Седя облегнат на парапета над пристанището на Ахтопол и гледам разбунтувалото се море. Вълните блъскат фара със страшен грохот, а вятърът отнася пяната като огромни снежинки някъде нататък. Лодките са качени високо горе, а вълните все пак ги докосват. Група рибари се суетят около пристанището и кършат пръсти дали морето ще им прости и този път. Ноемврийският дъжд, студен и мокър, вали хоризонтално и мокри всичко, а осемградусовият вятър ми се струва по-студен от леден.
Една ръка, потупваща ме по рамото, ме вади от хипнозата на природата. Усмихнат местен изстрелва весело ”Хайди бе, гитита, няма ли да влизате?”. Завързвам разговор и получавам отговор що е то – гите. ”Унуй пили, дет далдисва цяла зима в залива”. Както си се смеем с рибаря, чуваме пошляпване на боси крака по дъждовния асфалт и… ето ги самите гитета. Група хора с неопрени от глава до пети и сърфове под мишница подтичват с глъч и смях покрай навлечените местни. Почти не мога да разпозная кой кой е. На всички им се вижда само малка част от лицата и огромните усмивки. Да, моите приятели се канят да сърфират в кипналото море. Убеден съм, че днес ще сме единствените хора, влезли в морето по собствено желание – и с огромно удоволствие! Отивам да сложа неопрена. Искам и аз да съм във водата. Тя е по-топла от въздуха, а дъждът не пречи, защото и морето е мокро.
*гите – местно наречие за малък гмурец. През зимата се установява в заливите по нашето Черноморие.
