Очите на Венета Захариева са толкова сини, колкото безкрайното синьо море и небето над него. Сигурно затова и голямото синьо е мястото, където човек я засича най-често. Ако не там, то поне някъде около Съдебната палата. Звучи ви нелогично? Нищо подобно. Между работата като адвокат и страста си по уиндсърфа, Венета е, меко казано, таралеж в гащите. Притежава безгранична енергия, която влага еднакво отдадено в двете си занимания. И макар на пръв поглед те да звучат взаимоизключващи се и несъвместими, когато видиш Венета неизбежно ти става ясно, че в нея няма нищо, което да дори бегло да напомня на адвоката-сухар или вятърничевия уиндсърфист.
И това съвсем не е всичко. Ще я видим и по байк състезания, често с фотоапарат в ръка (защото една от големите й страсти е играта със светлината). Или пък по планинските пътеки, пеш или с колело – друга нейна страст, която съвсем я отведе до курс за планински водач, който (съмнявате ли се?) завърши успешно. Организирала е и прожекции на филми, все свързани със спортовете, които обича, а в свободното си време (кога ли й остава?), се изявява и като автор на статии. Несъвместими занимания? Не мислим.
Кой вятър те довя до уиндсърфа?
Случайно стана, а дали има случайни неща всъщност? Приятел и колега от университета, с когото карахме яхтен курс заедно, един ден ми се обади и каза: „Купих си сърф, идваш ли да го пробваме?“. В началото беше страшна борба, спортът беше сравнително нов и не дотам познат, нямаше откъде да се купи сърф екипировка, а когато излезнаха първите възможности за сдобиване с личен материал, то само дъската струваше цяло състояние… Тогава въобще не съм размишлявала по темата какво ми дава този спорт, исках само да подкарам. Но от сегашна гледна точка осъзнавам всичко, което получавам – свободата, лекотата на мислите, усмивката, удовлетворението, красивите гледки, радостта от живота, мириса на море, усещането „да си вятър“… няма друго такова!
А колегите ти адвокати как гледат на теб, не им ли се струва твърде несериозно това занимание?
От няколко години сама съм си шеф и не трябва да се обяснявам на някой висшестоящ за „крастата“. Преди обаче, когато работех в кантора, беше много трудно. Никакво разбиране нямаше, дори напротив, нямах време за личен живот, камо ли за преследване на прогнози. Това ме влуди, никога не съм се чувствала по-подтисната в живота си. Буквално стигнах до момента, в който се наложи да се изправя пред дилемата: „Когато работата започне да пречи на уиндсърфинга, значи е време да напуснеш работа…“ И се махнах оттам. Трудно решение беше, имах си своите съмнения – „какво ли ще бъде“ и „дали ще успея“, но вече знам, че това беше възможно най-правилното решение и то взето сравнително навреме… Не съжалявам въобще!
Един път ходих да карам на Крисифийлд, уиндсърф спот под моста Голдън Гейт в Сан Франциско, САЩ. Тогава, докато си ригвах материала, до мен спря една кола, от нея изскочи един костюмар и започна да си приготвя сърф оборудването за каране, барабар както си беше с костюм и вратовръзка. Не знам защо за българската психология нещата изглеждат несъчетаеми? Мисля, че е въпрос на още време да пораснем на мироглед и да не оковаваме мечтите си.
На плажа срещаш ли учудени погледи, когато кажеш какво работиш?
Направо им „пада каскета“ от учудване, като разберат, че съм адвокат. Дори си мислят, че се шегувам. Впоследствие са ме засичали около Съдебната палата, а аз вместо с бордшорти и крещящо жълта ликра, съм с бяла ризка и черен панталон с ръб… изненада! Весело е да се прочете реакцията на хората, докато ме разпознават.
Преди две години в сърф училището се наложи да уча колега адвокат от Пловдив. Интересното беше, че той постоянно заявяваше, че е адвокат, много говореше за работата си, въобще имаше си самочувствие човекът, пушеше скъпи пури… и го раздаваше, как да кажа, маниерно. Два дни преди да му свърши курса, докато карахме във водата, стана дума за „какво друго правя в този живот“… Е, казах му, че сме колеги. За моя изненада, маниерността към мен изчезна и се появи невероятен респект. Помня го и до днес… каза, че леко се подтиснал, като разбрал, че сме колеги, понеже правя с лекота – „много красиво и с хъс“ – нещо, което той не можел.
Случва ли ти се да срещаш пренебрежително отношение от другите уиндсърфисти?
О, разбира се, но то е по-скоро защото съм от „нежния пол“. Масово доминира разбирането, че уиндсърфингът е силов и затова предимно мъжки спорт. С това си обяснявам, че са малко момичетата в България, които го практикуват. Дори приятели са ми казвали: „зарежи тази хамалогия“, „не е за жени този спорт“ и какво ли още не… Но те изпускат нещо много важно – каквото не става със сила, става с акъл и хитринка, но иди обяснявай на всезнайковците (то няма и смисъл).
Между две толкова различни среди – как успяваш да се впишеш?
О, вписвам си се много добре и не искам да се отписвам! Всъщност нещата не са чак толкова различни, защото и двете призвания са свързани с работа с хора и опират до вечните проблеми и вълнения на човешката психика – страх, предубеденост, несигурност, липса на правилна мотивация, родителски амбиции и преборването им. Понеже лятото работя и като уиндсърф инструктор, признавам, че за подхода си към учениците адвокатът и медиаторът в мен играят решаваща роля.
С какви стереотипи най-често се сблъскваш?
От едната страна е определението, че адвокатите са сухари, кариеристи, карат скъпи коли, не виждат по-далече от носа и хонорара си, носят скъпи костюми и се вълнуват само от материалното. От другата – че уиндсърфингът е спорт, който не е за жени, а тези, които го практикуват са огромни и приличат на мъже. Но най-фрапантният е, че жената трябва да се ожени на 20, да роди на 21, а на 23 за втори път, дори не искам да го коментирам….
А накрая какво остава вън от всички рамки?
Свободата, за нея няма рамка, а ако има, не вирее! Удовлетворението от това, което правиш, също не може да бъде рамкирано, защото това е щастието – да си себе си и да се радваш на всяко вдишване… Рамкираш ли мечтите, нямаш мечти.
Открий всички истории на untaggable.bg
