С влак из Азия

 
0

Иван и приятелката му Александра определят себе си като “запалени приключенци, пътешественици без план, планинари с морски души, влюбени до уши в природата и в света около нас”. Иван е един от смелите хора, завърнали се в България след дълъг престой в чужбина – той живя и работи като графичен дизайнер в Англия. Алекс пък е актриса по професия, но последва мечтата си и замина на пътешествие с Иван, с когото се е срещнала, когато и двамата са търсили нова посока и смисъл в живота. Заедно са направили голямо деветмесечно пътешествие, преминавайки през десет държави и то само и единствено с влак. 

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

– Височинна болест! – отсече тибетският лекар на развален английски, щом ме прегледа. – Развил си белодробен оток, но ще те оправим. Случват се такива неща тук в Лхаса. Сега ще почиваш няколко дни и си отново на крака.

– Ама докторе, аз… такова…няма как да почивам. Трябва да тръгвам.

– Да тръгваш? На къде?

– Към Еверест, към базовия лагер.

– Кога??

– След два часа… 

– О, боже! Не ти го препоръчвам, но щом си решил, ето ти тези хапчета, пий ги и дано си добре…

С тези думи, инжекция в задника и двайсет и една разноцветни таблетки, които трябваше да пия всеки ден, се разделихме с доктора в хотела. Няколко дни по-късно щяхме да преживеем най-кошмарната нощ в живота си току под покрива на планетата – Чомолунгма, Богинята-майка на света.

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

Въпреки че беше среднощ, никой от нас шестимата не можеше да заспи, а кучият студ, проникващ през завивките и дрехите, стигаше до мозъка на костите ни. Чуваха се само хрипове и упорито кашляне. Шест бели дроба, отчаяно се бореха за всяка скъпоценна глътчица тънък въздух. На всеки няколко секунди тъмнината се изпълваше от звука на вентила на единствената кислородна бутилка, която имахме. Разбрахме, че положението е наистина сериозно, щом посред нощ двама от спътниците ни спешно трябваше да бъдат евакуирани на по-ниска височина, инак рискуваха живота си. Ала как всъщност се озовахме в това положение и защо ни трябваше да се забъркваме изобщо?

Идеята за цялата предстояща щуротия зрееше някъде от 2014-а насам. Придоби окончателна форма, когато през 2016-а, на един приключенски форум, съдбата ме срещна с един господин на име Андре Брюжиру, наричан от мнозина “съвременният Марко Поло”. Та, този човек, вече прехвърлил 80-те, беше извършил вероятно най-епичното пътешествие в историята на епичните пътешествия. В продължение на почти двадесет години между 55-а и 73-та, пропътува над 400 000 км само на стоп, като успява да обиколи всички страни по света! Разбира се, не спира до там, а активно пътува и днес – 250 държави по-късно! Сподели ми, че винаги се е водил само от три принципа: да не дава пари за подслон, да не дава пари за транспорт и да не харчи повече от долар на ден за храна. Аз бях поразен! От този момент нататък знаех, че това което се въртеше в главата ми, съвсем не беше невъзможно.

Няколко месеца по-късно, в един слънчев ден, Александра ме връхлетя като гръм от ясно небе. Пътищата ни се пресякоха в момент, когато и двамата търсехме нова посока и смисъл в живота си. Още с първата ни среща стана ясно, че ни тегли на изток и някак на майтап започнахме да флиртуваме с идеята за съвместно Азиатско приключение. В началото на 2017-а окачихме на стената огромна карта на света, забихме пинчета на няколко по-интересни места из Азия и доволни решихме, че сме свършили страхотна работа. Уви, нямаше как да сме по-далеч от истината и реалността се стовари отгоре ни по-малко от два месеца от планираната дата на заминаване, която беше 15 септември. Трябваше да съставим план с местата, които искаме да посетим, да разберем как да стигнем до тях, да намерим всевъзможна информация по най-различни въпроси, които изникваха, да ударим по някоя друга имунизация, да уведомим близки и познати, че ще ни няма известно време и куп други дреболии и дреболийки. Разбира се, трябваше да си вземем дълги отпуски или пък направо да напуснем работа.

