Със скоростта на охлюв

 
0

Колко далече е Индия? Приблизително 10 000 километра, които ще ви отнемат около 17 ч. със самолет или около 7 дни с кола, ако не спирате никъде по пътя. За Борис и Марта обаче разстоянията и времето се измерват по други параметри, а пътуването съвсем не е от точка А до В, по-скоро през цялата азбука. Спираловидно, като черупката на охлюв, и точно толкова бавно, оставяйки следа навсякъде след себе си, се разгръща пътуването им, отнело 511 дни, с бюджет от около 3 евро на ден. Началната му точка е България, крайната цел – Индия, а помежду им – хартиени карти, вдигнати палци, усмивки, малко студ, една открадната раница, много истории и котето Бурма, което се присъединява към тях някъде по пътя. Хванахме ги и тримата в Индия и се разговорихме – за пътя и за живота, точещ се бавно, като реките на Ганг.

На стоп до Индия

Как започна всичко, как се роди идеята за пътуването?
Минаха почти 5 години, откакто решихме да тръгнем заедно към Индия и май и ние вече не си спомняме. Сигурно идеята винаги я е имало, а ние просто едновременно сме се хванали за нея и тя ни е дала тласък по течението.

Какво очаквахте и предполагахте, преди да тръгнете – и как се промениха представите ви, след като идеята се превърна в реалност?
Може би си мислехме, че ще ни бъде малко по-трудно и че по-често може да се чувстваме изолирани и неразбрани, но пък всички тези хора, които срещнахме по пътя, се погрижиха винаги да ни е уютно. Също, предполагахме, че ще стигнем по-бързо до Индия и дори не ни е хрумвало, че в крайна сметка маршрутът ни ще мине през Мианмар и в един момент дестинацията ни ще се окаже на запад.

На стоп до Индия

Чисто практически – доколко разчитахте на предварителна организация и доколко просто следвахте естественото развитие на нещата?
Предварителната ни организация се изчерпваше до екипировка, добра информация за малките трикове за лесно изваждане на виза и поставената крайна точка, до която искахме да стигнем по земя. Всичко останало се развиваше в зависимост от решенията, които взимахме на пътя. Разбира се, понеже ни отне повече от две години преди да тръгнем, бяхме изчели много страници и изгледали доста филми за местата, през които мислехме, че ще преминем и си бяхме изградили мнение и идеи за тях. Но дори планината, която виждаш от балкона вкъщи, може да бъде неузнаваема, когато се разхождаш из нея.

С какъв багаж тръгнахте – най-важните неща, които взехте и онези, от които нямахте абсолютно никаква нужда?
Удобни обувки, хубав нож и добър котлон. Това според нас са най-важните предмети, без значение дали отиваш за няколко дни на Витоша или пък за по-дълго и на по-далеч. До скоро си мислехме, че най-безполезен е може би старият ни и счупен телефон, който носим от инат, но пък той взе, че ни донесе няколкодневна слава. За мое най-голямо съжаление, нещо, което носих напразно от вкъщи, бяха гети и друга по-специализирана планинарска екипировка. Имах огромното желание да се покатеря малко в Киргизстан, но пък всичко изчезна заедно с раницата ми, малко преди да стигнем дотам… Иначе други кандидати за короната на най-безсмислен товар са два сета топки за жонглиране, малка ръчна машинка за шиене, торбичка с аметисти от реката в Маджарово… А вече по пътя раниците ни постоянно надебеляват със странни подаръци или неща, които ние събираме – плюшена камила, кърпа за лице, 10 връзки с тибетски флагове, мианмарски молитвени текстове, малка репрезентация на Ка’аба, кора от бреза, фосили на мидички, шишарки, пясък…

Пътуването на Борис и Марта може да проследите на блога им, а ако искате да разберете какво се случва с тях своевременно – следвайте ги във фейсбук и туитър (@RovingSnails).

На стоп до Индия

Колко са 3 евро на ден?
3 евро на ден са, както един човек с броня и меч обясняваше за Йерусалим в “Небесно царство”, всичко и нищо. За нас те са границата между относителна зависимост и независимост. Когато пътуваш на стоп на практика запълваш празните пространства в коли и камиони. Не плащаш за придвижване, но пък имаш задължението да се ангажираш социално с шофьора и можеш да спреш, където си поискаш. Ако обаче нямаш пари за храна, тогава си изцяло в ръцете на съчувствието на други хора. С 3 евро на ден почти навсякъде в Азия няма да останеш гладен и жаден, като дори можеш да сготвиш за тези, които са те поканили за пренощуване в дома си или пък да почерпиш с чай този, който те е качил на стоп. Така че бюджетът ни беше достатъчен да покажем отношение и благодарност по най-простичък начин. Разбира се, 3 евро е й минимумът, за който се хващаш, ясно осъзнавайки, че той гарантира единствено най-основното и ти показва всичко онова, което наистина ти трябва. Макар и понякога много уморително, това е доста отрезвяващо. Минималният бюджет, който си поставихме, имаше за цел също да изпрати ясен сигнал към всеки, който иска да пътува, но смята, че няма възможност. Пътуването и придвижването трябва да са въпрос на избор и желание, а не на ресурси и привилегия. Но пък в крайна сметка 3, 1, 5, 10, това са само числа. Може би най-важното е просто да си дадеш сметка какво наистина ти трябва и какво е само кух лукс или модно подражание. Усещането за удобството варира и е въпрос на баланс.

