Из историята на Централния алпийски лагер

Вижте историята на българският лагер, подготвил множество алпинисти!

 
0

Сподели

0Shares
0 0
Връх Мальовица
Снимка: Михаела Стоянова

Неотдавна, за кой ли път, навлезнах в Мальовишката долина.Обиколих паркингите без да намеря място за паркиране. Накрая трудно се вместих между две коли на шосето. Излезнах от колата. Седнах на една скала и загледан във величието на върха, затварящ долината, се върнах назад в годините. В този случай е редно да ги отбележа – 68. Точно толкова, защото тогава и моя милост стана съпричастен на това, за което искам да ви разкажа в следващите редове.

Става въпрос за Централния алпийски лагер (ЦАЛ) и неговите последващи наименования. Става въпрос за нашето училище в планината, което след година ще навърши 70 години.

През лятото на 1953 г. стотина души от различни краища на България се събрахме пред сградата на Върховния комитет за физическа култура и спорт (ВКФС). Натовариха ни на няколко открити военни камиона, оборудвани с дървени пейки, както масово се пътуваше по онова време. В село Говедарци ни преоблякоха в някакви странни дрехи, за които впоследствие разбрахме, че са трофейни от немската алпийска дивизия “Еделвайс”. Повечето от нас, в това число и аз самия, нямахме представа къде отиваме и в какво ще се обучаваме.

По пътя към “Меча поляна” беше весело. Пътувахме пеша. Път нямаше. Впрочем имаше, но само за конската каруца на бай Илия. С нея и по този път в продължение на много години той снабдяваше лагеpa с храна и всичко, което ни беше необходимо. А ние трябваше да станем алпинисти. И станахме. Завърших курса с отличие. Оставиха ме и за следващия курс за инструктори. И в него се оказах отличник. Много се изненадах когато началникът на лагера ми предложи щатна длъжност като инструктор. Приех! Нали по това време бях безработен. А бях само на 19 години. Така свързах съдбата си с всичко, което носеше името Мальовица. С планините въобще – наши и чужди. Но, като че ли малко се поувлякох и нека вече отдам заслуженото, което на 19 март 1952 г. започна своето летоброене.

Бараките на ЦАЛ

Учреден на 19 ноември 1929 г. Българският планински клуб (БПК), преименован малко по-късно в алпийски /БАК/ направи много за популяризирането и развитието на алпинизма в България. Въпреки това до Втората световна война той си остана елитарна организация, която нямаше клонове в страната. Не се занимаваше с подготовка на млади алпинисти, а приемаше в редовете си само тези, които вече са доказали своите знания в областта на алпинизма и планинарството.

Още в първите години след войната новото ръководство на БАК започва подготовка на начинаещи алпинисти. С няколко катерачни курса на Витоша, Лакатник и Враца Централният комитет по алпинизъм /ЦКА/ поставя ново начало и поема курс към масовизирането на алпинизма в цялата страна. Обучението преминава при голям ентусиазъм, но показа и някои слабости както в организационно, така и в педагогическо отношение.

Поради това бюрото на Републиканската секция по алпинизъм (РСА) нееднократно обсъжда тези въпроси и преценява, че за да достигне и алпинизма нивото на останалите спортове у нас е необходимо подготовката на алпинисти да се води непрекъснато и целогодишно. В съответствие с това се взема решение за откриване на Централен алпийски лагер /ЦАЛ/.

Ганчо Игнатиев – Първият началник на ЦАЛ

Подготовката за това започва още в началото на 1951 г. с проучване опита на съветските лагeри, осигуряване на база, екипировка и съоръжения, разработване на програма за занятията и редица още неща. Откриването на първото алпийско училище у нас е най-неотложния и съществен въпрос, които вълнува и занимава ръководителите на алпинизма в България.

На 14 януари 1952 г. усилията се увенчават с успех. С постановление № 43 на Министерския съвет е разрешено разкриването на лагера. “Министерският съвет на Народна република България – пише в постановлението – разрешава на ВКФС да организира със съдействието на Министерството на народната отбрана и Министерството на вътрешните работи постоянен алпийски лагер”. По-нататък се посочва, че обучението трябва да се води през цялата година, а времетраенето на всяка смяна да бъде от 21 дни. Важен и съществен момент в постановлението е това, че то дава право на участниците в курсовете да ползват служебен отпуск като получават 75 % от трудовото си възнаграждение.

