Страници отъ миналото: Народни поверия за рилските езера (1941 г.)

Забравени легенди за рилските езера, из страниците на списание "Български туристъ" от мартъ-априлъ 1941 г.

 
0

Сподели

0Shares

Списание “Български туристъ” има почти 70-годишна история, като под това си име излиза в периода 1902 г.-1944 г. То е едно от първите печатни издания у нас, посветени на туризма, планинарството и активните занимания на открито.

Като последователи и донякъде приемници на Делото на “Български туристъ”, ние от 360mag.bg вярваме, че съдържанието му е ценно не само от историческа гледна точка, но и като почит към труда на първопроходците, заели се с нелеката задача да популяризират този начин на живот у нас, поставяйки основите на бъдещата култура, която познаваме днес.

По тази причина заслужава съдържанието му да достигне и до днешните поколения, затова в рубриката “Страници отъ миналото” ще ви запознаем с различни интересни материали, публикувани на страниците му през годините. За да се потопим пълноценно в атмосферата от онази епоха, запазваме оригиналните словоред и граматика на текстовете.

Защото печатното слово остава!

Списание "Български туристъ"
Оригиналното заглавие на материала, на страниците на списание “Български туристъ”

Авторъ: Павел Делирадев*

Повече от 150 езера пълнят коритата на Великата Рилска пустиня. Това са сините гълъбови очи на високата планина. Те внасят веселост всред мрачните върхове и скалаци, що ги окръжават. Без тях високите планини биха били по-тъжни и по-сурови, каквито са Кавказките планини.

В тези сини очи се оглеждат настръхналите чуки; оглежда се ведрото планинско небе; оглежда се слънцето, месецът и звездите.

Планинските езера са пулсът на планината. Спокойна ли е планината, спокойни са и те — изумрудените им води са гладки като огледало. Но планината редко и кратковременно е в пълен покой. И най-слабите ѝ трепети докосват и водите на езерата, както децата изживяват вълненията на своята майка. Намръщи ли се планината, потъмнява и синият цвят на планинските очи; вълнува ли се тя, безпокоят се и езерата, колкото и малко да е техното коритце. Застене ли бурята, езерните води почват да се блъскат и разбиват в гранитните си первази. А вихрушките, така чести в планината, издигат високо големи водни струи и ги запокитват далеко в околните камънаци.

Заедно с водата често бива изхвърляна навън и обитаващата езерата планинска пъстърва и други водни гадинки.

Оригиналните илюстрации към материала

А особено красиви са отраженията на светкавиците в буреносни дни.

Почиват си езерата само през зимата, когато са покрити с дебелия лед. Но и тогава техният сън е често смущаван от грохота на падаща лавина или от писъка на откъртена скала или от пукота на тяхната собствена ледена плащеница.

В сините очи на планинските езера се е заничал и планинецът още през непрогледната древност. Наистина, Рила е била и си остава “необитаема планина”, но това може да се каже само като я сравняваме с нейните съседни планини — Родопите. В нея няма високопланински селища, но лятно време по нейните чалове и долини пасят вакли стада, които огласят планинското безмълвие със медните си звънци и лая на верните си бранници — рошавите овчарски кучета.

Оригиналните илюстрации към материала

Езерата са същинска благодат за стадата. Със студените си води те уталяват жаждата на добитък и пастири.

Занича се и сега планинецът в сините води на езерата, които, макар и свойски, все си остават за него една загадка. Весели и безобидни са тези красиви езера, ала все пак те крият в студените си дълбини някаква тайна, която не искат да поверят на човека.

Върху тази тайна на езерните дълбини фантазията на планинеца е изградила свой приказен свят, за който се разправя от поколение на поколение. От тези хубави приказки са останали само няколко, ала и те са достатъчни да ни убедят, че нашето народно творчество е работило и се е проявило в така наречената високопланинска езерна митология.

Тези приказки искам да разкажа, така както съм ги записал по разказите на планинците.

Оригиналните илюстрации към материала

Легенда за водния бик

В подрилското село Костенец доскоро живееше един разумен и приказлив старец — дедо Иван Райчев. Той добре познаваше Костенската планина, най-източната издънка на Рила планина. От него съм слушал приказката за водния бик.

