Любомир Стефанов: Подводният номад

„Freediving е подводен спорт, обхаващащ всяка от следните подводни активности, свързани със задържане на дъха: харпунджийство, фрийдайв фотография, състезания по апнеа, спускания за No Limit. Най-голямо публично внимание привличат състезанията по апнеа – екстремен спорт, в който състезателите се опитват да достигнат по-голяма дълбочина, време и разстояние с едно задържане на дъха, без помощта на апарати за подводно дишане.” Това е краткото описание за фрийдайвинга, което може да се прочете в най-четената енциклопедия – Wikipedia.

Под повърхността описанието придобива друго измерение. Гмуркане на собствени запаси от въздух. „Свободно гмуркане” напълно описва и това, което правиш и начина, по който се чувстваш. Като всеки екстремен спорт и фрийдайвинга пристрастява към себе си, всеки метър води към следващия, всяка дълбочина е само предверие за по-надолу. Няма спиране. Желанието е „да бъдеш част от дълбините”.

Границата между поглъщащото желание и убиващото любопитство е невидимо размита. Всеки, занимавал се с подводни спортове, е наясно колко опасни са дълбините, поради физични, физиологични и психологични причини.

С нарастването на дълбочината, парциалното налягане на кислорода нараства и това води до по-лесното му усвояване от алвеолите към кръвта, усещането е за отлична физическа форма. Въглеродният двуокис в алвеолите увеличава налягането си до 8-мия метър, има изравняване с въглеродния двуокис в кръвта, след което започва бавното му увеличаване в алвеолите или количеството му остава постоянно. Това води до недостиг на кислород и блекаут.

При изкачване намаляването на налягането рязко увеличава въглеродния двуокис и предизвиква внезапен и непреодолим порив за вдишване. Към тази чисто физична и физиологическа игра на наляганията, трябва да се прибави и възможността за проблеми с използваното оборудване и възможните технически пропуски (при No Limit категорията), условията на околната среда, моментното психично състояние… и нищо не може да те спре да се гмурнеш. Свободно. Може би опасността прави всеки екстремен спорт толкова привлекателен. И това, че достигайки собствения си лимит достигаш себе си.

Всяко занимание има своята тъмна страна, която откроява по-отчетливо това, което ни пристрастява към него. За светлата страна на фрийдавинга ни разказва един от от малкото българи, които се занимават по-сериозно с този спорт – Любомир Стефанов.

Как възприемаш фрийдайвинга?

Казват, че е екстремен спорт, но екстремното е единствено в начина на практикуване: можеш да опитваш да напреднеш по-бързо с цената на по-висок (и според мен неоправдан) риск; можеш и методично да се усъвършенстваш, усвоявайки всяка стъпка, всеки метър преди да продължищ напред.

Свободното гмуркане при мен е свързано с приятни усещания, тишина и спокойствие и в никакъв случай не го асоциирам с адреналин и преживявания като даунхил спускане с колело.

Адекватната подготовка и познания минимизират рисковете. Факт е, че по света има много състезания по фрийдайвинг и няма нито една жертва при тях. Този спорт е достъпен за всеки и е напълно безопасен, когато се практикува по правилен начин, спазвайки елементарни правила за безопасност. Тук не включвам дисциплината No Limits (спускане на апнеа, но е позволено използването на каквито и да е технически средства за по-бързо потъване и изплуване). При No Limits дълбочините са доста сериозни, и сигурността зависи от в голяма степен от техническото обезопасяване на гмуркането. А там, където има сложни системи, стават и грешки… Това е причината в тази дисциплина да няма официални състезания. У нас свободното гмуркане не се практикува широко засега. Надявам се повече хора да открият какво е преживяването, опитвам се да ‘заразя’ много от приятелите ми.

Кога се гмурна за първи път?

Бях в гимназията, през 2002 г. са първите ми гмуркания с плавници, които си спомням. Приятел на баща ми ми показа как се изравнява и ходихме за рапани. По-късно разбрах, че свободното гмуркане всъщност е и спорт и знаех, че един ден ще се занимавам. През 2007 г. си взех първата екипировка – в началото бях с нормални харпунджийски плавници. Следващата година изцяло се преоринтирах към моноплаваник и от тогава го плувам почти изцяло с него – усещанията са коренно различни.

Кое би поставил на първо място при гмуркането – правилата за безопасност или достигане до определена дълбочина?

Безопасността. Гмуркачът трябва да излезе както е влязал – здрав и с усмивка на лицето от приятното преживяване. Елементарната и задължителна мярка за безопасност е втори, осигуряващ човек при гмуркането. Дълбочината рано или късно ще дойде.

Променя ли се отношението на колегите ти към теб, когато разберат, че се занимаваш с фрийдайвинг?