Някъде в целия този хаос пропуснахме незначителната подробност, че почти всички държави, които планирахме да посетим изискваха визи, които съвсем не бяха от най-лесните за получаване. Дори не искам да си спомням как за две седмици успяхме някак си да се сдобием с визи за Русия, Монголия и Китай, като руската я получихме буквално в деня преди заминаването ни. Размина ни се на косъм, но съвсем не предполагахме, че това ще се превърне в нещо нормално в хода на пътешествието. Монголската виза, от друга страна, беше доста по-достъпна – жената на посланика ни посрещна лично, по чехли и, леко учудена от намерението ни да пътуваме към родината им, ни подаде необходимите документи за попълване. В деня на получаването самият посланик пък ни връчи паспортите, като ни пожела всичко най-добро, а ние от своя страна го светнахме, че в Пловдив е доста яко и, ако има свободен уикенд, да отскочи непременно. След като имахме заветните печати, не ни оставаше нищо друго освен да си опаковаме багажа, да отпразнуваме подобаващо рождения ден на Алекс и на първия учебен ден – 15 септември, щастливо заблудени да се отправим към голямото училище на живота.

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

Тъй като разполагахме с ограничено време, руската виза беше само за четиринадесет дни, а китайската за седемнадесет. Първоначалната идея беше да се метнем на Транссибирския влак и след 4 дни нон стоп път да слезем в Иркутск, което, освен че е родното място на Юрий Гагарин, е и отправна точка към езерото Байкал. Там трябваше да дивеем около седмица, след което да си хванем влака, който вече се наричаше Трансмонголски и след нови два дни път да слезем в Улан Батор, столицата на Монголия. Както на повечето пътешественици, така и на нас Монголия ни бе “тъмна Индия” и нямахме ни най-бегла представа какво може да правим там, а имахме виза за цял месец. Така или иначе, едва ли щяхме да останем повече от седмица-две, защото предстоеше най-интересната част от пътуването. Веднъж стигнали Пекин, възнамерявахме да прекосим Китай надлъж и нашир, като уплътним максимално седемнадесетте дни, с които разполагахме. За крайна цел на пътуването си бяхме поставили Непал, където смятахме да извървим трека около Анапурна за около три седмици. Да, ама не! Хората са казали, за да накараш господ да се смее, разкажи му за плановете си. 

Нарамили по една петдесет литрова раница, в слънчевото утро на 15 септември 2017 г. поехме на това, което щеше да се окаже приключението на живота ни. Имахме билети до летище Шереметиево в Москва, резервация за две нощувки в хостел и два билета втора класа за влак номер 002. Това бяха единствените сигурни неща, които знаехме до момента. Останалото – е, щяхме да импровизираме.

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

Няколко хиляди километра по-късно стояхме в уютното купе с новия ни приятел, австралиеца Тони, зяпахме през прозореца безкрайната Сибирска шир и сръбвахме чудесна водка. Не са много нещата, които човек може да прави затворен четири денонощия във влак, но всяко едно от тях определено си заслужава. Ние залагахме основно на дългите часове философстване по всевъзможни теми, съзерцаване на света навън и осмисляне на собственото ни място в него – всичко това подкрепено със съответните освежаващи напитки. Добре, че се бяхме запасили както си му е реда на тръгване от Москва, че с тези цени във влака и с безвкусният буламач от менюто на вагон-ресторанта, бюджетни пътешественици като нас нямаше как да оцелеят. Запознанството ни с Тони, който освен, че беше готин пичага и добър събеседник, се оказа ключово. Той беше човекът, който една вечер възкликна по наш адрес “The Bulgarian Couple” – име, което се лепна в съзнанието ни и под което впоследствие започнахме да споделяме историята на пътуването си в социалните мрежи. 

