Момчил от VMware, който съществува между въздуха и водата …и дори работи

0
 

Сподели

Shares

Той е Момчил от VMware и е… обикновен наш човек. Сутрин става, пие две-три кафета и е готов за подвизи. А подвизите му също са обикновени. Освен да поддържа системите, на които се разработва софтуера на една от най-големите международни софтуерни компании, той лети с различни самолети, гмурка се, и понеже въздуха и водата не са му достатъчни, често може да бъде засечен да катери по някоя стена

Снимка: личен архив

Момчил е активен и не обича да харчи времето си неразумно и умело балансира между професионалните си отговорности и своите хобита:

“Светът е голям и пълен с чудеса, не можем просто да седим ей така и да си губим времето пред телевизора”, казва той и поема към поредното предизвикателство…

Момчил и авиацията

Чудният свят на летателните апарати привлича бъдещия софтуерен инженер от малък. Първите му срещи с авиацията са още в гимназията – бащата на негов приятел служи в тогавашната авиобаза Равнец и двете момчета често ходят там “да си играят по МиГ-овете”: “Спомням си как брах голям страх, когато имах възможност да седна в кокпита на един МиГ-29. Казаха ми: “Сядай вътре и не пипай нищо”. На мен ръцете ми обаче директно попаднаха на дръжката на катапулта и следващото нещо, което чух беше: “Там отдолу има едни 5 кг барут, които те изстрелват 200 м нагоре”. Доста се притесних – откъде да знам, че има достатъчно предпазители, за да не се случи нищо!”

Снимка: личен архив

В един момент интересът към тези машини се разраства. Двамата приятели стават трима и с помощта на украинските списания “Авиация и время”, където намират достатъчно чертежи и таблици за изчисляване на конструкцията, започват да кроят планове за собствен самоделен летателен апарат. “Търсихме всякакви подръчни материали. Например водопроводни тръби – гледахме, мерихме, тествахме ги с чукове… После се чудихме откъде да намерим алуминиеви тръби от носилки, защото видяхме, че са много подходящи…”  

До изпитателен полет така и не се стига, но години по-късно, всеки от тримата успява да се докопа до нормален самолет. Единият става пилот, другият авиомеханик, а Момчил…

Снимка: личен архив

Открива “летящите трабантчета” Cessna 152 и 172, в качеството им на едни от най-разпространените и достъпни леки самолети, с които събира всякакви вълнуващи спомени. Особено впечатлен обаче остава от Diamond Aircraft DA40, на борда на който има удоволствието да лети над Швейцария: “Това е един чудесен, абсолютно оборудван самолет – с всички инструменти и прибори за управление. Майтапа с него беше, че понеже е правен от австрийска компания, която първоначално произвежда глайдери, крилата му бяха много големи и понякога ни беше страшно трудно да го приземим. Когато заходиш за кацане, екранният ефект (Ефект от рязко увеличаване на подемната сила на крилото при полет в близост до екраниращата/отразяваща повърхност) директно поема самолета и той започва да подскача, отказвайки да кацне. С него имах чудесни моменти над Цюрих, когато при излитане, бързо набирахме височина и се озовавахме няколкостотин метра над летището. Цялата му огромна площ се разкриваше пред нас – гледката беше страхотна!”

Всъщност Швейцарските Алпи са едно от любимите места, над които Момчил обича да лети: “Във въздуха там е изключително зрелищно. Малкият самолет не може да се издигне над върховете и през цялото време внимателно гледаш картата, за да не се отклониш някъде и над теб да изникне непреодолимо препятствие. Всичко това, докато отвсякъде си заобиколен от планини”. 

Снимка: личен архив

Спомня си и за още един интересен случай над френската част на Швейцария: “Принципно английският е международният език на авиацията и всички трябва да говорят на него. В Швейцария има много аеродруми, които нямат контролни кули. Там има честота, чрез която се свързваш с тях и с останалите пилоти. Летим над френското летище Ньошател и през цялото време някаква мацка говори нещо на френски по станцията. Разбрахме само, че има парапланеристи над летището, но никой не казва нищо повече. В следващия момент правим маневра за кацане и буквално на 10 м от нас се появява някакъв човек с парапланер. Лети си той най-спокойно и ни маха с ръка за поздрав. А на нас ни се изправиха косите – на косъм се разминахме от сблъсък!”

