След продължителната пауза от предишния ми разказ, по време на която сякаш не се случиха никакви забележителни или поучителни полети, като че ли настъпи сезона на истинското летене.
Тази събота (25.06) се оказа доста специален ден. За това обаче ще разберем малко по-късно, а сега – малко предистория.
Всички крос-кънтри пилоти си имат набелязана цел, която тайно си мечтаят да постигнат. Тази цел най-често се изразява в разстояние на прелета – някои искат да направят 100 км прелет, други 200 км. Който вече е направил по няколко такива пък, мечтае за 300 км, а защо не и 400 км – ненаситни сме. В тази връзка, по-запалените пилоти, с по-амбициозни цели, постоянно следят прогнозите за времето, за да не пропуснат онзи специален ден, когато се отварят възможности за прелитане на големи разстояния.
Прогнозите за този уикенд предсказваха комбинация от фактори, която рядко се случва:
– равномерен източен вятър из цялата Дунавска равнина, от морето чак до сръбската граница, който нямаше да си променя нито посоката, нито силата – около 30 км/ч на 1000-1500 м височина – в продължение на целия ден;
– идеална посока – летейки по вятъра човек се движи там, където е най-лесно и най-много му се иска – над равнината, без да се отнася нито на юг към Стара планина, нито на север към р. Дунав и Румъния;
– оптимална за дълъг прелет сила – позволява безопасно излитане и кацане, а във въздуха помага за бързото покриване на разстоянията;
Всичко това, съчетано с едни от най-дългите дни в годината. Слънцето захранва с енергията си термиките за повече от 10 часа, което е много важен елемент, защото от една височина нагоре прелетите се превръщат в състезание със залеза и угасването на условията около час преди скриването на слънцето.
Този ден просто не трябваше да се изпуска. Няколко телефонни позвънявания в петък вечер и екипажът от ентусиазирани пилоти беше налице, а срещата уговорена. Събота, 5:30 сутринта, дестинация Шумен.
Още преди 10 часа бяхме в Шумен. Много успокоително беше, че нямаше видими признаци вятърът да е прекалено силен, което беше основното ми притеснение докато пътувахме. Първите малки кумулусчета вече се появяваха на небето. Издаваха, че атмосферата започва да се разбърква от термиките. Всичко изглеждаше супер.
На старта се явихме към 10:20 и още нямаше никой. Знаех, че със сигурност не само ние сме гледали прогнозите и ще дойдат още пилоти – шуменци, варненци – но за мое учудване тях ги нямаше.
С течение на деня разбрах, че хората, направили различни организации да дойдат на най-подходящото според прогнозите място, бяха много повече, отколкото съм подозирал. Имаше такива, пътували с нощни влакове, такива, дошли още от предната вечер, хора от Пловдив, от Бургас, Велико Търново. Шуменската група беше отишла на Невша още рано сутринта и затова ги нямаше на платото (Невша е старт, разположен още по на изток от този в Шумен и съответно, даващ по-голяма територия за прелитане по вятъра, преди да се стигне до противоположния край на България). Чак вечерта разбрах, че е имало и друга група, съставена от най-запалени крос-кънтри пилоти, която е намерила подходящ старт, разположен още по на изток, някъде около гр. Добрич и са отишли там да дебнат условията и да гонят рекордни прелети.
Вятър на старта имаше в изобилие – около 20 км/ч. Макар да ми се струваше рано за пускане на прелет, реших да излетя и да рея на склон, чакайки във въздуха да тръгнат хубавите условия. Исках, също така, да излетя по-бързо, докато вятърът не е станал силен, защото не беше ясно какво ще се случи, когато го разбъркат качествено термиките с по-високите слоеве, където духа повечко.
В 10:30 бях вече във въздуха, а след малко излетяха и другите.
Последва едно спокойно реене, по време на което хвърлях периодично поглед на запад, за да следя как се развиват облаците натам. Още преди 11 часа вече се очертаваха възможни линии за прелитане на платото, маркирани от малки облачета, но не исках да поемам излишни рискове и търпеливо си реех на склона. Избързване и преждевременно кацане някъде зад платото и дълго ходене в жегите, щеше да е най-лошата развръзка на този ден, в който всички бяхме инвестирали време за пътуване и надежди за дълги прелети. Затова изчаквах да се „поналеят” още облаците и да няма съмнение, че ще има условия, които да ме пренесат над платото и в полето зад него в посока Търговище.
Измина още половин час в реене на склон и реших, че моментът най-накрая е дошъл. Центрирах се в едно качване и започнах да се отнасям с него над старта и назад над гората на Шуменското плато.
Набрах височина колкото можах (около 1500 м) и се обърнах по вятъра. Базата на облаците беше едва 1700 м, но ситуацията изглеждаше доста добре. Разстоянията между облаците бяха кратки – по около 2 км, което позволяваше да се пресича от облак до облак за около 3 минути със средно 400 м загуба на височина. От време на време имаше по-дълги разстояния за пресичане. Там се изискваше и особено внимание, за да успееш да се прицелиш от първия път в правилното място на следващата термика. Предвид не много високата база на облаците, един дълъг глайд, който да ме докарва под разпадащ се облак, щеше да е почти сигурен завършек на полета.