В една мразовита утрин, точно 5153 километра след като потеглихме от Москва, се тътрихме през Иркутск, търсейки някакъв транспорт на север към остров Олхон, намиращ се в централната част на езерото Байкал. В крайна сметка, след шест часово мъчение в едно очукано бусче, в което научихме наизуст цялата дискография на Modern Talking, бяхме стигнали крайната цел. Селцето Хужир щеше да бъде наш дом през следващата седмица, в която искахме да опознаем и видим колкото се може повече от това магично място. Бяхме там съвсем извън сезона и всичко наоколо бе призрачно пусто. Точно както го обичаме! Няма как да си дошъл до тук и да не се топнеш в най-старото, най-голямото и най-дълбоко езеро на света. Под недоумяващия поглед на шепа хора на брега, увити в пухенки и шалове, разхвърлям дрехи и, останал по бански, се втурвам към водата… Това бяха най-дългите осемнадесет секунди в живота ми. За няколкото дни престой там, успяхме да пообиколим наоколо, да отидем до нос Бурхан и Шаманската скала – едно от петте свещените шамански места в Азия – и да си дадем сметка, че една седмица е крайно недостатъчна. Уви, визата ни изтичаше, а и Сибирската зима започваше. На последния ден от престоя ни заваля обилен сняг, което си беше знак, че трябва да се метнем на следващия влак към Монголия!

Оказа се, че да излезеш от Русия си е къде-къде по-трудно от това да влезеш в нея. След безброй проверки, строги погледи, ровене в багаж, задаване на безсмислени въпроси… абе, с една дума “милиционерстване”, удариха заветните печати и влакът потегли. Нови четиридесет и осем часа път нон стоп и ето, че бяхме в Монголия. А какво щяхме да правим там, нямахме ни най-малка предсава. Междувременно беше станало ясно, че първоначалният план се променя драстично. Налагаше се да останем близо месец в Монголия, за да изчакаме Китай да отвори границите към Тибет за чужденци. Да, просто ей така, властите могат да затворят цялата “автономна” област, ако си решат, пък ти иди се оплаквай на арменския поп, че си имал план или пък визата ти изтича. Най-лошото от цялата работа беше, че трябваше да забравим за така бленувания трек около Анапурна – просто нямаше да ни стигне времето. За утеха решихме, да се възползваме на максимум от престоя си в Тибет и да видим колкото се може повече, а защо не и да отскочим до базовия лагер на Еверест.

С тези мисли се настройвахме да прекараме цял месец в Монголия. Съвсем не случайно Улан Батор е най-студената столица на света. Още в началото на октомври сутринта термометърът не смее да мръдне над нулата. Добре, че наша приятелка ни беше свързала с една монголка на име Муги, която ни чакаше на гарата и ни настани в дома си. Бързо се почувствахме в свои води и с нейна помощ наехме водач – Теса (името му означава “сладко бонбонче”), шофьор – Пуджей (в превод: “четвъртък”) и горда, безсмъртна, руска УАЗ-ка. Така тримата с китайката Дани, която се беше присъединила към нашата славна група, се впуснахме в десетдневно скитане из дивите степи на Централна Монголия. Нямахме особен план, пък и нямаше чак такава нужда от такъв. Бързо свикнахме с местните обичаи да спираме пред всяка юрта, изпречила се на пътя ни. Номадите водят съвсем обикновен живот и са супер любезни по своему, гощават с каквото им се намира, което обикновено не е много. За сметка на това, почерпката почти винаги включва местния еквивалент на бирата, ферментиралото кобилешко мляко – айраг. Първата глътка те сграбчва за гърлото, а втората те цапардосва в носа, но това съвсем не го прави неприятен за пиене – даже напротив. След няколко стабилни гълтока започва да ти харесва, а продължиш ли, започваш да искаш допълнително. Пие се със и без повод, и от невръстни, сополиви дечурлига със зачервени бузи, и от възрастни, и от старци. Освен този деликатес, номадското меню не включва много други неща. Повечето са предимно от животински произход, поради простата причина, че животните са единственото нещо, което става за ядене наоколо. Зеленчуци и плодове почти отсъстват от трапезата.. В тоя ред на мисли, по средата на пътуването към нас се присъедини още един пътешественик, Майкъл от Англия, който, освен всичко друго, беше и веган. Монголия със сигурност не е топ кулинарна дестинация, особено ако не консумираш животински продукти. Та така, нашият Майкъл си изкара цяла седмица на варен ориз за закуска, обяд и вечеря, докато ние нагъвахме огромни парчета всякакви животиняци, приготвени по всевъзможни начини. Особено любимо ни стана монголското барбекю – Хорхог. Запечатани в метална кутия късове овнешко месо се пекат, с помощта на речни камъни, които са били предварително нагорещени в огън.