Този бикъ живял в Костенското езерище. Езерището сега е сухо корито между връхчето Свети Иван и Тупия връх в предпланината на изток от селото. Някога това езерище било пълно с вода и в него живял воден бик — як и с големи рогове. Отъ него селото не могло да опази своите бикове. Като подушил, че селските говеда са наблизу, водният бик изкачал от езерото и влизал в люта борба със селския бик, която неспирала, докато последният не падал мъртав въкраката на водния си събрат и враг.

Преди да започнела борбата между биковете, говедарите се разбягвали от страх и не могли да дадат никаква помощ на селския бик.

Така продължавали дълги години, а съдбата на селските бикове била все една и съща. Най-сетне, един селски ковач предложил на селските старейшини следния свой прост, но остроумен план: да направи стоманени рогове на селския бик и да ги обкове здраво върху неговите рога и така да го пустнат в двубой с водния бик.

Планът бил одобрен и изпълнен: селският бик се явил на полесражението с двойни рога. Още при първия удар, той успял да разкорми водния бик и последният със страшен рев се хвърлил в езерището, чиято бистра вода се обагрила с кръвта на чудовището.

И повече не се явил…

Отдъхнало си селото и още повече обикнало своя железарски занаят, който не само давал прехрана на много семейства, но още и спасил селото от такава голяма беда.

След бика изчезнало и езерото; водата, която го пълнила, бликнала по-долу — появил се изворът Петришор.

Оригиналните илюстрации към материала

Халата от Белмекенското езеро

Пак над село Костенец, под рилския великан Равни чал, е сгушено красиво езеро. Нарича се Белмекенско, по името на съседния връх Белмекен или Сонгурлучал. От този връхъ започва Рила планина.

До езерото сега стърчи китна хижа, построена със средствата на стария туристъ К. Панайодов и наречена на негово име.

ВИЖТЕ ОЩЕ: СТАРИТЕ И НОВИТЕ ХИЖИ: хижа “Белмекен”

Приветливо езерце, което в бистрите си води не може да крие никаква зла прокоба. При все това, между населението от околните села бе запазено едно старинно поверие, че тъкмо в това езеро се криела страшна хала, която се надигала от него заедно с мъглата и произвеждала светкавици и гърмотевици и опустошителни градушки. Щом като почвало да “извира” от нея мъгла, това било вече лошо предвестие за близкия край и особено за лозарските села Мененкьово, Акънджиево, Ветрен, Славовица и Церово.

Според събраните от покойния проф. Ст. Георгиев сведения, преди 40-50 години селяните от тези села се наговарвали да отидат задружно да засипят езерото, защото само по такъв начин могли да изгонят от него халата и да спасят посевите и лозята си от градушките. Но не могли да се споразумеят по някои подробности, та езерото останало незаровено, а халата — неизгонена.

Сега вече, под влиянието на образованието и научното обяснение на валежите, това странно, но все пак любопитно поверие из рилската митология е вече забравено. Но все още Белмекенското езеро продължава да играе за околното население ролята на естествен барометър.

Оригиналните илюстрации към материала

Легенда за овчаря Манчу

Близко до рилския първенец Мусала има един скалист, сприхав и красив връх, известен под името Манчу. Под северните му поли са Маричините езера, а под южните — езерата на рекичката Ропалица, приток на Бела Места.

Ропалишките езера са били някога по-голями и по-дълбоки. В едно от тях местните пастири къпели овцете си преди да ги подстригват. Според преданието, както всички планински езера, така и това, си имало стопанин (сайбия) половин човек, половин риба.

Преди да се вкара стадото в езерото, требвало да се поднесе дар на сайбията: хлеб, сол и една пара. Иначе той не нозволявал неговото бистро езеро да служи за къпална.

Тази повеля се спазвала от всичка пастири и нищо лошо на техните стада не се случвало. Но край изворите на Ропалица дошъл един млад и дързък овчар — Манчу. На стари поверия той не вярвал и не искал да изпълнява техните наредби.

Дошъл денят за подстригване на стадото. Съветвали го по-старите да поднесе дара, ала той не искал и да чуе. Подкарал стадото си и право в езерото. След звънчатия и с вити рогове овен се нахвърлили всички овци.

Ликува Манчу, че е успял да се подиграе със старите заблуди.

