Христо Проданов и първото българско изкачване на Еверест

Сандю Бешев – водач на Христо Проданов и хроникьор на българския алпинизъм, разказва историята на великия български алпинист.

„Аз съм на върха, на върха съм!“. Тези думи Христо Проданов изрече на 20 април 1984 г., когато развя родното знаме на най-високия връх на Земята. Минути по-късно световните осведомителни агенции ще разпространят като мълния– „Катманду, 20 април. Днес 41-годишният български инженер Христо Проданов покори най-високият връх на планетата – Еверест. Това е първият човек изкачил върха по западната му стена, без да използва кислороден апарат.“

Когато преди тръгването на Христо към Еверест му пожелах успешно изкачване на първия връх на планетата, той с лека усмивка и голяма доза самоувереност му отговори: „Уверен съм, че не аз, а България ще стъпи на Еверест“. Два месеца след това Христо премахна „ще“-то и България действително стъпи на най-високия връх на Земята. С това си постижение Христо стана първият алпинист, изкачил Еверест по най-трудния маршрут – Западния гребен, без кислороден апарат, соло и в най-ранната дата от пролетния сезон – 20 април. Христо престоя на Еверест 30 минути, от 18:15 до 18:48 ч. След това започна слизането, което никога не завършва. Следват минути и часове на върховно напрежение. От време на време Христо проговаря откъслечно на непрекъснатите подканяния от базата, докато на следващия ден (21 април) той изрича последните си смислени слова и то едва, едва: „Аз… тук… голям… сив… купен…“. Последни думи от един подвиг.

„Не аз, а България стъпи на Еверест!“ – Христо Проданов

Помните ли 20 април на 1984 година? Чрез радиото, телевизията и вестниците – наши и чужди, Христо бе влязъл във всеки дом. „Обадил ли се?“, „Слиза ли?“, „Къде е?“. Въпроси, въпроси, които, уви, останаха без отговор. Мъчително и трудно минаваха минутите и часовете. Един българин изживяваше по най-достоен начин последните минути от своя живот, и от там всичко горе, в границите на 8500 метра – в „Границите на смъртта“.

Всички участници в експедицията – и приятели и не до толкова приятели, тръгнаха в тъмната нощ и свирепата буря на помощ. Не го откриха. Той се срасна със своя връх, за да остане ВРЪХ не само на българския алпинизъм, но и в българската история. Еверест и Христо – два върха в развитието на родния алпинизъм на 20 април 1984 г. се сляха в едно.

Най-близо до Христо Проданов на 21 април 1984 г. достига друг голям български алпинист – Людмил Янков. Людмата оставя раницата си и се впуска сам в трескаво търсене на следи. В крайна сметка, той намира само раницата на Христо. След като се изкачва по Жълтия пояс нощта го е настига и Людмил остава да нощува на открито, сам, без екипировка, на около 8500 м. Историята на Людмил Янков – алпинистът с най-нежно сърце можете да прочетете тук.

Роден и израснал в подножието на Балкана – в Карлово, още като ученик Христо така се пристрастява към алпинизма, че той става смисъл и съдържание на неговия живот, В Рила, Пририн и Стара планина той катереше с еднаква страст. Търсеше най-трудните и логични алпийски маршрути. Прокара над 30 пътя към върховете, и то от най-висока категория на трудност. Сред партньорите му в алпинизма бяха проф. Георги Атанасов, Атанас Кованджев, Трифон Джамбазов, Благой Дживджанов, Асен Велев, Пламен Грузовски. Винаги обаче търсеше най-прекия път от основата на стената до самия връх, или т.нар. „Диретисими“. Стана инициатор и на зимни премиерни изкачвания.

С изявите си в Кавказ и Алпите той накара и най-строгите съдници да заговорят с уважение за българския алпинизъм. Ушба, Шхелда, Гранд Жорас, Матерхорн и Пти Дрю са върховете, пред които се прекланят всички алпинисти, а за Христо те просто бяха етап от подготовката му към най-високите върхове на света.

В Хиндукуш, Памир и Хималаите Христо показа истинските си възможности. За кратко време премина по няколко пъти всичките седемхилядници на Памир – 5 пъти на пик Ленин (днес Авицена), 4 пъти пик Корженевска, 2 пъти пик Комунизъм (днес Гармо) и веднъж връх Ношак в Афганистан. Събра в актива си 12 изкачвания на върхове над 7-те хиляди метра и по този показател той все още е ненадминат от нито един български алпинист въпреки че вече 35 години го няма. Едва преди няколко години един друг достоен българин – Динко Томов от Сливен, успя да изравни рекорда му, осъществявайки 12-тото си изкачване на седемхиляден връх, като стъпи на вр. Мустаг Ата в Китай. За съжаление и за него вече говорим само в минало време.

След Еверест чухме много и най-компетентни оценки за Христо. Чухме ги от такива светила в алпинизма като Райнхолд Меснер – най-великият алпинист на всички времена, Едмънд Хилари – първият човек стъпил на Еверест, проф. Едуард Мисловски – първият съветски алпинист, достигнал голямата мечта на поколения – Еверест. Всички те бяха единодушни – Христо Проданов е един от най-големите алпинисти в света.

Трудно, много трудно ми е да си представя Христо с побелели, а може би и малко оредели коси. И днес в съзнанието ми все още е онзи Христо – винаги усмихнат, прилично спортно облечен, забързан и с поглед, зареян накъде към висините. Пълен с ентусиазъм, с много енергия и планове, отправени към нови върхове, защото неговото верую бе „Завиждам на хората, на които предстоят нови върхове“.

Статия на Сандю Бешев за Еверест ще намерите в брой Пролет 2014 на списание 360°. Материалът за най-високия връх и маршрутите към него е тема на броя.