Ком – Еми… не ли беше

 
4

Преди да ви разкажа за самия преход, искам да споделя с вас, че изобщо не съм фен на дългото вървене. Не съм „кифла”, но съм класик – ходиш до хижата, спиш, катериш връх и после – обратно в колата.

Актриса

През 2014 година с моите колеги от Габровския театър спечелихме награда „Аскеер” за най- добро представление – „Ромео и Жулиета”, и след церемонията седнахме да си полафим с Ани Петрова (актриса). Тя ни сподели, че ще прави Пътя към Сантяго, небезизвестната дълга разходка, която започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви от изток на запад по тях през цяла Северна Испания.

Ком-Емине, Елизабет Попова
Снимка: Личен архив Елизабет Попова

Ентусиазъм под налягане

С моята колежка Силвия много се впечатлихме и увлечени в ентусиазъм, си казахме, че може и ние да направим някой-друг преход, даже защо да не започнем от Ком – Емине. На следващия ден обаче аз влязох в ролята на гаден реалист: „Пфф, къде ще ходя бе…!”.

Изтече си 2014, 2015 и пак го имаше това „хайде, ще е много яко да го извървим”, но тогава смятах, че вече само  си приказваме. Сега не помня коя от двете ми приятелки за пореден път подхвана темата Ком – Емине, дали Силвия, или Ирена, но втората се оказа по-амбициозна и отново, омаяна от емоции, се съгласих да отида на годишната среща Ком – Емине 2016. Гледайки всички тогавашни комеминейци и лекотата, с която разказват за маршрута, се погледнахме с Ирена и решихме: „Щом те могат, значи и ние можем!”

Като си тръгнахме от там, не подозирах, че реално ще ми се случи. Защото не ми е било цел, нито мечта, личните ми амбиции са били насочени другаде. И да ходя пеша 20 дни, въобще не е моето нещо! Но благодарение на Ирена лека-полека с много, много шеги по темата, започнахме да събираме необходимите предмети за прехода ни (за малко да си вземем по една обувка с ток само за шегата).
Мислихме да тръгнем само двете от съображение, че може да имаш много добри приятели, но въпреки това трябва да прецениш добре с кого би поел на такова приключение.

Ком-Емине, Елизабет Попова
Снимка: Личен архив Елизабет Попова

Станахме три

Един ден споменах на Калина и тя каза: „И аз ще дойда!”. Първоначално не бяхме сигурни, че е добра идея да идва с нас, но в някакъв момент се съгласихме, че след като иска, нека го направи, а ако ѝ стане тежко, винаги може да си тръгне.
Разбира се, че ни минаваха всякакви мисли през главите – дори и без да съм питала другите, знам: „Поне две няма да успеят”, „Само Калина ще отпадне”, „Офф, дали аз ще издържа изобщо ”, „Бети ще стигне само до средата”, „Ирена не може да ходи толкова дълго”…

И така, с много багаж и фотоапарат, за да документираме тази щуротия, на 24 юни 2017 се озовахме на хижа „Ком” и се отправихме към морето.

Ком-Емине, Елизабет Попова
Снимка: Личен архив Елизабет Попова

Първи ден

Дадох идеята да спим на палатки. Голяма грешка. Спахме първата нощ така и като се събудихме, бяхме меко казано изгърбени. Затова решихме да спим в хижите – все пак, ако мъкнем тежки раници и ходим по 12 часа, е необходим поне един здрав сън.

За мен ден първи беше доста емоционален, беше ми много тъжно, все едно отивах някъде надалеч и нямаше да видя близките си едва ли не никога повече. А Никола (моят приятел) ме успокояваше: „Горе главата! За по весело – пейте си песни по пътя, говорете си, измислете си ваша песен.”

Почти през целия преход, изненадващо за мен, вървях само със сандали. Изненадващо беше също, че Ирена, най-надъханата от нас, имаше най-много премеждия – мазоли, схващания, натъртвания, изгаряния и какво ли още не. Калина пък имаше болки в колената и глезените. Добре де, и мен малко ме боляха стъпалата, но всичко беше в рамките на поносимото.