Като по-критична ситуация си спомня как веднъж на двамата с пилота им се налага да търсят дупка в плътните облаци, за да могат да пробият към летището: “Нямаше как да влезем в тях, защото не знаем какво може да има вътре. Така в един момент възможността да се наложи да потърсим запасно летище беше твърде реална и въобще не беше ясно дали ще ни стигне горивото за подобен развой на ситуацията. При малките самолети винаги си “на диета”, защото количеството гориво винаги е за сметка на допълнителното тегло, например това на пилота и пътника. Понапрегнахме се, но накрая се приземихме успешно”. 

Снимка: личен архив

Летял е и на спортен самолет, с който изпитва върху себе си обратното претоварване, при изпълнение на фигурата “камбана”: “Усетих какво е да увиснеш в колана, а самолета да те дърпа надолу”.

Авиационните страсти на Момчил не се изчерпват само с леките самолети. Той е голям почитател и на военните машини, които намира за изключително интересни от инженерна гледна точка. Особен интерес проявява и към хеликоптерите, заради по-особената им конструкция и мечтае един ден да има възможност да пилотира такъв.

Момчил и гмуркането

Другата голяма страст на нашия герой е водата, към която винаги е изпитвал особена привързаност. За да се сближи достатъчно с нея обаче му трябват повече от 10 години. Крачката прави след като започва да се катери и така среща правилните хора – водолази с дългогодишен опит, които го вербуват за радостите на подводния спорт. Курсовете за Open Water Diver кара през 2016 г. във водолазното училище на Михаил Балабанов и съпругата му Теодора, трагично загинала след гмуркане на 233 м.

Снимка: личен архив

След като водните хоризонти са открити, Момчил не губи време и се впуска да изследва света на мълчанието: Много харесвам Египет – Северното и Южното сафари ме впечатлиха страшно много. Особено рифовете и потъналите кораби. В Италия също харесвам много условията в Неаполитанския залив. Там има една потънала римска императорска вила. Страхотно място – виждаш останките от къщата, баните, мозайките, улиците… Соренто също ми е от любимите места, както и Занзибар, където ми бяха едни от първите гмуркания след open water курса. У нас за съжаление съм се гмуркал малко до този момент. Само на класическата дестинация – Крокодила, край Приморско и горе на Тюленово, където тренирах дълбочинни гмуркания с Ники Митев и карах Rescue diving курса. Планирам обаче гмуркания около Маслен нос и на кораба Родина”. 

Снимка: личен архив

Други интересни дестинации, които очакват Момчил в следващите му приключения са допълнителни deco курсове в Малта, най-дългата подводна пещера в Русия – Ординската, и Мексико.

Снимка: личен архив

“Едно от интересните ми преживявания е в Гърция – на Стената на Касандра. Спуснахме се по една тясна пътека по стръмните скали с всичките 30 килограма оборудване, като нагласата ми беше, че ще правим 40 м гмуркане (колкото е лимита за бутилки със сгъстен въздух), спускаме с лице към откритата вода, скалите зад гърба – долу нищо не се вижда, и в един момент започнаха да се очертават някакви форми на дъното и изведнъж се озовах на 52 метра. Оказа се, че моят човек, доста опитен, малко ме е метнал и не ми е казал действителната дълбочина, на която ще слизаме. Разбира се всичко беше контролирано и не сме поемали някакви излишни рискове. Спуснахме се за минута и половина и веднага тръгнахме обратно. На седмата-осмата минута вече бяхме на 15 метра дълбочина и по наклона на дъното започнахме да излизаме. Направихме си сейфти стоп почти до плажа, като не сме влизали в декомпресионни режими. Това ми е и най-голямата дълбочина, на която съм слизал до сега – разбира се, неофициално!”

