Кога, как и кой направи първото цялостно преминаване на Рупите?
Връх Мальовица, Еленин връх, Безименния връх, Орловец, Злия зъб, Ловница, Купените, та чак до Попова капа. Това по наше време /при социализма/, бе най-трудният зимен алпийски траверс, без който нито един второразрядник не би могъл да стане първоразрядник, ако не го е преминал като участник. Нито един първоразрядник не би могъл да стане майстор на спорта, без да го е преминал като ръководител на група. От вр. Мальовица започваше и всеки Гигантски траверс Рила-Пирин, за да завърши в най-южната точка на Пирин – вр. Яловарника. Или пък да тръгне от Яловарника и да завърши на вр. Мальовица. Да, имаше по наше време такива траверси, които траеха по 15-16 дни и се провеждаха задължително с бивакуване на открито при много, оскъдна материална база. Да, това вече е история, за която днешните алпинисти малко знаят. Не ги виня за това, защото ние по-рано сме се родили, а те малко по-късно.
В настоящия разказ аз обаче искам да ви върна още по-назад в историята, когато описаният по-горе маршрут е бил съвсем непознат – див и непристъпен. Става въпрос за началото на 20-те години на ХХ век. Тогава това място жителите на околните селища са го наричали с общото събирателно име Рупите. За тях то е трудно, непознато, страховито.
Бавно и постепенно обаче се намират хора, които тръгват от село Говедарци по „Прекореки”-те /горския пояс над селото/, за да стигнат до подножието на скалния венец. Това са младите членове на ЮТС, както от София, така и от Самоков. За съжаление, днес трудно можем с точност да изброим техните имена, защото отдавна те са покойници. Покойници са сега и тези, които могат да ни помогнат в това наше изследване.
Похвални усилия в това отношение, още през 50-те години, в книгата си „Алпийските стени в България” бе направил покойният Цанко Бангиев, но и той докрай не бе описал всичко с подробности. В следващите редове, с помощта на наследниците на първопроходците и с пожълтелите листа на списанията „Български турист” и „Млад турист”, ще се опитам да разкажа това, което събрах.
Вижте още: Михаил Кръшняк – фотографът на алпинистите
Без да ги подреждам по значимост, ще спомена някои имена, които на части в продължение на няколко години достигат до горепосочените върхове, като им дават и сегашните имена. Ето и част от най-популярните имена – Александър Белковски, Любен Телчаров, Никола Миронски, Иван Шехтов, Ивайло Владигеров, Михаил Кръшняк, Пепи Енглиш, Ганчо Игнатиев, Васил Ненков…
Остава обаче най-трудното – да се сглоби постигнатото и то е цялостното преминаване на горепосочения скален ръб. Решителната година е 1928-а. От София тръгват 4-ма души: Стефан Попов, като ръководител, с него са още трима души: инж. Н. Ненков, Тасев и малкия Матю. За съжаление Попов не изписва пълните им имена. В Самоков ги чака приятна изненада – към тях се присъединяват двама самоковци – Михаил Кръшняк и Стефан Георгиев.
От с. Говедарци шестимата тръгват рано сутринта. Не, по-точно би било да се каже посред нощта, защото часът е още два, а денят е 12 юни. Още в тъмно, групата достига до царския дворец „Овнарско”, където ги чака първата изненада. „Момчета, нагоре не може да продължите, тъй като горе е граница и е много опасно. Поради преминаването на емигранти нагоре пътят е затворен”, категорично им заявява стражарят. Благодарение обаче на поправения му телефон и многото уговорки, строгият пазител на закона склонява.
Вижте още: Стефан Попов – създателят на българския алпинизъм
Нагоре пътека няма. В тъмнината те трудно се провират през горския пояс, а над него през гъстия клек. В района на Страшното езеро към шестимата се присъединяват още двама техни приятели, чиито имена Стефан Попов /Графа/ така и никъде не споменава. Но нека си позволя вместо да преразказвам думите на създателя на българския алпинизъм (б.р. Стефан Попов) и автор на философско-историческите трудове – „Безсъници”, „Народ”, „Воля за живот”, „Краят на всички илюзии”, „Българската идея”, „Трето поколение” и „Планини и хора”, както и главен редактор на „Свободна Европа”, той сам да „продължи”.