Какво намерихте по пътя – и какво загубихте?
Открихме лицата на много нови приятелства, имахме повече време за всичко, което ни е интересно и сигурно сега може да изпишем цял тефтер с новонамерени въпроси. Намерихме почти две години спомени и, най-важното, малка котка-стопаджия, която е вече мяукала в повече от 100 превозни средства, и слава Богу, пишкала в по-малко, три. Загубихме броя на изминатите километри, дните на седмицата, тук-там и няколко джунджурийки, може би също и някоя друга безумна глупост, която ни е минавала през главите. Това последното, защото трябваше да направим място за нови такива.

Най-неочакваното нещо, което ви се случи?
Тръгнахме на път двама, а ще се приберем трима. Към малкия ни странстващ караван се присъедини и котка – нещо, което никога не сме очаквали или планирали. Не защото не сме искали, но просто животните пресичат граници понякога по-трудно и от хора. Нашата сива тигрица обаче се беше отдалечила толкова много от вкъщи, докато още едва ходеше и почти не виждаше, така че не можехме да я оставим. А и никой не искаше малка плюшена плачеща топка, защото си мислеха, че няма да оцелее.

На стоп до Индия

Какви бяха проблемите, с които трябваше да се справяте?
Комуникационни, логистически, административни… Ако започнем отзад напред – през цялото време жонглирахме с визови документи, разрешителни за пътуване през определени региони, работно време на гранични пунктове. Парадоксално, да стигнеш до някъде по въздух е много по-лесно, отколкото по земя. Сякаш държавите не са пейзаж, насечен от нарисувани линни, ами отделни планети. Друго затруднение понякога беше придвижването. Случвало ни се е да сме на място, където минават по кола-две на ден или пък да сме на път, който изведнъж свършва. И тогава просто връзваме обувките и ходим. Хубавото в такива случаи е, че можеш да си поставиш палатката навсякъде, което, уви, няма как да стане в по-гъсто населените или пък по-индустриални региони на Азия. Отделно от това, попаднахме в безброй абсурдни ситуации заради комуникационни или културни неразбирателства. Особено в Китай, където дори жестикулацията е с местен, а не универсален характер. Да си купиш храна, да намериш банкомат или пък изхода на град, изведнъж става приключение. Но пък обикновено това придава цвят на пътуването и освен ако не сме много изморени, не го разглеждаме като затруднение.

Нещата, които най-силно ви впечатлиха?
Сходността в стремежите и мечтите на хората, без значение от мястото им на раждане, способността на нещо толкова крехко и малко като граничните огради и бариери да променят коренно социални дадености и структури, инатът на човек, който може да си построи дом дори в сърцето на пустинята, без значение дали тя е пясъчна, степна или планинска.
Разбира се, няма как отново да не отбележим невероятната откритост и гостоприемство, с които двама напълно непознати като нас бяха посрещнати в толкова много азиатски домове. Много ни се иска да вярваме, че странници от техните земи (а и не само) ще бъдат приети по същия начин и в Европа, вместо да бъдат потапяни под вода, гонени с куршуми по границите или пък социално маргинализирани в училища и институции.

Посланието, което бихте искали да предадете на останалия свят?
Не се страхувайте безпочвено и не съдете света. И ако нямате възможност да му погостувате, приемете го с усмивка вкъщи.

Какво се случва в края на пътя – и какво следва след него?
Хубавото на пътя е, че стига да искаш, може и изобщо да не свърши. Иначе в края на този участък мисля, че стои малка къща в Стара планина и градина, която чака да посадим каквото ни хрумне. И там, докато си почиваме или се потим на двора, ще трябва да решим на кой континент ни се ходи с колело.

Интервюто ни с Борис, Марта и котката Бурма беше част от брой ЕСЕН 2015 на Списанието. Ако искате да се снабдите със стари броеве на преференциална цена – свържете се с нас. А за по-лесно – най-добре се абонирайте.

Есен 2015

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.