации за навлизане. Когато си изнасял багажа към Фиц Рой, направили компромис с него. Ще направят и с нас, казваме си.

Четири километра по-късно:
– Моля, покажете пропуските си (на испански)
– ?
– Please show me your registrations.
Казваме нещо, което смислово се събира в „Немаме“.
– Какви пропуски? – Правим се на ударени ние.
Следва разговор, който може да се редуцира до следното:
– Пуснете ни да продължим.
– Няма!
– Пуснете ни да продължим.
– Няма!
– Пуснете ни да продължим, прозорецът от хубаво време свършва утре.
– Няма!

Поглеждаме си часовника – 15:40. В 17:00 офисът за регистрации затваря. Аз и Марто хукваме да тичаме на обратно (4-5 км), а двама остават с тежките денгове. Хрумва ни да осъществим логистична маневра „Бай Ганьо“ – да се скрием малко по-надолу в гората, да я изчакаме да отмине, да я заобиколим по фланга и да се върнем в изходна позиция. Отказваме се. Рейнджърът беше много отдадена на каузата жена и знаехме, че ще се обади в офиса да ни провери. Така и направи. И така, около 8-10 километра по-късно отново сме при Рус и Гришата, нарамваме 25 кг денгове и си продължаваме по пътя. Още доста часове ходене и старата ми травма се разписква истерично на средата на нищото. Обхваща ме депресия – представям си два месеца, прекарани с травмирана става, в които наблюдавам от прилично разстояние как headwall-а на Серо Торе прорязва хоризонта над близките хълмове. Другите продължават към Норуегос, където ще погребат денговете под три пласта камъни, които да ги пазят от местната озверяла лисица (на едни австрийци преди нас изяла въжето и единия спален чувал). Аз поемам по 7-8 часовото надолу сам. Тъжен, депресиран и уплашен за предстоящия туристически развой на престоя ми. Но какво пък, 10 минути по-късно телефонът ми потъва в единствената локва наоколо.

Всички сме ОК, поздрави.
Виктор”

Повече за “Опашката на дракона” можете да научите от тук.

Опашката на дракона, Патагония
Снимка: Руслан Вакрилов

Повече за експедицията в Патагония и подготовката в Алпите, която я предхождаше, можете да научите от зимния брой на списание 360°.

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.