Всяко номадско семейство е специализирано в отглеждането на определен вид добитък. При едни това са двугърби камили, които могат да се видят единствено в Монголия. Супер кротки създания, (освен ако не искаш да си правиш селфи с тях), те са и чудесно превозно средство. Сами се уверихме колко е приятно да пояздиш камили из пясъчните дюни. Други развъждат традиционната порода монголски коне. Яки, набити създания, същите, които стотици години по-рано са позволили на Чингиз Хан да завладее половината свят и да достигне пред портите на Европа. В едно от семействата ни зачислиха по един кон, облякоха ни в смешни дрехи и ни казаха, че отиваме към планините. Ама никой не те пита можеш или не можеш да яздиш. Щом си в дивото, трябва да можеш! Препуснахме към национален парк Naiman Nuur – “Осемте езера”, намиращ се високо в планините Хангай, на 2400 метра надморска височина. Водачът ни – Баатай, беше човек, който със сигурност първо се беше научил да язди кон, а после да ходи по земята. Както, междувпрочем, и повечето номадски деца. Вечерите бяха любимата част от живота ни сред номадите. След дългия и суров ден, тези хора нямат кой знае колко развлечения и удоволствия, освен да обърнат по някоя и друга чаша арки – традиционната монголска водка, получена от ферментацията на кисело мляко или ако случая е по-специален – да отворят бутилка Чингиз Хан, най-харесваната монголска водка. (В Монголия доста си се гордеят с историята и повечето неща носят името Чингиз Хан). В тези моменти на заздравяване на българо-монголската дружба, езиковата бариера съвсем падаше, а често звучаха и музикални изпълнения. Не всеки ден ти се удава да изпееш с цяло гърло “Я кажи ми облаче ле бяло” пред учудените погледи на многолюдно номадско семейство, отдалечен на хиляди километри от вкъщи, а в същото време чувствайки се у дома си.

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

Скитайки от юрта на юрта, при поредното семейство, в което бяхме отседнали, получихме неочаквана покана. Предстоеше женитба след няколко дни и попитаха дали желаем да бъдем почетни гости. Иска ли питане, та това си беше същинска номадска сватба! В деня на събитието нямахме подарък, затова събрахме по 20 000 тугрика на калпак (около 12 лева). Добрият стар кеш си е универсален сватбен подарък във всяка точка на света. Тъй наречената церемония няма начален час, а както се оказа, няма и точно определен ден за празненството. Поради големите разстояния, не може да се предвиди кой кога ще пристигне, та са му намерили лесното. В продължение на няколко дни (може да достигне до три седмици) сватбарите посрещат и изпращат идващи или заминаващи гости почти постоянно. В специално устроена юрта, украсена и подготвена за събитието, са събрани всички гости и младоженците. Младото семейство, облечено в традиционни сини носии, заема централно място, а пред тях е отрупаната маса с храна, водка и озъбена овнешка главс. Традиции, иди ги разбери.