Както в своите върхове, така и в подпланинските си части, Рупите се отличават от другите върхове на Рила. Строго изострени и безформени горе, те загубват правилата на своите очертания и се надигат в хаотично неправилни линии до своите върхове. Първото ни впечатление от Рупите бе един безкраен възторг от красотата на техните форми и мощни чупки. Гънките на Рупите увличат погледа, примамват го към върховете, застанали в безпорядък и го държат там, докато човек не затвори очи и да се освободи от техния свят. Не, нямаме по-хубава планина от Рупите.
В 7 часа ние се закатерихме по стръмните склонове. Спряхме за миг, за да направим снимки на достъпното, само за орловите очи. Към 10 часа бяхме на най-лявата Рупа. Тук спокойната линия, идваща от широкия гръб на Попова шапка, започва да се спуска и издига. Изведнаж пропада в някаква настръхнала в ужасна дупка. После се издига в бурния стремеж на простора и безкрая. В Рупите грациозността е сурова. Тук всяка скала е връх и всеки връх е камък. Скали, пропасти, зъбери, върхове, отвесни чупки – всичко изразява каприза на вселената да създаде нещо неповторимо, неуловимо. И под цялото това стихийно безпокойствие, смутено се гушат няколко езерца, доволни от своята съдба да дават обрат на толкова разнообразна красота. Настръхналото било спира чак до Еленин връх.
От първата Рупа /Купен/ по обед бяхме на най-високата скала /Голям Купен/. Към 1 часа вече бяхме се надвесли над Злите потоци, където с Михалчо /М. Кръшняк/, седнали с провесени крака над пропастта, си заразказвахме случки от минали дни. Ето, това се казва планинско щастие. На голямата Рупа се разделихме с двамата самоковци и тръгналите с нас от Страшното езеро софиянци, които слезнаха по Мальовишката долина, а за нас остана най-трудното, защото след Страшния зъб скалите са по-трудни и опасни. Мъчното започваше едва сега и ние се приготвихме за изненади.
Към билото изкачихме една голяма снежна преспа. Напредвахме бавно, защото никоя следваща скала не можеше да бъде заобиколена. Ние искахме да минем по математическото било и трябваше всяка от тях да бъде изкачена, а от другата страна да се слезне до следващата и така до края”…
Към 3 часа следобед и последните скални бариери са зад гърбовете им. Тогава пада лека мъгла. Завалява и тих дъждец. Нагоре технически трудности няма, но стръмният източен склон на Еленин връх им се вижда безкраен.
„В четири часа ние почивахме, опрени върху железния кръст на върха, с поглед върху изминатия път. Първото цялостно минаване през Рупите до Еленин връх бе свършен факт и бе наше дело. Можехме заслужено да починем и потърсим нещо за храна от раниците”.
Час по-късно те са и на вр. Мальовица. А после, само надолу. И когато отварят вратите на хижа ”Скакавица”, часът е 19 вечерта. Бяха вървели цели 19 часа… „Това не бе рекорд, но не бе и малко. Бяхме уморени, но много доволни. Така заспахме спокойни”.
На другия ден през Паниците, Сапарево и Дупница четиримата софиянци се прибират в София, а двамата самоковци и допълнително тръгналите от Страшното езеро с тях се отправят за Самоков. С това завършва и първото цялостно преминаване по трудния и много интересен преход в Рила. Един маршрут, който мнозина с удоволствие преминават и с радост споделят своите вълнения, защото те не са по-малки от тези на „Кончето”.
Е, това бе, което намерих. Ако някой от вас, драги читатели, знае повече подробности, нека се обади. За първото цялостно преминаване на тази най-красива, но и най-трудна част от Рила, трябва, длъжни сме, да научим всичко. Длъжни сме да знаем кога и как Острият връх е станал Злия зъб, как и откъде е дошло много точното име на Дяволските игли.
Моменти от миналото се опита да събере доц. Сандю Бешев