Бате Ганчо

На 29 януари бюрото на РСА определя ръководството на лагера и поради организационни затруднения решава първите смени да се обучават по 64 души само военнослужащи. Вместо на Рила лагерът да започне на хижа “Вихрен” в Пирин, а цивилните смени да започнат от 1 юни в Рила. Трудностите тепърва предстоят. РСА и нейните подразделения не разполагат с материална база. Алпийският инвентар е крайно недостатъчен и се налага да се допълва от самите алпинисти и инструктори. Въпреки всичко на 17 март 1952 г. от Разлог към хижа “Вихрен” започва извозването на материалната база, възлизаща на 6 тона. Тридесет тежко натоварени катъра и 60 войника поемат нагоре. Път към хижата няма, а снегът е над метър и половина. Достигането до хижата става за два дни с преспиване на хижа “Бъндерица”.

Самото откриване на лагера става на 19 март 1952 г.

Драги мои помощници и курсисти – казва началникът на лагера Ганчо Игнатиев – днес е най-светлата дата в историята на българския алпинизъм. Най-голямото ни мероприятие, нашата гордост, мечтата на българските алпинисти – Централният алпийски лагер, е вече действителност. Благодарение на ВКФС и РСА днес започва първият учебен ден на първото училище в планината.”

Инструкторите на ЦАЛ

Първата смяна е в състав: Ганчо Игнатиев – началник, Тотко Игнатиев – началник на военните части, завеждащ спортната част –Андрей Тодоров, старши инструктор – Емил Милчев, инструктори –Христо Борисов, Енчо Петков, Иван Мишев, Никола Шехларски, Христо Попов и Георги Кирилов, лекар – капитан д-р Чолаков. Първият етап от лагера, наречен „Пирински” преминава при много трудни условия, но въпреки това в три смени са подготвени 191 млади алпинисти.

На 10 юни лагерът е преместен в Рила, като до ноември е на х. „Мальовица”, а след това на “Меча поляна”, а ръководството му се поема от Петър Златев, който по това време е началник и на Планинската спасителна служба /ПСС/. Тук в сърцето на Рила инструктори и курсисти намират подходящи условия за работа. Близките скали на Калбура стават скална лаборатория, като по тях са трасирани редица маршрути от най-различна категория на трудност.

Битовите условия са тежки. За помещения дори в късните есенни дни служат бризентовите палатки. При изключително трудни условия живее и работи 12-та смяна през ноември, която влиза в историята на лагера като “смяна-герой”. Курсистите изкарват 15 дни, затрупани под снега, но нито една лекция или практическо занятие не е провалено. А когато в края на годината се прави равносметка става ясно, че в лагера – пирински и рилски етапи са подготвени 1182-ма алпинисти.

Новата страда на ЦПШ

След като лагерът окончателно се установява на “Меча поляна” започва и неговото благоустрояване. То в много голяма степен се прави с доброволния труд на курсисти и инструктори. През свободното си време те правят тухли, пренасят камъни, копаят канали за водопровод. Първоначално е построена столовата – една голяма палатка и няколко рова в земята. Със собствен труд е издигната една дървена барака за спално помещение. Постепенно бараките се увеличават и в тях се настаняват курсистите, инструкторите и помощния персонал.

ЦАЛ работи като учебно заведение на ВКФС до октомври 1956 г. За петте години от съществуването си в него са подготвени общо 6177 души, като от тях 190 са станали инструктори. И това вече е една добра база за поставянето на алпинизма на равни начала с някои от другите видове спорт.

Но, на 31 януари 1957 г. пак с решение на Министерския съвет „По целесъобразност” лагерът е закрит. Слава Богу само след две години, или след възстановяването на БТС лагерът отново е възстановен под името „Централна планинска школа”, но за нея някой друг път. 

Сподели

0Shares
0 0

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.