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

В средата на юртата е виночерпецът, а в нашия случай – водкочерпецът. От пластмасов бидон, смело пълни с черпака купа с айраг и я подава на госта до него. Той трябва да я изпие и да я върне, за да може купата да се напълни отново и да бъде предложена на следващия човек. Условието е едно – този с черпака няма да вземе купата обратно ако не е празна, а съседът ти я чака и няма да те остави на мира да си я пиеш спокойно. “Ритуалът” се извършва само с една купа, така че всички очи са вперени в теб и те чакат да я пресушиш и да подадеш нататък. Веднага след голяма купа с айраг, следва малка купичка с водка – ей така, за отскок. Отново до дъно! Да живеят младоженците!

Няколко дни по-късно трябваше да се връщаме към цивилизацията… Ако може така да се нарече град, в който голяма част от новопристигналите носят номадските навици със себе си и съвсем не е чужда гледката из кварталите наместо къщи покрай улицата да има вдигнати юрти. Лудницата е пълна. От три милиона души, един милион и половина живеят в Улан Батор, а останалите са пръснати из необятната пустош. Поживяхме още две седмици там, празнувахме един рожден ден и беше време да си хващаме влака към Китай. Тибетската граница беше отворена и нямахме търпение да я пресечем. Имахме няколко дни престой в Пекин. Градът напълно оправда очакванията ни и една от първите задачи беше да си купим маски за лице. След това спокойно можехме да се впуснем в откриване на пекинските потайности. Отскочихме и до Великата Китайска Стена, останахме леко разочаровани защото чудото изглеждаше като да е построено вчера. Оказа се, че повечето хора ги стоварват при участъка, който е реновиран и специално реставриран за туристи, но ни светнаха, че ако искаме да видим истинската стена, която буквално се руши под краката ти, трябва да стигнем до табела със строгия надпис “НЕ ПРЕСИЧАЙ” и да я пресечем. Пекин си е огромен и няколкото дни там си бяха крайно недостатъчни. 

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

Междувременно чрез агенцията се бяхме сдобили с разрешителни за посещение на Тибет – нещо, което е абсолютно задължително за всеки чужденец, инак няма как да се качиш на влака или самолета. Ето, че сбъдвахме поредна мечта. Предстоеше ни да прекосим цял Китай на длъж и шир в продължение на два дни, за да се озовем в Лхаса. Влакът за Тибет беше доста по-различен от другите влакове, с които бяхме пътували. Освен че китайската инженерна мисъл някакси е набутала шест легла в място, където обикновено се побират четири, в коридора имаше и места за сядане пред огромния прозорец, та даже и малка масичка да си сърбаш нуделите на спокойствие. В 48-те часа път, компания ни правеше симпатичен китаец, който си умираше за пилешки крака и унищожаваше баснословни количества почти денонощно. На втората сутрин спряхме на гара на някакви си 4400 метра надморска височина и започна една суетня около влака – хора полиция, линейка. На учудените ни погледи някой отвърна, че през нощта жена от предните вагони е родила във влака. Е, това обяснява как се множат китайците с главоломни темпове – та те раждат, където им падне!

Една от неприятните страни на подобно пътуване с влак е скоростта на набиране на височина. Само за два дни се изкачваш от 44 метра над морето, където се намира Пекин до 3656 метра на колкото е Лхаса. Организмът е в пълен шок, озовавайки се сред разредения въздух, а за бързата аклиматизация никак не помага и фактът, че, докато си във влака със специални дюзи, въздухът се обогатява с кислород. Това щеше да се окаже достатъчна причина да пипнем височинна болест почти мигновено с пристигането си.