Влезли всички овци, но никоя не излиза от езерото…

Мами ги Манчу, моли ги, хука ги, вика, а стадото се върти всред езерото и жалостно блее. Слисва се най-после сърдцатият овчар и сам нагазва в дълбокото езеро, като замахва заканително с гегата си.

Влязъл, за да не излезе и той — изчезнал заедно със стадото си, заради своето непокорство.

Оригиналните илюстрации към материала

Дядо Георги и владиката на Реджепското езеро

Над изворите на Бели Искър стои гърбом върхът Реджепица, в чиито южни пазви е сгушено едноименното езеро. И Реджепското езеро си има домовладика— звяр, половина човек, половина риба. Кротък звяр — никому лошо не бил направил. Но този звяр-полуриба не обичал планинската пъстърва, която единствено могла да живее в ледените води на неговото езеро. И такава немало.

Около Реджепското езеро често се навъртал стария ловец дядо Георги Фокор. Този безстрашен дядо Георги се опитал веднаж да зариби езерото, че когато немало кози и мечки, да може да си налови рибица, каквато бабичката му много обичала. Взел дядо Георги едно менче и право при Белишкото сухо езеро. Хванал няколко рибки и ги пустнал в менчето, което предварително напълнил със студена вода, и ги отнесъл и пръстнал въ Реджепското езеро.

Поскитал дядо Георги насам-натам и вечерта си наклал огънец под клонат бор. Хапнал малко и заспал. Но ето, че до него се домъкнал стопанинът на Реджепското езеро и заканително му заповядал:
— Още в зори да дойдеш и да прибереш рибките, които днес пустна без мое позволение. Те ще бъдат изхвърлени на брега; ще ги събереш, докато са още живи и отнесеш, откъдето си ги взел. Ако не направиш това, както и ако оставиш да умре някоя от тия животинки, ще отговаряш с главата си!

Дядо Георги послушал халата.

И до ден днешен езерото е безрибно.

Оригиналните илюстрации към материала

Как получило името си Халовитото езеро

В изворите на Долна лева река, на едно стъпало на ръта Скакавица е разположено над речното корито Халовитото езеро. Изтичащата от него вода е низ от голями и малки водопади, по които пенестата вода се разбива на безброй капчици, които пречупват в красиви багри лъчите на залязващето слънце.

Сгушено между урвестите спусъци на недостъпния и скалист рът, езерото се посещава много редко от залутан тъдява пастир, дошъл да дири загубен добитък. Тази отстраненост и недостъпност на езерото накарали първобитният овчар да го мисли за скривалище на бурите и халите или накъсо —Халовито езеро.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Какво се крие зад имената на планините ни?

Когато халата почива в бистрите води на езерото, небето е спокойно и ясно, слънцето сгрява планинските висини и долините се унасят от сладката песен на кавали и звънци. Но размърда ли се халата, водата на езерото почва да се пени и бучи, небето се покрива с буреносни облаци, започва да гърми и трещи, страшни мълнии разбиват стърчащите скали по планинските гърбици.

С такива страхотни същества крилатата фантазия на простия планинец е населила повечето от рилските езера. Но най-страшната хала е настанена в малкото Халовито езеро.

Списание “Български туристъ”, мартъ-априлъ 1941 г. Книжка 3-4.

_____________________

Павел Делирадев (в средата) на излет

*Павел Димитров Делирадев е български писател, учен, журналист и общественик. Роден е на 15.02.1879 г. в град Панагюрище. Основател е на социалистическите организации в Панагюрище и Русе и на Българския общ работнически синдикален съюз. През 1908 г.-1909 г. ръководи чета в Македония и редактира вестниците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

След войните е един от най-дейните организатори на туризма в България. Той е един от снователите на пещерното дело у нас и пръв председател на дружеството. Води групата, извършила първото масово изкачване на Мусала, на 8 април 1923 г. Той е и първият планинар, който преминава по маршрута Ком-Емине. Това той прави през 1933 г., когато е на 54 години, като изминава разстоянието за 30 дни.

Има научни приноси в географията, геологията, медицината, биологията и др. Автор е на над 50 книги научна, научно-популярна и художествено-пътеводна литература, 15 обществено-политически брошури и над 2500 статии. Лауреат на Димитровска награда (1950 г.). Член на Съюза на българските писатели. Умира на 09.02.1957 г.

Ретро реклама от страниците на броя

Сподели

0Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.