Момчил и VMware

Онази част от живота си, когато не хвърчи из облаците и не се рее сред безбрежните морски води, Момчил е отдал на своята професия. Той е част от т.нар „build”екип на VMware и отговаря за поддръжката на системите, на които се разработва софтуера на компанията: „Тъй като фирмата ни е доста голяма и инфраструктурата, за която отговаряме е доста сериозна и критична, ние поддържаме един мини-облак (private cloud) с много сървъри и правим цялата автоматизация и оркестрация. Опитваме се да оптимизираме максимално всички ресурси, което е голямо предизвикателство, предвид хилядите виртуални машини, които създаваме всеки ден. Доста често вървим по ръба на възможностите на хардуера – това създава доста интересна обстановка. Правим едновременно супер много неща, но в същото време когато нещо се счупи, трябва да зарежеш всичко останало и да оправиш проблема много бързо.“

Едно от нещата, които Момчил харесва в работата си, е възможността да измисля нови технически решения. Всичко това изисква от екипа страшно много познания за функциониратнето на мрежите и самата хардуерна инфраструктура: “Въобще не ни е скучно, изскачат много различни предизвикателства, което е нещо супер готино. Определено има динамика”.

Повечето неща се случват дистанционно, но тъй като компанията е разположена на три континента, Момчил често пътува по работа до Индия и САЩ:  Предизвикателно е да се работи в международен екип – имаме хора в САЩ, София и в Бангалор в Индия. Използваме няколко часови зони, които изискват внимателно менажиране. Понякога ставам в 07:00 ч. сутринта, за да присъствам на някоя дистанционна среща. Понякога пък срещите са към 21-22:00 ч. Една от трудностите в комуникацията между три континента е когато изпратиш въпрос на колега от другия край на света, по време, когато при тях е нощ и всички спят, а той ти върне отговор, когато пък при нас е нощ и сме по леглата. Това обаче пък ни стимулира до някаква степен самите ние да се напънем и сами да намерим решения на проблемите”.

Именно за решаването на тези проблеми му помагат и нещата, научени от неговите хобита: “Има едно нещо при комършъл летенето – cockpit resource management. При комършъл авиолиниите, особено при големите такива, няма никаква гаранция, че двама пилоти са летели някога заедно – тоест двама напълно непознати се качват на един самолет и го управляват. Те идват, сядат – единият е капитан, другият е ко-пилот. Изпълняват конкретния курс, като всеки отлично знае каква е ролята му и какво точно трябва да прави, за да я изпълни. Работят със строго конкретизирани правила и във всяка една ситуация са наясно със своите и на другия отговорности. Ще ми се да приложа подобен модел на работа и при нас. Например, за да избегнем моментите, когато при по-сериозни ситуации някой се втурва да прави нещо и в следващия момент друг човек започва да прави същото нещо.”

Снимка: личен архив

Екстремните му занимания го научават и как да поема рискове и да взема отговорни решения: “Повечето ни мениджъри са в Щатите и когато нещо се случва в нашата часова зона, докато чакаме да ни отговорят, ние трябва да вземем решението тук и  да се оправяме сами. Например гасим системите, никой не може да ги ползва, но през това време имаме възможност да ги проверим и да отстраним проблемите. Често се налага да взимаме такива решения и това също е част от забавата в работата ми”.

Е доста често работата му взима от личното време, но с внимателна планировка успява да балансира. Уикендите са изцяло посветени на интересите му, а когато може след работа отскача до близката стена да покатери малко. Прибавя и по някой друг ден отпуска към почивните дни и така съумява да пази баланса между работа и удоволствия.

Момчил и Sofia Heroes Group

Снимка: личен архив

Sofia Heroes Group е доброволческата група на VMware и по-специално хората, организиращи доброволните мероприятия, в които да вземат участие останалите им колеги: “По-активните сме около 20-30 човека, като всеки от нас има по една-две лични каузи, които развива и към които приобщава останалите колеги, участващи като доброволци. Каузите са най-различни – например аз от години исках да садя дръвчета и тази пролет открих хората от gorata.bg. Свързах се с тях и в момента дори се опитвам да ги вкарам по-силно във фирмата, което отприщи голям интерес. Оказа се, че различни колеги вече също ги търсят. Аз пък се превърнах в нещо като техен посланик – когато организират събитие за садене на дървета го промотирам на колегите и събираме група, с която и ние да вземем участие”.

Участието на Момчил в тази доброволческа група, преди да намери своята лична кауза, пък започва като ентусиаст-доброволец в инициативите на неговите колеги.

Какво точно представлява Sofia Heroes Group, защо това е една от най-иновативните и модерни форми на доброволчество, а също и как членовете ѝ успяват да променят света към по-добро, научете от специалния материал, посветен на темата.

Сподели

Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.