На гарата ни чакаха организираните от агенцията гид и шофьор. Сложиха ни по един бял шал за добре дошли, наречен хада и ни настаниха в съвсем приличен хотел. Пъстър, многолик град неприличащ на нищо, което бяхме виждали до момента. Усмихнати и любопитни погледи навсякъде, а не беше рядкост да ни спират и да искат да се снимат с нас. Непривично усещане е ти да си екзотичният. За съжаление обаче здравият китайски юмрук стиска Тибет от десетилетия и властта се афишира навсякъде, чак на моменти ти идва в повече. Китайският флаг е задължителен атрибут към всяка сграда, дори това да е палатка насред нищото. Тибетското знаме от друга страна е абсолютно забранено. Полицейските постове са на всеки ъгъл, а местните са задължени да минават през скенерите за проверка, дори ако искат само да минат по площада. От джобовете им изземват дори запалките, под страх да не се самозапалят като форма на протест.

Чувството да застанеш пред дома на Далай Лама – дворецът Потала, си е направо сюрреалистично, а да се разходиш сред най-свещения манастир в Тибет, Джоканг, смятан за център на тибетския будизъм, си беше трудно за вярване. Площадът и улица Баркор – най-оживената търговска улица в стария град, ни омагьосаха със своите цветове, звуци и аромати. През втората вечер, прекарана на 3656 метра симптомите на височинната болест започнаха да се изострят. Стана ясно, че ще трябва да се ходи на лекар и за щастие имаше такъв в хотела. На сутринта ми помогна с каквото можа и като разбра, че заминаваме към базовия лагер на Еверест ми пожела късмет. 

Веднъж излезли от Лхаса започнаха  да се редуват гледки, спиращи дъха. Това разни пет-шест хилядници, както отбеляза Лобсанг, нашият водач, са си хълмчета разни, незаслужаващи дори име. По пътя спряхме на свещеното езеро Ямдрок – супер живописно местенце, кристална вода, якове, а в далечината връх Noijin Kangsang – 7,191 метра. Абе, инстаграмка отвсякъде. Постепенно набирахме височина, приближавайки Хималаите и след поредното изкачване колата спря на най-високата точка – 5198 метра, на прохода Gyalpo-la. За пръв път на хоризонта пред нас се откри великата снага на Хималаите и Богинята Майка на Земята – Чомолунгма. Още по-невероятното е, че освен най-високия връх на земята, ясното време ни откри още четири осемхилядници – Макалу, Лхотце, Чо Ойю и Шишапангма. Какъв невероятен пейзаж!

The Bulgarian Couple
Снимка: The Bulgarian Couple

Точно преди залез бяхме в базовия лагер. Каква гледка само! Северният склон на най-високия връх на планетата е като стена, издигаща се над нас. Последните слънчеви лъчи огряваха черната пирамида на върха. Времето беше кристално чисто и ясно. Еуфория цареше в малката ни група, а апаратите щракаха ли щракаха. А само ако предполагахме каква кошмарна нощ ни очакваше в базовия лагер…

На 5200 метра е невъзможно да се спи без добра аклиматизация, а такава нямаше как да имаме, след като набрахме височина толкова бързо. Беше си истинско изпитание за духа и тялото, но за щастие с добър край. Започвайки да слизаме към ниското на следващия ден, симптомите започнаха да отшумяват.

Десетте дни прекарани в Тибет, освен незабравимо преживяване сред хората с най-заразителните усмивки на света, ни откриха що е то истинско щастие и къде то наистина съществува. Време беше да поемаме към дома след повече от два месеца и половина на път. Случайно или не съвсем, обаче, се озовахме във Виетнам. А всичко най-интересно, което ни се случи из Югоизточна Азия в следващите седем месеца може да проследите в каналите The Bulgarian Couple, във фейсбук и ютюб. Намасте! 

Статията е част от юбилейния летен брой на списание 360°. Поръчайте го директно от създателите му, подкпрепете издаването на независими български списания, а ние от своя страна ще ви го изпратим с безплатна доставка.

   

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.