Безенги – Еверест на моето поколение

1
 

Сподели

Shares

Известният като хроникьор на българския алпинизъм – доцент Сандю Бешев, издаде своята 17-а книга. Нейното заглавие е „Безенги – Еверест на моето поколение“. Книгата проследява историята на първите две национални експедиции за траверсиране на прочутата Безенгийска стена в Кавказ. Първата експедиция, организирана през 1961 г., е неуспешна – приключва с нещастие, отнело живота на трима български алпинисти. При втората обаче, от 1964 г., траврсът е направен и то по начин, достоен да бъде наречен от доц. Бешев „Еверест на моето поколение“.

Безенги - Еверест на моето поколение

Ето и какво пише доцент Сандю Бешев, участвал и в двете експедиции, в предговора към новата си книга:

„В средата на 50-те години на отминалия век по върховете на Рила, Пирин и стара планина, през лятото и зимата бяха преминати всички по-трудни маршрути. Чувстваше се необходимост най-добрите ни алпинисти да тръгнат към по-трудни и по-високи върхове. С една дума, да излязат извън пределите на страната. През 1958, 1959 и 1960 г. четири български групи посетиха Кавказ. Там наред с обучението по ледена техника нашите алпинисти направиха изкачвания и на трудни, и популярни кавказки върхове – Елбрус, Домбай Улген, Шхелда, Щуровски и Белала-кая. През 1961 г. дойде ред и на нещо по-сериозно и по-отговорно, Избрахме Безенгийската стена.

На 28 юли 8-членният ни състав напусна София за далечния Кавказ. Аврам Аврамов – ръководител, с едно посещение на Кавказ, Енчо Петков – треньор и Георги Атанасов с по две визити в тази толкова мечтана за българските алпинисти планина. Сандю Бешев, Радко Бреянов и Йордан Мачирски имаха в актива си по едно посещение, а Цанко Бангиев и Тодор Николов бяха без кавказки „стаж“ и обучение по ледена техника. Всичките 8 алпинисти имаха зад гърба си голям опит по нашите планини.
Българските алпинисти за първи път попаднаха в района на Безенги, където съветските алпинисти изпращаха там само високоразрядни алпинисти, осъществяващи изкачвания и траверси от най-висока степен на трудност. Там „новички“- курсисти за значката „Алпинист на СССР“ и треторазряднци не се изпращаха.

За разузнаване, аклиматизация и заброска – изнасяне на храна, съоръжения и екипировка до средата на дълги и трудни марпрути, каквато беше и нашата цел, реализирахме и някои изкачвания на върховете Каштан-тау, Мижигри и Джанги-тау. На 17 август дойде и решителния ден – началото на прочутата Безенгийска стена. Два дни след като бяхме изкачили първия и най-висок връх от поредицата петхилядни върхове, дойде непоправимото, Трима от най-добрите алпинисти – Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов загинаха, което наложи прекратяването на трасерса…

Три години по-късно с подсилен състав – Георги Атанасов – ръководител, Сандю Бешев и Аврам Аврамов – участници и през 1961 г., както и подкреплението от Георги Щерев, Ангел Петров, Кръстю Алексиев, Георги Имов и Щилян Атанасов, постигна безспорен успех, с което се реабилитира за неудачния старт през 1961 г. С групата тогава пътува и кинооператорът Младен Чакъров, имащ задачата да запечата на лента очаквания успех.

В следващите години още три български състава посетиха този труден и интересен район, осъществявайки няколко трудни изкачвания и дори бе прокаран нов маршрут, наречен „Тримата от Безенги“.“

Книгата „Безенги – Еверест на моето поколение“ може да бъде намерена в спортните магазини. Цената й е 12 лв., а страниците й са 152.

Ако искате да направите поръчка на книгата:
– за Пловдив може да се свържете директно от автора: тел. 0898 343 775
– за София: информация на тел. 0877 134 882

 

Сандьо Бешев
Сандю Бешев

Сподели

Shares

1 коментар

  1. Васил Захариев Нейчев-Секретар на Сюъза на химиците в България

    Познавах Джиджи най вече от двудневните екскурзии-походи да някоя малко известна хижа в Рила или Стара планина в компанията на моите „старци“, както аз ги наричах, начело с незабравимия инж. Георги Стаевски-Саето. Джиджи беше живо превъплощение на някаква огромна и спокойна „сила“ с незнайна енергия, която той поднасяше на порции, според случая. Често ни се случваше да замръкваме в непозната местност и най често да изгубим малката пътека водеща до обекта, към който сме се зъпътили. В такива случаи Джиджи беше човекът, който решаваше, напред или назад..? Наблюдавах го с нескрито удоволствие и усещане за безпогрешното му решение и с чувство на възхищение, че познавах такъв необикновен човек. Светла му память!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.