Времето и разстоянието се изнизваха неусетно.Няколко неща обаче, които не очаквах конкретно в този ден, ми правеха впечатление във въздуха:
– Термиките, които намирах, бяха доста слаби и наваксването на височина, загубена между облаците, ставаше бавно и мъчително, въпреки обещанията на прогнозните сондажи за силни термики заради нестабилната атмосфера на височина до 2000 м. Тези слаби изкачвания в ден със слаб вятър биха дали като резултат изключително бавен и не особено дълъг прелет. Сега обаче, вятърът ме носеше неусетно на запад с около 25-30 км/ч дори и докато въртях бавни кръгове в зони със слаба поддръжка. Теренът под мен постоянно се сменяше като на кино лента;
– Липсваше каквато и да е по-сериозна турбуленция, която очаквах предвид силата на вятъра. Вместо това, въздухът беше много спокоен, термиките сравнително слаби и без резки граници;
Така, подскачайки от облак на облак, се придвижих на зигзаг до след гр. Бяла. Там настъпи малко по-значителна промяна в условията.
Небето рязко се изчисти от облаци, а вятърът леко отслабна и беше само около 20 км/ч. Това, че нямаше много кумулуси, още не означаваше, че няма да има термики, но правеше намирането им доста по-трудно. Все пак обаче, имаше тук-там по някое малко облаче и реших да продължа полета си със същата тактика – гонейки само облаците. Трябваше обаче, да съм особено нащрек и да дебна момента, в който някъде напред започне да се образува малко облаче и да се насоча натам веднага.
Схемата работеше. С достатъчно височина достигах от мъгел до мъгел и хващах термиката, за да възстановявам в нея загубената между облаците височина.
Така се изнизах покрай гр. Левски, гр. Плевен, а кратка справка с GPS-а показваше, че се намирам на около 200 км от Шумен, а беше едва 16 ч.
Щеше да бъде просто чудесно, ако успеех да се задържа още 2-3 часа във въздуха. Щях да успея да достигна дистанция, близка до предишния ми най-дълъг прелет – тези вълшебни 300 км, за който толкова рядко се отваря възможност да бъдат прелетени с парапланер.
За мен най-удовлетворителният завършек на един прелет е, когато просто свършат условията и човек каца по независещи от него причини. Това е идеалният вариант, в който усилията ми са се увенчали с успех и са ми позволили да взема всичко, каквото е предлагал денят. В такива случаи съответно съм доволен от постигнатото, без значение от прелетяното разстояние дори и когато то е малко. Всяка друга развръзка, при която съм кацнал преди да приключат условията, я броя за неуспех и някаква форма на провал, пак без значение от прелетяното разстояние.
Много скоро, след като превъртях през главата си тези мисли, направих грешката, която сложи точка на полета ми до гр. Бяла Слатина на около 240 км от мястото на излитане.
Облаците бяха съвсем оредели и се чудех накъде да хвана след поредното бавно набиране на височина. Вместо обаче да изчакам още в поддръжката, в която се намирах и която позволяваше чакане, аз тръгнах на сляпо през синьото, пришпорен от някаква внезапна припряност, че денят напредва и може би няма да се появят други облаци. Груба грешка – следващия цикъл от термики дойде съвсем скоро, но вече бях много ниско, за да го хвана, защото облаците започнаха да се образуват на около километър, странично от моята линия.
Опитах се да стигна до тях, но с малкото височина, която имах, не се получи. Само след 5 минути небето се изпълни с кумулусчета, идеално подредени в редичка, стигаща чак до Враца. Полето направо избухна и подхранваше термики още много дълго време, както се убедих гледайки небето, докато ходех пеша в следващите час и половина. През това време тази уличка от облачета бързо се уплътни и стана направо магистрала. Денят всъщност беше далеч от края на условията. Само 3-4 минути по-късно тръгване от последната ми термика ме деляха от това, да видя ясно накъде трябва да продължа и щях без съмение да се свържа с тези хубави облаци и да продължа към Враца. Все пак беше едва 16:30, когато кацнах, а в този дълъг летен ден имаше може би още около 3 часа време, през което трябва да има термики.
Хубавото е, че кацнах твърдо убеден за себе си, че 300-та километра бяха съвсем реално и лесно постижими в този ден и това ми даваше обосновано основание да очаквам да успея да ги направя отново в някой следващ ден с хубав вятър и условия.
Ето как изглежда линията на полета ми от този ден:
А сега следва и най-интересното, за което научих чак късно вечерт,а след като се прибрах вкъщи.
Един от пилотите от варненската група – Румен Райнов (Жиро) – беше успял да свърже всички облаци от Добрич до Враца, без да допусне никъде сериозни грешки в преценките си и така беше успял да прелети фантастичните 323 км, подобрявайки с 10 км моя прелет от 2013 г. и поставяйки нов национален рекорд за дълъг прелет. Браво, Жиро! Честита рекордьорска титла!
Много е хубаво, когато летвата се вдига периодично от различни хора, стартирали от различни места. Това показва, че няма установени граници за това, което всеки един от нас е в състояние да постигне. По този начин се подхранват фантазиите и ентусиазма на всички парапланеристи – никой не знае кой ще се окаже на правилното място и ще вземе най-правилните решения, за да прелети още по-голямо разстояние. Може да е всеки един от нас!
Ето я и графиката от полета на Румен, новият национален рекорд на дълъг прелет, а няколко думи от неговите впечатления, можете да прочетете тук.
