На 27 януари 1974 г. коварна лавина, откъснала се от вр. Орловец отне живота на един от най-добрите ни алпинисти. Остави го само на 30 години. Наско премина през алпинизма за кратко, но ни остави завидно наследство, за което днешното поколение знаe много малко, защото от трагедията „Орловец” ни делят цели 48 години…
В началото на 60-те години заедно с още няколко свои приятелчета едно момче обикаля алпийските скални масиви на Витоша. Прескача и до Лакатник. Някои от по-старите алпинисти ги забелязват и ги „вкарват в правия път”. После следва казармата при „бате Енчо”, преминаване през школата на „Планинец” накрая ВИФ „Г.Димитров”. И странно, не с алпинизъм, а при борците. С физическите си данни и упоритоста, с която се захваща чрез него България твърдо е щяла да спечели още някои европейски, световни, а защо не и олимпийски титли в борбата. Но вярното око на Георги Атанасов и тук се оказа точно. В лицето на Наско той вижда един голям алпинист. С много уговорки Джиджи успява да изведе Наско от борцовия салон на института и да го отведе в планината. Само за година и двамата разбират, че избраният път е във вярна посока.
Когато през 1966 г. прочутият френски алпинист Рене Демезон пристига в България със своя клиент „гидове” им стават Георги Атанасов и Атанас Кованджиев. От това излиза една прекрасна съвместна премиера „Портала” и едно добро приятелство. А когато в края на годината Демезон ги поканва на гости в неговата си планина Алпите, Джиджи и Наско пак са заедно. В голямата планина, въпреки лошото време, двамата осъществяват няколко знакови изкачвания, между които и красавицата на Доломитите – Мармолада.
После нещата следват своя логичен път. През 1967 г. голямата цел на българските алпинисти е отдавна мечтаният 7-хилядник и най-добрите ни алпинисти летят далеч на изток за Памир. В тази нечетна година Франция отново ни кани на традиционната Международна среща в Шамони. Поканата се реализира от двама млади наши алпинисти – Христо Проданов и Атанас Кованджиев. Пълни с енергия и отлична подготовка те не си губят времето. За аклиматизация правят първия български травер на масива Монблан от Изток на Запад /12-13 юли/. После за бързо се справят с Пти Дрю по пътя на Бонати /16-18 юли/ . И накрая за 4 дни вписват в актива си и един от най-трудните и опасни маршрути от шестте големи северни стени на Алпите. Изкачват Гранд Жорас по пътя на легендарния Рикардо Касин – по реброто „Уокър”.
Това тяхно постижение им носи високото спортно звание „майстор на спорта” и много заслужени признания. Жалко, че по това време нашите алпинисти трудно „прескачаха” Желязната завеса на Запад. Иначе в списъка на изкачените им върхове щяха да бъдат записани и останалите 4 големи върха на Алпите – Айгер, Матерхорн, Чима Гранде и Пиц Бадиле. Пътят им обаче към Кавказ бе открит и през 1970 г. когато двамата приятели Христо и Наско попадат в една група за Кавказ нито за миг не се колебаят в избора си – „Кръстът на Ушба”- най-трудният маршрут на Кавказ.
След завършването на ВИФ за кратко Наско време е треньор по алпинизъм към алпийския клулб „Планинец”. На Кавказ вече е в ролята на новата си длъжност Съюзен треньор към ЦС на БТС, а тук на Кавказ изпълнява задълженията си като треньор на представителната група на Републиканската комисия по алпинизъм /РКА/, ръководител на която е Аврам Аврамов. Много отговорно ръководство и силен 15-членен състав.
Само два върха за аклиматизация и усилията са насочени към Ушба. Христо Проданов-Атанас Кованджиев и Кирил Димчев-Иван Василев от Сливен тръгват по „Кръста на Ушба”. Георги Имов-Тодор Кузев от Пловдив ще изкачат Северния връх на Ушба през „Падушката” и ще бъдат помощна свръзка на първите две. На 25 юли и трите свръзки поемат по своите маршрути. След прекарани две трудни нощувки по пътя към превала между двете Ушби и изразходвали много сили по изключително трудния път /№ 271 на скицата/ Димчев-Василев решават да не продължават по оставащия маршрут на „Кръста”. Двамата, заедно с Имов-Кузев тръгват на юг към ледника Гул /Сванетия/, а Проданов-Кованджиев продължават по начертания път. А той води към 4710-те метра на Южна Ушба, връщане обратно до премката, между двата върха, изкачване до 4696-те метра на Северна Ушба, отново връщане до премката и слизане от юг.
Късно вечерта на 28 юли и шестимата ни алпинисти са в лагер „Елбрус”. Завършило е едно много сериозно изкачване, в което Наско и Христо са главните герои. И ето вече 52 години нито един български алпинист не застана в началото на маршрут № 271 – „Кръстът на Ушба”.
Много трудни и интересни изкачвания Наско има и по нашите планини, между които „Огледалата” на Врачанските скали и „Червената стена” в Рила, и двете с Богдан Дуков, както и Големия таван на Лакатник, с Огнян Балджийски. Споменавам само малка част от това, което Атанас Кованджиев е направил у нас, но твърдо считам, че е съвесем необходимо едно по-цялостно представяне на този млад и много надежден наш алпинист, напуснал този свят само на 31 години…
Анелия, отделно ще представя двата върха – Гранд Жорас и Ушба, защото те са едни от най-значимите ни стенни изкачвания – първият в Алпите, а втория в Кавказ.
Благодаря!