Малко предмети в алпинизма носят толкова символика и история, колкото пикелът. Прост на пръв поглед инструмент – метална дръжка със закрепено острие, а всъщност цяла епоха, събрана на едно място. От времената на дървените тояги с остър шип, до прецизните извивки на детайла в наши дни – историята на пикела отразява не само напредъка на технологиите, но и променящото се лице на самия алпинизъм.
В зората на XIX век, алпинистите са използвали дълги щеки от дърво, често наричани алпенщок. Те често са имали шип в край и са служели за подсигуряване при слизане, а впоследствие са имали и прикрепено желязно острие за сечене на стъпала в лед. През 1840-те се появява и първата идея за комбиниран инструмент – с дръжка, кука (острие) и странична лопатка (adze – плоската, широка част от главата на пикела, използвана за изсичане на стъпала и оформяне на площадки в лед и сняг.)
Любопитен е преходът от вертикалната към хоризонталната лопатка. Ако се вгледаме в прочутия портрет на Едуард Уимпър – покорител на Матерхорн – ще забележим, че въпреки новаторския му дух, пикелът в ръката му все още е с вертикална лопатка. Скоро обаче именно хоризонталната форма се налага като по-функционална – и остава такава и до днес.
През десетилетията между края на XIX и средата на XX век дизайнът на пикела се запазва почти непроменен. Дръжките са били над метър дълги – за да служат и като туристическа тояга – а главата се изработва чрез ръчно коване или щамповъчна машина. Американската марка Abercrombie & Fitch дори предлага отделни мъжки и дамски модели, а в каталога им от 1916 г. може да се види не само пикел, но и ранен прототип на алпийска седалка, наречена Life or Rope Belt.
Вижте още: (Р)еволюция на планинарската екипировка
Промените започват да се случват през 40-те години на XX век, когато алпинисти като Кенет Хендерсън препоръчват съкращаване на дръжките до едва 38 сантиметра. Причината? Все повече хора използват пикела не като основен инструмент за лед, а като помощно средство по време на достъп до скални маршрути. По-късите модели се побират удобно в раница и не пречат при катерене – една промяна, която предвещава бъдещето на многофункционалните и компактни модели.
Вижте още: Алпенщок: гегата, прародител на пикела
Същевременно се развива и осигуряването върху лед. Ледените клинове от 1930-те представляват обикновени плоски парчета стомана, забивани с чук в твърд глетчерен лед. Някои модели се появяват с назъбвания или отместени уши, целящи по-добро задържане, но въпреки това остават далеч от надеждността на съвременните винтове. Един цитат от 1930 г. например препоръчва клиновете да се изработват от ковано желязо – „нито прекалено меко, нито прекалено чупливо“.
Истинската революция идва през 70-те години. Докато някои още се качват с дълги пикели и котки с четири зъба, други – като шотландците – вече забиват къси и рязко извити инструменти с агресивна геометрия. Появява се култовият Terrordactyl – с остър, наклонен на 45 градуса връх, подходящ за директно забиване в стръмен лед. Този нов стил, наречен „piolet traction“, позволява катерене с два инструмента и тежест на ръцете, а не на краката – началото на съвременното ледено и миксово катерене.
Вижте още: Професията планински водач: Историята на първите
През 80-те и 90-те усъвършенстването продължава. Главите на пикелите вече се разглобяват и сменят, остриетата се адаптират според маршрута, а дръжките добиват извити, ергономични форми. Марки като Grivel и Charlet Moser налагат нови стандарти с инструменти, които изглеждат по-скоро като хирургически инструменти.
Днес изборът на пикел е като избор на вино – зависи от вкуса, стила, мястото и… философията. Има модели за класически алпинизъм, за стръмен лед, за dry tooling, за състезания. Остриетата са от хром-молибденова стомана, дръжките – кухи, а теглото – максимално редуцирано. Пикелът вече не е просто средство за оцеляване. Той е израз на техника, майсторство и разбиране за вертикалния свят.
Вижте още: Професията планински водач: Трудният път до наши дни