Хората, с които работя в момента, първо станаха мои приятели и после колеги. Да, има промяна в отношението на новите ми познати, в интересна посока: след като мога да се занимавам с фрийдайвинг и да правя по-дълбоки и дълги гмуркания и да се чувствам сигурен в този спорт, в който винаги съществува някакъв риск, значи бих се справил и с нещо по-„обикновено”, каквото е ръководенето на бизнес проекти.

Казваш, че фрийдайвингът за теб е най-естественият начин за разглеждане на морето. Смяташ ли да гмуркаш и с акваланг? Двете неща са доста различни.

Някой ден смятам да пробвам, но момента за мен още не е дошъл. Фрийдайвингът ти дава свобода, движиш се като риба. Доближавам се до усещането, че съм морско същество, част от водата. Предполагам, че с акваланг ще ми липсва тази свобода, но там има други предимства, разбира се. Едното не е по-добро от другото, просто двете неща са различни. Всеки открива своя начин да се гмурне в дълбокото.

Кои са любимите ти места за фрийдайвинг? Често се гмуркаш в Гърция, но това ли е мястото за теб?

Да, на дадения етап – има чудесна видимост, топло е, близко е до София. В Черно море също е хубаво, но няма толкова добра видимост и достъпни дълбочини.

Гмуркаш се и във високопланински езера, каква е разликата в усещането за водата?

Разликата е, че водата е много студена. И гледката е много различна. Като излезеш от водата, около теб има върхове. Странно съчетание на вода и планина. Определено е различно, много ми харесва, все едно „гмуркам в планина”.

Харесваш подводната фотография, купил си си и фотоапарат за подводно снимане. Тя не те ли изкушава да гмуркаш с акваланг?

Аквалангът не е задължително условие да снимаш добре под вода. Има много добри фотографи, с изключителни снимки, направени при свободно гмуркане. Снимането на апнеа според мен е доста по-трудно, изисква много умения и подготовка. За краткото време, което имаш, трябва да направиш добър кадър.

Важни ли са тренировките при свободното гмуркане?

Да, подготовката е много важна. Тялото и психиката ти трябва да бъдат подготвени за натоварването. Тренировките ти разкриват как би реагирал при определени ситуации. Тялото изпраща много на брой сигнали, които постепенно започваш да разпознаваш. С времето започваш да опознаваш тялото си, да осъзнаваш, че човек може да прекарва повече време под вода, на апнеа.

В един момент дългите апнеи, по-големите дълбочини и няколкото дължини, които правиш под вода в басейна, стават нещо съвсем нормално. Физическата подготовка е важна, особено когато се гонят чисто спортни постижения. Тук е мястото да благодаря на Емил Стойнев – треньор на националния отбор по триатлон – за взискателността и затова, че се грижи за правилната ми общофизическа подготовка.

С напредването в спорта, обаче, предизвикателствата стават по-скоро ментални, отколкото чисто физически. За свободното гмуркане психическото равновесие и спокойствието са изключително важни. Психическата подготовка играе съществена роля в гмуркането, няма да е пресилено ако се каже, че тя е на първо място. Елитните гмуркачи прибягват до техники, заимствани от изтока – пранаяма (контрол на дишането), медитация, автогенна тренировка. Тази подготовка и многото тренировки на апнеа те довеждат по-натам.

Резултатите, които се постигат от най-добрите гмуркачи, са меко казано ‘разтърсващи’ – няколко човека имат статична апнеа над 9 минути; в дисциплината CNF (гмуркане на дълбочина без плавници, с движения като при плуване в стил бруст).

В един от твоите постове в блога ти цитираш Волфганг Гюлих „Най-трудната част от тренировките е да вземеш решение да започнеш да тренираш”. Какво представляват твоите тренировки?

Подготовката ми е разделена на периоди: от есента-зимата намалявам и спирам същинското гмуркане и започвам фазата на общата физическа подготовка. Тук се гони вдигане на фукционалното състояние на организма. Тренирам плуване и по-малко бягане, под ръководството на Емо Стойнев. От пролетта започвам да намалявам тези тренировки и да правя повече апнеи (статична и динамична апнеа в басейн, както и апнеа ходене. Лятото вече е сезонът за гмуркане и тренировките са почти изцяло във вода: гмуркане в морето и на басейн.

Казваш, че поставянето на цели и оглеждането докъде си стигнал е непрекъснат процес за теб…?

Да, обичам да имам цели, това ме стимулира. Трябва да се преценяват точно нещата, защото понякога целта може да те ограничава.

Би ли описал дълбините, както ти си ги почуствал?

Тишината, спокойствието, усещането за свобода и безтегловност във водата.

ВИЖ ОЩЕ: BG ШАМПИОНИ – Любомир Стефанов