Ком-Емине, Елизабет Попова
Снимка: Личен архив Елизабет Попова

Осъзнаване

На такъв преход е важно с какви мисли ще тръгнеш. Трябва да си наясно, че това не е война на живот и смърт, трябва да си наясно, че може да спреш и най-важното е, че може да се ОТКАЖЕШ. Не бива да ходиш без кеф! Това трябва да е за удоволствие.
Няма да отрека, че имахме спречквания, няма как, но и бяхме тръгнали с предварителната уговорка, че 100% ще се скараме. Не е нужно да изпадам в подробности за какво точно, само пак ще кажа, че човек трябва да е наясно с кого тръгва. Дори и въпросният някой да те изненада с реакция, трябва да си сигурен, че можеш да се справиш с него, както и той с теб.

През целия път не срещнахме никой друг комеминеец, освен накрая – Пламен, който минаваше маршрута с колело. Иначе – овчари, кравари, мотористи, хора с бъгита, стада с кучета, един умрял кон и много побъркващи със звуците си птички
(май разбрах откъде се е вдъхновил Джош Уинк за хита си Higher State of Consciousness).

Друго изненадващо беше, че до хижа „Ехо” всички хижари и гости на хижите много ни се кефеха и ни насърчаваха. Само на туристическа спалня „Витиня” един образ каза: „Вие ли бе?! Ооо, вие няма да издържите. Какви мъжаги съм срещал, които са се отказали. Аз също не бих тръгнал, та вие ли?!”. Веднага го попитах защо той не би издържал. „Защото ме е страх!” Тук разговорът ни приключи. Който го е страх от мечки, да не ходи в гората – българска поговорка.

Ком-Емине, Елизабет Попова
Снимка: Личен архив Елизабет Попова

Времето, хората и морето

По пътя Ком – Емине има емблематични домакини. Като Фидос от хижа „Петрохан”, който ни показа албума си със снимки на петли и кокошки. Това беше интересно. Мърчето от къща за гости в гара „Лакатник”. Човекът, държащ под око хижа „Лескова” – Цецо, който ни спретна много яка вечеря заедно с негови приятели. Шефът на туристическото дружество към Етрополе пък ни звънеше от време на време просто за да чуе как сме и докъде сме стигнали. Продължавам с Иво от хижа „Чавдар” и разбира се Байо от хижа „Момина поляна”, готините пичове от заслон „Ботев” и още доста интересни образи.

Тъй като говорим за Балкана, Ирена смяташе, че ще имаме разнообразни дни откъм метеорологични условия, а аз настоятелно си вярвах, че ще бъде слънчево през цялото ни пътешествие. И беше така, че и отгоре! 21 безоблачно слънчеви дни! На седмия ден даже щяхме да умрем от жега. Точно в този ден видяхме умрелия кон и веднага почнахме с филмите – как точно ще умрем от жажда или как точно ще се обадим на ПСС да ни спасява. Имаше само един ден с градушка и мъгла – през този ден бяхме в хижа „Добрила”.

Продължихме напред, вървяхме, псувахме, говорехме си, не си говорехме, пеехме си. И както първия ден каза Никола – „Измислете си песничка“, така и стана! От хижа „Чумерна” през целия ден вървя с нас кучето Рамадан, то ни съпроводи до крайната ни точка за деня. В Котел пък успяхме да си припомним какво е да си хапнеш пица.

И така, 3 жени по билото на Стара планина потеглиха за последно от село Козичино. На последната отсечка през целия ден виждаш как малко по малко се приближаваш към морето и вече наистина тръпнеш в очакване. Беше вълнуващо, беше щуро, беше много ходене… Ние тогава не осъзнавахме какво правим. Не осъзнавахме постижението си, защото, повярвайте ми, това е постижение. Накрая стигнахме нос Емине и всяка от нас усети готината тръпка от това да сме там. А морето беше спокойно, красиво и дружелюбно. Точно такова, каквото си го представяхме!

Може би има още неща, които си заслужава да разкажа, но засега толкова. Няма да забравя този преход и няма да спра да изненадвам себе си.

Ком-Емине, Елизабет Попова
Снимка: Личен архив Елизабет Попова

4 КОМЕНТАРИ

  1. Това хубаво или лошо е, само не разбрах?

  2. Страхотно е момиче. Гледал съм ви и клипчето в youtube. Невероятно приключение е било, дано се засечем някъде в планината. Бъдете живи и здрави и много покорени върхове в личен план ви желая !

  3. Колега планинар – благодаря :) и на вас много приятни приключения в планината и изобщо сред природата! :)

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.